Чарлс Буковски
Поща (4)

3.

Самите резервни раздавачи правеха Джонстън възможен, защото му се подчиняваха. Не разбирах как са допуснали толкова очевидно жесток човек да заеме такъв пост. Щатните не се интересуваха, профсъюзният представител не вършеше работа, затова в един от почивните си дни написах трийсет страници доклад, изпратих едно копие на Джонстън, а с другото отидох в Централното управление. Чиновникът ми каза да изчакам. Чаках ли, чаках, и пак чаках. Чаках от час и трийсет минути, когато ме повикаха в кабинета на дребен тип с прошарена коса и очи с цвят на цигарена пепел. Той дори не ме покани да седна. Щом влязох, закрещя:

— За голям тарикат ли се мислиш бе, копеленце?

— Господине, може ли без обиди?

— Тарикат! Ти си от ония копеленца, дето са научили повечко сложни думи и обичат да се фукат с това!

Размаха листата пред лицето ми. И ревна:

— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!

— Стига глупости! Очевидно, че е садист!

— Откога си в пощенската служба?

— От три седмици.

— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е В ПОЩИТЕ ОТ ТРИЙСЕТ ГОДИНИ!

— Това пък какво общо има?

— Казах: ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!

Мисля, че горкият човечец искаше да ме убие. С Джонстън сигурно бяха гаджета.

— Добре — измърморих, — Джонстън е прекрасен човек. Да забравим тая шибана работа.

Тръгнах си и си пуснах отпуск за другия ден. Неплатен, разбира се.