Чарлс Буковски
Поща (92)

9.

Изпаднах в депресия. Напивах се и се валях по-пиян от насран скункс в чистилището. Една нощ дори допрях месарския нож в гърлото си и си помислих: „Полека, старче, твоето момиченце може да поиска да я заведеш в зоологическата градина. Сладолед на клечка, шимпанзета, тигри, зелени и червени птици и слънцето, огряващо главата й, спускащо се бавно по космите на ръцете ти — спокойно, старче.“

Когато дойдох на себе си, бях в дневната, плюех на килима, гасях фасове в китките си, хилех се. Луд като Мартенския заек. Вдигнах очи и видях оня студент по медицина. На масичката между нас в голям буркан бе поставено човешко сърце. Навсякъде около сърцето — което имаше етикет с името на предишния собственик, „Франсис“ — бе пълно с полупразни бутилки от уиски и бира, пепелници, боклуци. Вдигнах една бутилка и погълнах ужасната смес от бира и пепел. От две седмици не бях ял. Безкрайна върволица от хора идваха и си отиваха. Имаше седем-осем щури купона, а аз постоянно повтарях: „Още пиене! Още пиене! Още пиене!“ Бях на седмото небе; те само говореха — и се опипваха.

— Да — казах на студента по медицина, — какво искаш от мен?

— Аз ще бъда личният ви лекар.

— Добре, докторе, първото нещо, което искам да направиш, е веднага да махнеш това проклето човешко сърце от тук!

— Да бе, веднага.

— Моля?

— Сърцето остава.

— Слушай, мой човек, не знам как се казваш…

— Уилбърт.

— Добре, Уилбърт, не знам кой си и как си дошъл, но искам да си вземеш тоя „Франсис“.

— Не, то остава при вас.

Сетне извади чантата си за играчки и апарата за кръвно, напомпа гумената круша и маншетът се наду около ръката ми.

— Кръвното ви е като на деветнайсетгодишен.

— Голям праз. Слушайте, не е ли противозаконно да оставяте човешки сърца наляво и надясно?

— Ще мина да си го взема. Сега вдишайте!

— Мислех, че пощата ме влудява. Сега се появявате вие.

— Тихо! Вдишайте!

— Имам нужда от хубав женски задник, докторе. Това ми е проблемът.

— Гръбнакът ви е разместен на четиринайсет места, Чинаски. Това причинява напрежение, слабоумие и често — лудост.

— Таратанци!

Не помня кога си е тръгнал. Събудих се на дивана в 13.10, в разгара на деня, и беше горещо, слънцето пронизваше щорите и огряваше буркана по средата на масичката. „Франсис“ бе останал с мен цялата нощ, киснеше в спирта, плуваше в слузестото издихание на мъртва диастола. Мъдреше се в буркана.

Приличаше на пържено пиле. Тоест, преди да го изпържиш. Именно.

Взех го, прибрах го в гардероба и го покрих със скъсани ризи. После отидох в тоалетната и повърнах. След като свърших, се изтъпанчих пред огледалото. Навсякъде по лицето ми стърчаха дълги черни косми. Внезапно седнах и се изсрах. Хубаво горещо лайно.

Някой позвъни. Избърсах си задника, навлякох някакви стари дрехи и отидох да отворя.

— Ехо?

Беше някакъв младок с дълга руса коса, провиснала навсякъде около лицето му, и млада негърка, която се хилеше като малоумна.

— Ханк?

— Да. Кои сте вие, момчета?

— Тя е жена. Не ни ли помниш? От купона. Носим ти цвете.

— Ох, по дяволите, влизайте.

Внесоха цветето, някакво червенооранжево нещо на зелено стебло. Имаше доста повече смисъл от много други неща, само дето беше убито. Намерих вазичка и натопих цветето вътре, донесох кана вино и я сложих на масичката.

— Не я ли помниш? — попита младежът. — Каза, че искаш да я шибаш.

Тя се засмя.

— Много мило, но не сега — отговорих.

— Чинаски, как ще се справиш без пощата?

— Не знам. Може би ще изчукам теб. Или ще дам ти да ме изчукаш. По дяволите, не знам.

— Можеш да спиш у нас на пода, когато поискаш.

— Може ли да гледам, докато се ебете?

— Разбира се.

Пийнахме. Бях забравил имената им. Показах им сърцето. Попитах дали биха взели това ужасно нещо у тях. Не смеех да го изхвърля, в случай че на студента му потрябваше за изпит, или ако се наложеше да го върне в библиотеката, или нещо друго.

Излязохме и отидохме да гледаме стриптийз — пихме, кикотихме се, смяхме се. Не знам у кого бяха парите, но мисля, че младежът даде повечето, което беше добре, за разнообразие, а аз продължавах да се хиля, да пощипвам мацката по задника и бедрата, да я целувам, но на никого не му дремеше. Докато има пари, и теб ще те има.

Закараха ме до нас и той си тръгна с нея. Влязох си, казах им „чао“, пуснах радиото, намерих четвъртинка скоч, изпих го, захилих се, чувствах се добре, най-сетне спокоен, свободен, парех ръцете си о̀ късите недопушени пури, после се добрах до кревата, добрах се до ръба му, спънах се, проснах се напряко на дюшека и спах, спах, спах…

На сутринта отново беше сутрин и аз бях жив.

Може би ще напиша роман, помислих си.

И написах.