Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (5)

Глава 2

Случи ми се веднъж да гледам на видео цунамито в Индийския океан през 2004 г. Записът бил направен в някакъв морски курорт в Шри Ланка и на него се вижда как с изненадващото отдръпване на океана на плажа се появява група туристи да видят какво става.

Не откъсваш очи от екрана, понеже знаеш, че оттеглящата се вода всъщност вече се връща, за да ги убие, но най-силно те покъртва не друго, а тоталната им наивност. Усещането им, че са в безопасност, макар че в действителност изживяват пред теб последните мигове от живота си.

Същото гадно чувство ме обзема и когато си спомня какво се случи след това.

И все още си внушавам, че съм в безопасност.

Което може и да е най-голямата ми заблуда.

Няколко часа по-късно водките с желе бяха упражнили влиянието си, че и отгоре. Към седем и половина вечерта с приятелите ми се бяхме озовали насред претъпкания площад „Малъри“, където се провежда световноизвестното пияно празнуване на залеза на открито. Студената бира се лискаше и прилепваше пръстите на краката към джапанките ни, а златистият ни последен залез топлеше раменете ни. Кейти и Морийн бяха вдясно от мен. Алекс и приятелят му Майк — защитник от втора линия в „Гейтърс“ — се намираха вляво, вкупом се бяхме прегърнали през раменете и пеехме „Could You Be Loved“ c жар, достоен за самия Боб Марли.

Танцувах по капела, горнище от бански и карго шорти пред свирещата на открито реге банда. Бях пияна до козирката, хилех се истерично, чело о чело с приятелите ми, а чувството от бара на плажа се възвърна — при това яко, сякаш на стероиди. Нищо не ми липсваше. Бях млада, хубава, безгрижна, прегърнала онези, които обичам, и обичана от тях. За един неуловим миг буквално изпаднах в екстаз от щастие, че съм жива.

Но той трая само частица от секундата.

После се изпари.

Когато се събудих, евтиният хотелски часовник показваше 2:23 ч. след полунощ. И като се обърнах в тясната тъмна стая, първото, което ми направи впечатление, бе отсъствието на Алекс. Прерових набързо последните си объркани спомени. Сетих се, че след залез-слънце ходихме в някакъв клуб с мощна техно музика, Алекс с някаква намерена не знам къде сламена каубойска шапка, Алекс танцува до мен под звуците на „Vogue“ на Мадона.

Нищо друго. Следващите часове — как съм се прибрала в хотела — тънеха в непрогледна алкохолна мъгла… пълна загадка.

Гледах възглавницата, на която трябваше да е Алекс, а в това време топка паника взе да прогаря стомашната ми лигавица като изпита на екс водка.

Да не му е призляло? — запитах се замаяна. Да не е припаднал някъде? Или нещо още по-лошо?

И както лежах и дишах бързо в мрака, вдървена от нерешителност какво да предприема по-нататък, чух шум.

От банята вдясно зад гърба ми се разнесе кикот. Извъртях се, надигнах се на лакът и проточих врат да погледна през процепа на леко открехнатата врата.

И видях облегналия се на мивката Алекс, озарен от странна слаба светлина. После чух нов кикот и пред него се появи най-добрата ми приятелка Морийн със свещ в ръка.

В началото, след като Морийн остави свещта върху плота и двамата взеха да се целуват, сериозно си помислих, че още спя и имам кошмар. Но после чух как Морийн изстена. Осъзнах, че всъщност съм страшно будна, а ужасът от видяното се стовари върху ми като астероид върху континент. Най-ужасното нещо, което би могло да стане — не само според мен, но и според всеки друг.

Събрали се бяха гаджето ми и най-добрата ми приятелка.

Заляха ме парализиращи вълни от гняв, ужас и отвращение. И как не? Та нали пред широко изцъклените ми очи се развиваше класическата открай време изневяра.

И пак чух как Морийн изстена, когато Алекс взе да съблича тениската й.

После вратата на банята се затвори с тихо предпазливо щракане и те изчезнаха от полезрението ми.

И както мигах срещу затворената врата, в съзнанието ми изскочи цитатът от Т. С. Елиът, който обсъждахме в последния ни час по съвременна поезия:

„Така приключва светът —

не с гръм, а хленчейки жално.“^[1]

Или стенейки, помислих си и пак се извърнах да погледна часовника: 2:26.

Ако Алекс, който учеше за бакалавър по медицина, не беше толкова зает в момента, вероятно щеше да отбележи: Часът на смъртта на моята любима.

Аз обаче не станах с писък. Нито потърсих нещо тежко, с което да се развихря, след като нахлуех през вратата.

Сега, като си помисля, сигурно точно така е трябвало да постъпя.

Но аз реших, че не е моментът да ги безпокоя. Просто станах от леглото.

Грабнах якето си, изнизах се на бос крак от стаята и затворих вратата след себе си също така тихо и предпазливо.