Катрин Алрид
Дървото на живота (9)

Девета глава

Дори от мястото си в далечното бъдеще все още можех да си спомня ясно всеки един детайл от онзи следващ ден. Обичайните действия, които предприемах всяка сутрин, придобиха толкова огромно значение и останаха в съзнанието ми завинаги. Защо не бях разбрала, че нещо не беше наред? Как можех да не обърна внимание на тишината в обичайно шумната ни къща, докато се лутах в неведение, подготвяйки се за поредния ден в училище? Как бях успяла да прекарам двадесет минути в суетене около косата си и в опити да избера идеалния тоалет по случай пристигането на Ник и обявяването на връзката ни пред семейството ми?

О, господи! Как съм могла да бъда толкова щастлива? Дори си тананиках под нос, докато слизах надолу по стълбите. Забелязах първия признак, че нещо не беше наред, когато влязох в кухнята. Цялото ми семейство беше около масата с чаши за кафе в ръцете и нямаше следи някой да се беше опитал да направи закуска. Беше повече от необичайно за дом като нашия, където закуската винаги беше грандиозна — с яйца, бекон или наденички, бисквитки, сос грейви, домашно сладко и масло. Не си спомням някога да сме имали кутия със зърнена закуска в шкафовете.

Спрях на вратата и огледах баща ми, чудейки се защо беше дошъл толкова рано и защо беше облечен със същите дрехи, които носеше предната нощ. Всъщност Съдията също носеше дрехите си от снощи и изглеждаше измъчен и изморен, сякаш бе будувал цяла вечер. Реших, че мама наистина трябваше да поговори с татко, задето държеше Съдията буден дотолкова късно. Все пак вече не беше толкова млад.

— Добро утро.

Погледнах към часовника, преди да си взема чаша и да я напълня с портокалов сок. Ник щеше да пристигне всеки момент. Даже вече закъсняваше малко.

— Аликс… — Гласът на майка ми беше колеблив и пресипнал. — Най-добре седни, миличка. Имаме лоши новини.

— Лоши новини? — Намръщих се през рамо, чудейки се защо изглеждаше толкова бледа.

— Няма заобиколен начин, по който да се каже, Ели.

С мрачно изражение на лицето баща ми се изправи и постави ръце на раменете ми. Той бе знаел, по-добре от всеки друг, какво щеше да ми причини това. Гласът му беше нежен, когато проговори, но без заобикалки.

— Аликс, Франк Андерсън е бил застрелян снощи и полицията е арестувала Ник за убийството му.

— Какво? —        Чашата се изплъзна от пръстите ми и се разби на малки парченца в земята, изпълвайки стаята с аромата на портокали. — Това е невъзможно. Ник не е способен на убийство. Защо правите това?

Гласът ми започваше да се повишава, но не можех да се спра. Изведнъж израженията им започнаха да ме плашат истински.

Очите на баща ми се напълниха с болка, когато ме придърпа към себе си и ме прегърна силно.

— Истина е, миличка. Господи, толкова съжалявам. Самият Ник се е обадил в полицията. Двамата със Съдията бяхме в участъка цяла нощ. Ник твърди, че е било при самозащита, и мисля, че успяхме да ги убедим, че казва истината.

Мама и леля Джейн ни заобиколиха, правейки всичко възможно да ме успокоят.

Но нямаше спокойствие за мен, само шок и объркване. Действителността от това, което ми казваха, все още не беше достигнала съзнанието ми, но прииждаше със скоростта на светлината.

Леля Дарла, както винаги практична, беше паднала на ръце и колене и попиваше сок и счупени стъкла. По бузите й се стичаха сълзи. Част от мен не беше повярвала на чутото, докато не видях нейната реакция.

— Спри! — прошепнах. — Спри да ревеш. Всичко ще бъде наред. Ако му повярват, ще го пуснат. — Направих стъпка към Съдията. — Ще го пуснат, нали? Трябва да го освободят, ако е било при самозащита.

— Аликс не е толкова лесно. — Той прокара ръка по челото си, размествайки очилата си. — Убит е човек.

— О, божичко! — Краката ми затрепериха, а стаята около мен се завъртя шеметно. Някой ме бутна да седна на един от столовете. — Как… моля те, кажи ми как?

Съдията си пое дълбоко въздух.

— Ник каза, че заварил Франк пиян и в лошо настроение, когато се прибрал снощи. Викал и крещял за това как Ник го бил разочаровал, че се бил обърнал срещу него. Ник каза, че се е опитал да си тръгне, но тогава Франк взел някакъв нож и замахнал към него. — Той поклати глава. — След всичкия побой, който беше получил от Франк през годините, нищо чудно, че нещо в Ник щракнало. Каза, че следващото, което помни, е как Франк лежи мъртъв на пода, а той стиска в ръце оръжието, което Франк бил държал наблизо.

— Но ще се проведе процес, нали? Никога няма да го осъдят, особено след като им кажем за онази нощ в плевнята.

— Шерифът също знае за онази нощ. Това беше едно от нещата, които ми помогнаха да ги убедя… — Той спря за момент. — Няма да има процес, Аликс. Дадоха му право на избор. Или да се присъедини към армията и да напусне града за свое добро, или да рискува да бъде обвинен в предумишлено убийство. Тръгва днес, веднага щом от бюрото попълнят документите му.

