Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Post Office, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Чарлз Буковски. Поща

 

Charles Bukowski

Post Office

Copyright © 1971 by Charles Bukowski

Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.

 

Превод © Марин Загорчев

Художествено оформление © ФАМА & Z Design

© ФАМА 2013

ISBN 978-954-597-475-5

 

Редактор: Мария Коева

Технически: редактор Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Предпечат: Николай Дъбов

Формат 60/90/16

печ. коли 14.25

 

ИК ФАМА

Печат СИМОЛИНИ

 

Цена 14.00 лв.

История

  1. — Добавяне

12.

Бременността на Фей вървеше добре. За тази възраст беше добре. Чакахме у нас. Накрая моментът настъпи.

— Съвсем скоро ще е — каза тя. — Не искам да стигна твърде рано.

Излязох и проверих колата. Върнах се вътре.

— Ооох, ох — изохка тя. — Не, чакай.

Може би наистина можеше да спаси света. Гордеех се с нея. Простих й за мръсните чинии, за „Нюйоркър“ и за писателските семинари. Моето старо момиче беше просто поредното самотно същество в свят, на който не му пукаше.

— Хайде да тръгваме — подканих я.

— Не. Не искам да те карам да чакаш прекалено дълго. Знам, че не ти е добре.

— Майната ми на мен. Давай да тръгваме.

— Не, моля те, Ханк.

Остана седнала.

— Как мога да ти помогна? — попитах.

— Никак.

Седя десет минути. Отидох в кухнята да си сипя вода. Когато излязох, тя каза:

— Готов ли си да караш?

— Да.

— Знаеш ли къде е болницата?

— Разбира се.

Помогнах й да се качи в колата. Предишната седмица бях направил две кръгчета за тренировка, но когато стигнахме, не знаех къде да паркирам. Фей посочи една рампа.

— Карай нататък. Спри вътре. Ще се качим оттам.

— Слушам…

 

 

Лежеше в една задна стаичка, откъм улицата. Намръщи се.

— Хвани ми ръката.

Хванах я.

— Наистина ли ще се случи? — попитах.

— Да.

— Говориш, сякаш е много лесно.

— Ти си много мил. Това ми помага.

— Иска ми се наистина да бях мил. Просто тази проклета поща…

— Знам. Знам.

Погледнахме през прозореца.

— Виж онези хора навън — казах. — Нямат представа какво се случва тук горе. Вървят си ей така по тротоара. Но пак е странно… нали и те някога са били родени, всеки един от тях.

— Да, странно е.

Чувствах движенията на тялото й чрез ръката й.

— Стисни ме по-силно — каза тя.

— Да.

— Не искам да ме оставяш.

— Къде е лекарят? Къде са всички? Мамка им!

— Ще дойдат.

Точно в този момент влезе една сестра. Болницата беше католическа и жената бе много красива, мургава, испанка или португалка.

— Сега… вие… си вървете — каза тя.

Показах на Фей, че стискам палци, и се усмихнах смутено. Мисля, че не видя. Слязох с асансьора.