Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (23)

Глава 20

Минаха десетина душегубни минути, преди една от партерните врати на хотела да се отвори и от нея да излезе мъж.

Колкото и да бях подготвена, когато установих, че е Питър, все едно някой ме изтресе по брадата.

Но и не беше само един удар. Питър беше в костюм. Добре ушит, тъмносин, какъвто не бях виждала да има. На „Армани“ или нещо такова.

И се разридах. Що за неправда? Как може мъжът, който ме запозна с песен като „Бренди“, с филма на „Дисни“ „Принцесата годеница“ и удоволствието да пиеш японска бира, да се окаже най-големият лъжец и гад на света?

Забелязах как Питър огледа внимателно паркинга. Убедил се, че е сам, затвори хотелската врата зад гърба си и се отправи към супрата.

Още не беше отворил вратата на колата, а аз вече тичах към мотопеда.

И все още шашардисана, се питах: онази, с която е бил, дали е още в стаята? А може и още да не са се срещнали. И тепърва да отива да я вземе.

„Ей, ще ме приемеш ли за резервна гума на срещата ти, копеле гадно? — зададох си наум въпроса и съвсем изперколясах. Навих до дупка газта на веспата. — Благодаря, Питър. С най-голямо удоволствие. Много секси костюм имаш между другото.“

По главната увеселителна улица на Кий Уест, Дювал Стрийт, бе пълно най-вече със залитащи люде, когато след минути се лепнах през две коли зад супрата на Питър.

С претъпканите си барове и уличните сергии, които предлагат бира и ром така, както онези на Кони Айланд продават хотдог, Дювал Стрийт играеше за Кий Уест ролята на нюорлианската Бърбън Стрийт. С основната разлика, че в Кий Уест фестивалът „Марди Гра“ се празнува всяка нощ.

Питър свърна и паркира в уличката до някакъв магазин за тениски, а аз спрях пред един оживен бар отвъд пряката.

И какво ще правим сега, Питър? — рекох си. Ще пийнем и ще потанцуваме ли? А после — късна вечеря?

Ръцете ми не спираха да треперят и да стискат хлъзгавите от потта ми ръкохватки на мотопеда. А аз все още не можех да повярвам, че не сънувам.

Седях и чаках и оглеждах петъчния нощен парад по тротоара: летци от самолетоносачите, травестити, студентчета, бездомници от плажа и почиващи по новата мода милионерски семейства. След известно време Питър се появи от уличката. Само че с малка зелена брезентова мешка в ръка.

Ново двайсет, рекох си, а той в това време си проправяше път в южна посока през тълпата. Да не би другото му „аз“ да е тръгнало на фитнес?

Двойна смяна ли? — блъсках си мозъка, следвайки го бавно отзад с мотопеда.

То май ще излезе, че Питър кара по-скоро двоен живот.

Спрях толкова внезапно, че одрах и мотопеда, и глезена си, когато видях, че Питър свърна рязко по Флеминг Стрийт покрай южната фасада на „Ла Конча“ — не толкова шикозен, колкото занемарен хотел. Слязох и се затичах леко към ъгъла, като гледах да се придържам към сянката от навеса на многоетажната сграда в стил „ар деко“. Надникнах в пряката.

Питър стоеше на силно осветения тротоар пред банкомата на банка „Хибискъс Сейвингс“. И пред очите ми извади от мешката дебел плик и го пъхна в отделението за приемане на вноски.

Внасянето на пари късно по нощите би трябвало да е нещо съвсем нормално все пак.

С тази разлика, че „Хибискъс Сейвингс“ изобщо не беше нашата банка.

Нашият спестовен влог беше във „Фърст Стейт“. Поне онзи, за който аз знам, рекох си и завъртях глава.

Както се напъвах да смеля тази информация, покрай мен мина малка сребриста мазда със затъмнени стъкла. Намали ход и свърна по „Флеминг“. Свирна, Питър се извъртя, притича и се качи през предната дясна врата.

А аз хукнах към мотопеда.

Очевидно нощта на Питър бе още в самото си начало.