Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Post Office, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Чарлз Буковски. Поща

 

Charles Bukowski

Post Office

Copyright © 1971 by Charles Bukowski

Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.

 

Превод © Марин Загорчев

Художествено оформление © ФАМА & Z Design

© ФАМА 2013

ISBN 978-954-597-475-5

 

Редактор: Мария Коева

Технически: редактор Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Предпечат: Николай Дъбов

Формат 60/90/16

печ. коли 14.25

 

ИК ФАМА

Печат СИМОЛИНИ

 

Цена 14.00 лв.

История

  1. — Добавяне

Трета част

1.

Не оспорвах развода. Не отидох в съда. Джойс ми даде колата. Тя нямаше книжка. Единствената ми загуба бяха три-четири милиона долара. Но все още имах пощата.

Срещнах Бети на улицата.

— Преди време те видях с една кучка — каза тя. — Не е твоят тип жена.

— Никоя жена не е.

Казах й, че съм се развел. Отидохме на бар. Бети се беше състарила, бързо. Надебеляла. Сбръчкана. Кожата на гушата й висеше. Тъжно. Но аз също бях остарял.

Бети била останала без работа. Някой прегазил кучето. Работила като сервитьорка, но я уволнили, след като съборили кафенето, за да строят офиси. Сега живеела в малка стая в хотел за отрепки. Сменяла чаршафите и чистела кенефите. Тя беше на вино. Предложи пак да се съберем. Аз предложих да изчакаме. Току-що бях преживял тежка раздяла.

Тя се прибра в стаята си и си сложи най-хубавата рокля, обувки с токчета, опита се да се пооправи. Но пак изглеждаше тъжно.

Взехме бутилка уиски и няколко бири, качихме се в апартамента ми — на четвъртия етаж в един стар блок. Вдигнах телефона и се обадих, че съм болен. Седнах срещу Бети. Тя кръстоса крака, свали си обувките, посмя се. Като в доброто старо време. Почти. Нещо липсваше.

По това време, когато звъннеш, че си болен, от пощите изпращаха сестра да провери дали не разпиваш или не си седнал на покер. Живеех близо до централата, та им беше удобно. С Бети бяхме седели около два часа, когато на вратата се почука.

— Кой ли е?

— Млъкни! — прошепнах. — Събуй тия обувки с токчета, отиди в кухнята и кротувай… МОМЕНТ! — извиках към вратата.

Запалих цигара, за да не лъхам на алкохол. Отидох при вратата и открехнах. Беше сестрата. Същата. Познаваше ме.

— От какво се оплакваш? — попита.

Издишах облак дим.

— От корем.

— Сигурен ли си?

— Да, боли ме коремът.

— Ще подпишеш ли този формуляр, за да докажа, че съм идвала и си бил вкъщи?

— Разбира се.

Сестрата ми подаде бланката странично. Подписах. Пъхнах й я обратно.

— Утре ще отидеш ли на работа?

— Няма как да знам. Ако се оправя, ще отида. Ако не, ще си стоя вкъщи.

Изгледа ме мръсно и си тръгна. Със сигурност надуши уискито в дъха ми. Достатъчно доказателство? Може би не — прекалено много технически подробности; а може би си е умирала от смях, когато се е качвала в колата с черната си чанта.

— Добре — казах на Бети, — обуй се и ела тук.

— Кой беше?

— Медицинската сестра от пощата.

— Тръгна ли си?

— Да.

— Всеки път ли правят така?

— Досега не са пропускали. Хайде сега да си сипем по едно и да празнуваме!

Отидох в кухнята и сипах две яки питиета. Върнах се в хола и дадох едното на Бети.

— Наздраве!

Вдигнахме високо чашите и се чукнахме.

Тогава будилникът зазвъня — силно.

Подскочих, сякаш ме бяха простреляли в гърба. Бети се метна с крак във въздуха, право нагоре. Изтичах при часовника и го спрях.

— Боже — възкликна тя, — щях да се надрискам!

Разсмяхме се. Седнахме. Вдигнахме чашите.

— Имах едно гадже, дето работеше за общината — каза тя. — Изпращаха му инспектор, но не всеки път, веднъж на пет. Та една вечер си пием с Хари — така се казваше той: Хари. Пием си с Хари и някой чука на вратата. Хари седи на дивана, облечен. „Ох, Боже!“ — вика, скача в леглото с дрехите и се пъха под завивките. Аз бутам бутилките и чашите под кревата, отварям вратата. Оня тип влиза и сяда на дивана. Хари е дори с обувки и чорапи, но се крие целият под завивките. „Как си, Хари?“ Хари вика: „Не съм добре. Тази приятелка дойде да се грижи за мен.“ И ме посочва. Аз седя там пияна. „Ами скорошно оздравяване, Хари“ — вика оня и си тръгва. Сигурна съм, че видя бутилките и чашите под леглото, и със сигурност знаеше, че стъпалата на Хари не са толкова големи. Нервна ситуация.

— Мамка им, не оставят човека да подиша! Искат те винаги на тръстиката.

— Разбира се.

Пихме още известно време, после се метнахме в леглото, но вече не беше същото, никога нямаше да бъде — между нас имаше дистанция, бяха се случили неща. Погледнах я, когато отиваше към банята; видях бръчки и провиснала кожа под бузите на задника й. Горката. Горкичката. Джойс бе стегната — като я награбиш, усещането беше супер. Бети не беше приятна на пипане. Тъжно, много тъжно. Когато се върна от банята, не пяхме, не се смяхме, дори не се скарахме. Седяхме в тъмното и пихме, пушихме, после си легнахме да спим и аз не сложих краката си върху тялото й, нито тя върху моето, както правехме едно време. Заспахме, без да се докосваме.

И двамата бяхме ограбени.