Чарлс Буковски
Поща (20)

2.

Докато се усетя, в скута ми седеше млада тексаска. Няма да описвам точно как я срещнах. Появи се и толкоз. Тя беше на двайсет и три. Аз бях на трийсет и шест.

Имаше дълга руса коса и хубаво, стегнато тяло. Освен това, макар че по това време още не знаех, имаше и доста пари. Не пиеше, но аз пиех. В началото ни беше много весело. И ходехме заедно на хиподрума. Беше голяма красавица и всеки път, когато се върнех на мястото си, заварвах някой навлек да се присламчва до нея. Бяха десетки. Примъкваха се постоянно. Джойс просто си седеше. Имаше два начина да се справя със ситуацията. Или вземах Джойс и се премествахме, или казвах на натрапника:

— Приятел, тая е заета! Чупка!

Обаче хем да гоня вълците, хем да следя конете, ми дойде в повече. Започнах да губя. Професионалистът винаги ходи сам на хиподрума. Знаех го. Но си мислех, че може би аз съм по-специален. Убедих се, че изобщо не съм специален. Губех парите си със същата скорост като всеки друг.

Не щеш ли, Джойс поиска да се оженим.

„Защо не? — помислих си. — И без това съм узрял.“

Отидохме до Вегас, за да се оженим по-евтино, после се върнахме.

Продадох колата за десет долара и докато се усетя, пътувах с автобуса към Тексас, където се изтърсих със седемдесет и пет цента в джоба. Градчето беше много малко, има-няма 2000 жители. Според статия в един национален вестник експертите го посочили като последното място в САЩ, над което евентуалните ни врагове биха хвърлили атомна бомба. Напълно основателно според мен.

През цялото това време, без да съзнавам, съм се връщал към пощенската служба. Като блуден син.

Джойс имаше малка къща в градчето и там се излежавахме, чукахме се, ядяхме. Тя ме хранеше добре, угояваше ме и ме изтощаваше в същото време. Беше ненаситна. Джойс, моята съпруга, бе нимфоманка.

За да се спася от нея, излизах из града да се разхождам, изпохапан по гърдите, врата, раменете — а и на друго място, където най-много ме притесняваше и много болеше. Тя ме изяждаше жив.

Куцуках из града и хората ме гледаха; знаеха за Джойс, за нагона й, а също, че баща й и дядо й притежават повече пари, земи, езера и ловни стопанства от всички тях, взети заедно. Беше им жал за мен и едновременно с това ме мразеха.

Една сутрин пратиха някакво измекярче да ме вдигне от леглото и да ме разкарва из града. Сочеше наляво и надясно: господин Еди-кой си, бащата на Джойс, бил собственик на това, а пък господин Еди-кой си, дядото на Джойс, бил собственик на онова…

Обикаляхме цяла сутрин. Някой се опитваше да ме уплаши. Отегчавах се. Седях отзад, а измекярчето явно си мислеше, че съм играч, който хитро се е домогнал до милионите. Не знаеше, че е станало случайно, че съм дошъл като бивш пощальон със седемдесет и пет цента в джоба.

Измекярчето, горкото, имаше някакво нервно заболяване и шофираше като луд; от време на време получаваше гърчове и изпускаше управлението. Колата криволичеше наляво-надясно и веднъж одраска стометрова ограда, преди отрепката да я овладее.

— ХЕЙ! ПО-ЛЕКО БЕ, КРЕТЕН! — изкрещях от задната седалка.

Това беше върхът. Опитваха се да ме очистят. Беше очевидно. Измекярчето имаше адски хубава жена. Като ученичка в гимназията си завряла бутилка от кока-кола в путето и трябвало да отиде на лекар, за да й я извадят; и както става в малките градчета, работата с бутилката се разчула, клетото момиче било заклеймено и измекярчето било единственият кандидат. В крайна сметка беше получил най-готиния задник в целия град.

Запалих пурата, която ми беше дала Джойс, и казах на отрепката:

— Това беше достатъчно, келешче. Сега карай обратно. И бавно. Не искам да прецакам играта сега.

Направих се на гъзар, за да му се харесам.

— Да, господин Чинаски. Слушам!

Той ми се възхищаваше. Мислеше ме за мръсник.

Когато се прибрах, Джойс ме попита:

— Е, видя ли всичко?

— Видях достатъчно.

В смисъл, разбрал съм, че искат да ме очистят. Не знаех дали и Джойс е в комбината.

Почна да се съблича и да ме бута към леглото.

— Чакай сега, сладурче! Вече два пъти го правихме, а още няма два!

Тя се изкиска и продължи да ме бута.