Чарлс Буковски
Поща (2)

1.

Всичко започна погрешка.

Наближаваше Коледа и пияницата от горния квартал, който правеше тоя номер всяка година по това време, ме светна, че са готови да наемат всеки; затова отидох и докато се усетя, вече мъкнех кожена чанта на гърба и се шматках по улиците. Каква работа, помислих си. Песен! Даваха ти района между две-три пресечки и ако свършиш бързо, щатният пощальон те пращаше на следващата улица; или можеше да се върнеш в станцията и отговорникът да ти даде друга работа, но в общи линии нямаше зор, просто пускаш коледни картички в кутиите.

Мисля, че беше вторият ми ден като временен коледен раздавач, когато оная едра мадама излезе и ме наобиколи, докато пусках писмата. Казвам „едра“, в смисъл че задникът й беше едър, циците й бяха едри и изобщо беше едра навсякъде, където си трябва. Изглеждаше малко смахната, но аз зяпах тялото й и не ми пукаше.

Разприказва се, ама приказваше, ти казвам. После изплю камъчето. Съпругът й бил офицер на далечен остров и тя била самотна, разбираш ли, и живеела сам-самичка в оная къщичка отзад.

— Коя къщичка? — попитах.

Тя написа адреса на листче.

— Аз също съм самотен. Довечера ще мина да си полафим.

Имах си кучка, ама половината от времето я нямаше, шляеше се някъде, и аз наистина бях самотен. Самотен за тоя едър задник до мен.

— Добре — каза тя, — до довечера.

Беше добра, наистина, добре се ебеше, но като при всички кучки, след третата-четвърта нощ почнах да губя интерес и повече не отидох.

Обаче си рекох: „Леле, единственото занимание на тия пощальони е да разнасят писма и да ебат. Това е най-добрата работа за мен, о, да, да, да!“