Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (19)

Глава 16

Стоях на ръба на старателно подстриганата ни ливада и неволно въздъхнах, заслушана в триото от виолончело, флейта и цигулка, което изпълняваше с безупречна, болезнена прецизност „Канон в ре мажор“ на Пахелбел.

И си рекох: „Край няма тази работа“, докато сипвах в поредната висока чаша шампанско „Круг Брут“ от по двеста долара бутилката. Аристократичните сватбари, на чийто прием осигурявахме кетъринга, бяха не по-малко елегантни от кристала и се смееха и прегръщаха около подмятаните от вятъра бели покривки върху наредените по зелената морава маси.

Но дори на обръгнал в кетъринга ветеран като мен дъхът му можеше да спре от разкоша на тази сватба върху просторната поляна пред къщата музей „Хемингуей“. Прочутата сграда в испански колониален стил, която служеше за фон, бе разтворила широко кепенците си, та човек едва ли не очакваше на балкона на горния етаж всеки момент да се появи самият Папа с чаша уиски със сода в ръка и да вдигне наздравица за щастливите младоженци.

Ако трябва да съм точна, шампанското, което разливах над идеално сгънати ленени салфетки, беше „Круг“, реколта 1992 г. — годината на запознанството на фината, красива тъмнокоса двойка — той брокер на конвертируеми облигации, а тя търговец с произведения на изкуството, и двамата от Ню Йорк. Наблюдавах ги между чашите как вървят усмихнати по западния край на тучната ливада и се снимат на фона на фара на Кий Уест.

Все някой ден ще се дипломирам по английската филология, рекох си и пак въздъхнах. Но дотогава нищо не ми пречи да прекарвам времето си в този сватбен свят, където винаги е събота следобед и царува класическата музика, пукотът от отварянето на бутилки шампанско, звънът на кристалните чаши с пенливата течност, изящният порцелан и слоновата кост и вечно сините небеса.

Безспорно още по-приятно щеше да ми е да съм на риба с Питър, но той от два месеца даваше плътно извънредни дежурства в съботите към някакъв специален отряд на Агенцията за борба с наркотиците. Работеше под прикритие — много опасна работа, която ненавиждах. Но пък и прекрасно познавах съпруга си. Питър беше трудолюбив полицай, държеше да блести като суперзвезда във всяко служебно отношение и знаеше как да пази и себе си, и своите другари. Ако някой трябваше да се притеснява, това бяха лошите.

— Вашата сватба беше по-хубава — каза ми моята шефка и колега на Питър Елена Карденас и ме побутна закачливо с ханша си на минаване покрай мен с табла пилешко в сусамово семе.

— Да бе, да — забелих очи. — И кое по-точно имаш предвид? Оня момент, в който Питър уж се канеше да ме хвърли във водата от пристана пред бара, или пиянското му изпълнение на „Рай, осветен от арматурното табло“?

— Труден избор — разсмя се едрата блондинка от кубински произход. — Но поне нямаше вид на човек с прът в задника, като днешния младоженец. Между другото, Тео на бара е закъсал за шампанско, а от клиенти не може да мръдне. Би ли притичала за още един кашон „Крут“ от камионетката?

— Слушам, капитане!

— И се пази от Десантчика — викна Елена подире ми, докато вървях към извеждащата на улицата желязна портичка.

През въпросното лято Десантчика в действителност тревожеше умовете на всички млади жени в Южна Флорида, включително и моя. По новините на „Канал 7“ бяха пуснали репортаж за поредица мистериозни отвличания в Северен Маями, за изчезнали проститутки и за неуспешно нападение, при което някакъв мъж завързал жертвата си жена — с парашутни въжета. И макар дотогава да не беше намерен нито един труп, вече се говореше за сериен убиец.

Ей, благодаря ти, че ми напомни, Елена, помислих си както вървях към вана по безлюдната улица.

И чак на връщане, понесла шампанското, забелязах мъжа в очукания черен джип на отсрещната страна на улицата.

С дългите си мръсноруси коси й извитите към слепоочията черни очила ми заприлича на тенисиста Бьорн Борг. А и той, като Борг, имаше заострена руса брадичка в стил Исус. Погледнах към предното му стъкло и макар че лицето му беше извърнато, останах с впечатлението, че ме наблюдава иззад тъмните си очила. Извади нещо от джоба на изрязаната си дънкова риза и взе да си играе с него. Оказа се златна запалка, която той щракаше в същия ритъм, в който подрънкваха бутилките шампанско в ръцете ми.

Внезапно усетих страх и преглътнах. Тоя тип никак не ми харесваше. Ускорих крачка и се добрах до портичката, а джипът в този момент изрева и се понесе напред, вземайки първия завой с писък на гуми.

Това пък какво беше, по дяволите, рекох си и се забързах към бялата тента.

Тео дори не си направи труда да изръмжи едно „мерси“ за довлечения до работното му място тежък кашон, което при него си беше най-нормално. Така и не успявах да реша кое ме дразни повече у този млад и хубав латино младеж с руси кичури: няколкото случая, в които го засякох да излиза от тоалетната и да разтрива потеклия си нос, или постоянното му желание да наднича в деколтето ми. Отдавна щях да съм се оплакала от него, ако не беше братовчед на Елена. Вече категорично ми лазеше по нервите.

Заварих Елена и партньора й във фирмата, главния готвач Гари, в заготовъчната шатра. Тя ми се усмихна, докато вадеше тава целувки от преносимата фурна.

— А, върна се, значи — рече и смигна на Гари. — Да си забелязала да се навъртат опасни на вид парашутисти?

Поначало се канех да й кажа за зловещия Бьорн Борг, когото бях мярнала, но ме възпря подигравателният й тон, сякаш предназначен за някоя пълна идиотка. Само щях да си докарам още подигравки. Елена ми беше симпатична, но понякога прекаляваше с този сарказъм на мацка, която от нищо не се стряска. Затова си и премълчах за видяното.

— Ха-ха. Ти поне имаш пистолет — рекох. — А като става дума за опасност, Елена, отдавна се каня да те попитам. Колко опасна е работата в онзи специалния отряд на Агенцията за борба с наркотиците?

— Ама на теб не ти ли е ясно? — Елена ми връчи сребърен поднос, отрупан с ордьоври. — За такава работа под прикритие не можеш дори да си помислиш, ако не си хладнокръвен суперполицай с ледено сърце като мъжа ти. А и въпросът ти по-скоро би трябвало да гласи „колко опасна беше работата“ в специалния отряд на АБН. Понеже агентите ги откомандироваха обратно в Маями още преди два месеца. Свършило им федералното финансиране. Жалко, за което… Щото и аз следях разни хора за тях в продължение на близо две седмици. Плащаха яки извънредни. Хайде изнеси тая табла сега. Местните юпита нещо започват да нервничат.

Свършило? Преди два месеца? Излязох почти залитайки по тревата и насмалко не изпуснах подноса.

Къде, в такъв случай, е ходил Питър през съботите, когато се прибираше в три сутринта?

През последните два месеца.