Чарлс Буковски
Поща (61)

19.

Започвах работа в 18.18, а Дейв Дженко идваше чак в 22.36, тъй че можеше да бъде и по-зле. В 22.06 излизах да похапна за половин час и обикновено се връщах по времето, когато се появяваше той. Влизаше и се настаняваше до мен. Освен че се възприемаше като голям умник, Дженко се смяташе и за голям любовник. Във въображението му красиви млади жени го преследваха по улиците, приклещваха го из коридорите. Не му даваха почивка на горкия. Обаче никога не го бях виждал да говори с жена в службата, нито някоя му обръщаше внимание.

А като дойдеше:

— ЗДРАСТИ, ХАНК! ЧОВЕЧЕ, КАКВА СВИРКА МИ ВРЪТНАХА ДНЕСКА!

Той не говореше, той крещеше. Крещеше по цяла нощ.

— БОЖЕ, ТЯ НАПРАВО МЕ ИЗЯДЕ! И БЕШЕ МЛАДА! ОБАЧЕ БЕШЕ ИСТИНСКА ПРОФЕСИОНАЛИСТКА!

Запалвах цигара.

После трябваше да изслушам в детайли как я е срещнал…

— ИЗЛЯЗОХ ЗА ХЛЯБ И ТОГАВА…

После — до последната подробност — какво казала тя, какво казал той, какво направили и прочее.

По това време прокараха закон, задължаващ пощите да плащат петдесет процента за извънреден труд на резервните сортировачи. Затова прехвърлиха допълнителните задачи към щатните.

Осем-десет минути преди редовния край на работното ми време, в 2.48, се включваше радиоуредбата:

— На вниманието на всички! Щатните сортировачи, които са се явили на работа в 18.18, да останат един час извънредно!

После, осем минути преди изтичането на деветия ми час, уредбата отново обявяваше:

— На вниманието на всички! Щатните сортировачи, които са се явили на работа в 18.18, да останат втори час извънредно!

После, осем минути преди изтичането на десетия ми час:

— На вниманието на всички! Щатните сортировачи, които са се явили на работа в 18.18, да останат трети час извънредно!

През това време Дженко не спираше:

— СЕДЯ СИ АЗ В КАФЕТО, РАЗБИРАШ ЛИ, И СЕ ПОЯВЯВАТ ДВЕ ПЪРВОКЛАСНИ ПУТКИ, БРАТЧЕ. СЯДАТ ОТ ДВЕТЕ МИ СТРАНИ И…

Този пич ме убиваше, но нямаше начин да се спася. Спомних си всички други места, на които бях работил. Всеки път привличах местния идиот. Падаха си по мен.

Един ден Дженко ми сервира романа си. Не умееше да пише на машина, затова го бе дал на професионална машинописка. Беше го облякъл в луксозна черна кожена подвързия. Заглавието бе много романтично: „КАЖИ МИ КАКВО МИСЛИШ!“

— Добре — отговорих аз.