Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (62)

Глава 59

Бях тотално объркана. Задишах бавно в желанието си да се успокоя. Гледах всичко друго по бюрото си, но не и екрана. Изучих лъскавите позлатени букви върху кожената подвързия на „Сборник на Маккини: закони и правила по гражданско право на щата Ню Йорк“, усмихнах се на поставената в рамка моя снимка с Ема, правена миналия януари, когато бяхме на ски във Върмонт. Известно време наблюдавах дори голямата стрелка на „адвокатския“ часовник върху бюрото ми, чиито часове бяха разделени на шега на десет шестминутни отрязъци, по който принцип ние; обичащите да се веселят по фирмените празненства адвокати, изчислявахме дължимите ни от клиентите хонорари.

Накрая пак погледнах екрана и потръпнах.

Джъстин Харис още си беше там. И нищо у него не се беше променило и на йота. Още си беше чернокож.

Което никак не ми се връзваше. Най-определено можех да заявя, че не Харис се бе опитал да ме очука през онази нощ, когато бягах от Кий Уест. Онзи кошмарно мускулест откаченяк, дето ми завря пищова си в носа, беше категорично бял, или най-много — бял с примес от азиатска кръв.

И така, както зяпах чернокожия със заострената брадичка, извлякох най-невероятния сценарий. Онзи, за който хората от „Мисия: реабилитация“ не спираха да ни казват: властите във Флорида са осъдили и се канят да екзекутират един съвсем невинен човек.

Със свит на топка стомах кликнах върху отправката към най-новата статия в „Маями Хералд“. Още след първия абзац се отблъснах назад на търкалящия се стол и ударих чело в полирания ръб на бюрото.

Екзекуцията бе насрочена за 29 април? За следващия петък! Ще рече, че на Джъстин Харис му оставаха само още девет дни живот.

Освен ако лично аз не предприема нещо по въпроса.

Известно време задържах погледа си върху фабричния берберски килим между обувките ми, да смеля по-добре новината. После нададох продължителен стон.

Никой друг не може да свърши тази работа, освен мен.

Налагаше се да се намеся. Никак не беше честно. Толкова години се бях мъчила да натискам капака върху кутията с червеите, известна като „моя живот“. Намесата ми на този етап можеше да означава само едно: трябваше веднъж завинаги да изложа на показ всичките си мръсни дребни тайни, включително и ролята ми в смъртта на Рамон Пеня.

При което щях да изгубя работата си и всичко, за което се бях борила със зъби и нокти.

Ами Ема? И нейният живот щеше да бъде тотално съсипан. Сбогом на мечтата за стипендия от Музея на модерното изкуство. Сбогом на университета „Браун“. И още по-лошо: сбогом на доверието й в мен. Как да си представя всичко това?

Точно тогава направих грешката да хвърля отново око на екрана. Тъжният поглед на Джъстин Харис, като на елен пред автомобилни фарове, сякаш надничаше право в душата ми.

За никакъв избор не можеше да става дума. Залогът бе един човешки живот. Длъжна бях да изложа всичко на показ.