Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Post Office, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Чарлз Буковски. Поща

 

Charles Bukowski

Post Office

Copyright © 1971 by Charles Bukowski

Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.

 

Превод © Марин Загорчев

Художествено оформление © ФАМА & Z Design

© ФАМА 2013

ISBN 978-954-597-475-5

 

Редактор: Мария Коева

Технически: редактор Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Предпечат: Николай Дъбов

Формат 60/90/16

печ. коли 14.25

 

ИК ФАМА

Печат СИМОЛИНИ

 

Цена 14.00 лв.

История

  1. — Добавяне

8.

Трябваше да попълниш повече документи, за да напуснеш, отколкото когато постъпваш.

Първата страница беше един вид лично обръщение от началника на градската пощенска служба.

Започваше така:

Много съжалявам за решението ви да напуснете работата си в пощенската служба и… т.н., и т.н., и т.н.

Как можеше да съжалява? Та той дори не ме познаваше.

По-надолу имаше списък с въпроси.

Срещахте ли разбиране от отговорниците? Бяхте ли в добри отношения с тях?

Отговорих с „да“

Проявявали ли са по някакъв начин предразсъдъци по отношение на раса, религия, образование или друго?

Отговорих с „не“.

Имаше и следния въпрос: Бихте ли посъветвали приятелите си да кандидатстват за работа в пощенската служба?

„Разбира се.“

Ако имате забележки или оплаквания от пощенската служба, моля, избройте ги на обратната страна на листа.

„Нямам оплаквания.“

Моето черно момиче се върна.

— Свършихте ли вече?

— Свърших.

— Не бях виждала някой да попълва документите толкова бързо.

— Бързо.

— Бързо? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, какво правим сега?

— Елате, ако обичате.

Последвах задника й между бюрата до едно място почти в дъното на помещението.

— Седнете — каза някакъв мъж.

Прочете документите. След известно време ме погледна:

— Може ли да попитам защо напускате? Заради дисциплинарните процедури срещу вас ли?

— Не.

— Защо тогава?

— За да градя кариера.

— Да градите кариера?

Погледна ме. До петдесетия ми рожден ден оставаха осем месеца. Досещах се какво си мисли.

— Може ли да попитам каква ще бъде тази ваша „кариера“?

— Ще ви кажа. Траперският сезон в делтата е само от декември до февруари. Вече изгубих един месец.

— Месец? Вие сте при нас от единайсет години.

— Ами хубаво, значи съм пропилял единайсет години. За три месеца лов в Байоу Лафурш мога да изкарам десет-двайсет бона.

— Какво ще правите?

— Ще залагам капани! Ще ловя ондатри, нутрии, норки, видри… еноти. Трябва ми само лодка. Двайсет процента от печалбата се дава като аренда за земята. Плащат по долар и двайсет и пет за кожа от ондатра, три долара за норка, четири за „лъжлива норка“, долар и петдесет за нутрия и двайсет-двайсет и пет за видра. Ще продавам труповете на ондатрите, които са около трийсет сантиметра дълги, за по пет цента на една фабрика за котешка храна. За одрана нутрия плащат по двайсет и пет цента. Ще отглеждам свине, кокошки, патици. Ще ловя сом. Лесна работа. Ще…

— Добре, Чинаски, достатъчно.

Сложи няколко листа в пишещата машина и затрака.

Когато вдигнах очи, съгледах Паркър Андерсън от синдиката — добрия стар Паркър, който се бръснеше и сереше по бензиностанциите, сега се хилеше мазно като типичен политик.

— Напускаш ли, Ханк? Знам, че от единайсет години заплашваш да го направиш…

— Да, отивам в Южна Луизиана и ще си карам кефа.

— Имат ли хиподрум?

— Шегуваш ли се? „Феър граундс“ е един от най-старите хиподруми в страната.

С Паркър имаше някакъв бял младеж — от невротичното племе на изгубените души. Очите на хлапето бяха замъглени от фин слой влага. По една голяма сълза във всяко око. Стоеше си вътре и не капваше. Удивително. Бях виждал жени да седят и да ме гледат с такива очи, преди да превъртят и да закрещят какъв гадняр съм. Очевидно хлапето беше попаднало в една от многото клопки и веднага бе дотичало при Паркър. Паркър щеше да спаси службицата му.

Чиновникът ми даде да подпиша още някакви документи и след това се чупих. Когато минавах покрай Паркър, той каза:

— Късмет, старче.

— Благодаря, пич.

Не се почувствах по-различно. Съзнавах обаче, че като бързо изплувал от морските дълбини водолаз, скоро ще започна да се терзая — от особен вид носталгия. Бях като проклетите папагали на Джойс. След като дълго бях живял в клетка, бях видял отворената врата и бях излетял — като стрела в небесата. Небесата ли?