Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (25)

Глава 22

Прибирането ми отне двайсет минути. Взех си душ и превързах коляното. Легнах си, взех дистанционното от нощното шкафче и пуснах новините по телевизията. Навила се бях да изчакам завръщането на Питър, но се унесох само след две-три минути.

Когато се събудих, ранното утринно небе зад щорите ми вече просветляваше, а по телевизията вървеше програма по аеробика: слаби, млади, прекалено гримирани жени, усмихнати широко като на конкурс „Мис Америка“, отброяваха колко пъти пипат палците на краката си.

В този момент се звънна на входната врата.

Повлякох се натам. Да не би Питър да си бе забравил ключовете?

Още повече се обърках, като зърнах през прозореца на всекидневната спрялата в алеята към гаража ни полицейска патрулка.

Отворих. Не беше Питър, а ниска жена в униформата на полицията в Кий Уест. Мислех си, че познавам всички колеги на Питър, но тази за пръв път я виждах.

— Дженийн Фурние? — попита ме.

Дори както си бях замаяна, от поведението й и от съсредоточения й поглед усетих, че се е случило нещо много неприятно.

И изведнъж се почувствах уморена и безсилна, напълно неподготвена за онова, което ми предстоеше да чуя. Само като гледах коравото й женско лице, ми се прищя да се върна в спалнята и пак да си легна. В това време слънцето изскочи над хоризонта и бързо изпълни небето.

— Да? — отвърнах най-сетне.

— Налага се да дойдете с мен, Дженийн.

Ама как така? Какво има?

— Съжалявам, но се налага да ви го съобщя — каза полицайката. — Съпругът ви Питър е участвал в престрелка.