— Не! — Ръцете ми се вкопчиха в масата толкова силно, че пръстите ми изтръпнаха. — Не би ме напуснал.

— Няма избор, Аликс. — Баща ми застана до мен, докато майка ми и лелите ми подсмърчаха и бършеха сълзите си. — Ако не тръгне, може да прекара следващите пет години в затвора.

— Трябва да го видя. Къде е?

— Все още е в затвора — каза Съдията. — Полицаите няма да го изпуснат от поглед, докато не се качи на автобуса. Двамата с Джим ще те закараме дотам.

— Може би трябва да дойда с вас — запъти се майка ми към вратата.

— Не.

Колкото и да не ми харесваше да го призная, някъде дълбоко в съзнанието си донякъде я обвинявах за всичко, което се случваше. Ако не беше упоритото й настояване да се омъжа за Хю, ако беше останала снощи и ни беше изслушала, вместо да хуква за глупавата си среща, Ник можеше да не се прибере толкова рано. Беше лудост, знам, но нищо в онази сутрин не беше нормално.

Тя спря.

— Аликс…

— Не — повторих. — Ще се оправя.

Подпирайки се на масата, аз се изправих и залитнах, когато отново ми се зави свят. Баща ми ме стисна силно за ръката.

— Дръж се — промърмори, така че да го чуя само аз. — Трябва да си силна заради Ник. В лошо състояние е, миличка.

Затворих очи, изправих гръб, поех си дълбоко въздух и кимнах. За Ник бях готова на всичко.

— Готова съм.

 

 

Затворът в Морганвил беше малък — четири занемарени, тъмни килии, прикрепени към задната част на градския съвет, където се намираше полицейският участък. Служеха предимно за клетки, докато човекът, лишен от свобода, можеше да бъде транспортиран до големия затвор в Джоунсбъро, където се намираха окръжният и федералният съд. Молех се да не се наложи да се видя с Ник в някоя от тези килии и, изглежда, този път Господ ме беше чул. Бяха го затворили в някаква стая за разпит, чиято врата се пазеше от грамаден полицейски служител.

Ник стоеше отпуснато на дългата маса с лакти, опрени на повърхността, и лице, заровено в шепите му. Между дясната му китка и крака на масата беше опъната веригата на белезниците, които му позволяваха да се движи свободно на не повече от тридесет сантиметра от масата. Болката, която се беше събрала дълбоко в мен, се качи в гърлото и гърдите ми и се разшири, докато не започнах да се боря за въздух и не затворих вратата тихо зад себе си.

Измина секунда, преди да повдигне главата си и да погледне към мен, и още една, преди да ме познае. В рамката на една нощ беше остарял с десет години. Лицето му беше опустошено от мъка и уморено примирение, а красивите му очи бяха кървясали и пълни с толкова безпомощност, че направо ме разкъсваха на две.

Той се изправи бавно и без да осъзная движенията си, се оказах в обятията му, докато лявата му ръка ме притискаше силно към тялото му. Никой от нас не проговори, просто се вкопчихме един в друг, опитвайки се да се утешим взаимно по единствения начин, който можехме — чрез допир.

— Не трябваше да ти позволяват да идваш — каза задавено с треперещ глас. — Но, господи, радвам се, че са го направили. Толкова се страхувах, че няма да те видя повече.

— Не е толкова зле — прошепнах. — Можеш да ми пишеш, както и аз на теб. След четири години ще си вън от армията и ще можеш да се прибереш у дома. Ще чакам, Ник. Колкото е нужно. Обичам те.

Той поклати глава и ме отдръпна внимателно от себе си.

— Не разбираш, Аликс. Не мога да се върна тук. Не и преди да е минало доста време. Ако го направя, могат да ме хвърлят в затвора.

— Тогава аз ще дойда при теб, където и да си.

— Не. — Той повдигна ръка към бузата ми. — Няма да ти позволя да го направиш. Семейството ти е тук, корените ти са тук. Не можеш да провалиш живота си заради мен.

— Без теб нямам живот. — Бях отчаяна, обезумяла от страх, когато разбрах накъде бие.

— Напротив. — Той си пое дълбоко въздух. — Колкото и да исках да го повярвам, колкото и да мечтаех, беше глупаво от моя страна да мисля, че хората ще приемат връзката ни. Сега ще бъде дори още по-зле. Не съм просто боклук, а убиец, и винаги ще гледат на мен като на такъв. Не мога да ти причиня това. Трябва да забравиш за мен, дребосъче.

— Ти можеш ли да ме забравиш?

В очите му проблеснаха сълзи.

— Не. Даже и да доживея до сто.

— Тогава не искай от мен да направя нещо, което и ти не би могъл.

Той ме притисна към себе си отново и зарови лице в косата ми.

— Направи го заради мен, Аликс. Ако случайно преживея всичко това, трябва да знам, че ще бъдеш щастлива. Обещай ми. Моля те.

— Ще ти обещая друго. Ще те обичам до деня, в който умра, дори да се наложи да живея без теб. И дори да е след петдесет години, върни се у дома, Ник Андерсън. Чуваш ли ме? Ще те чакам.

Той избърса сълзите, които се стичаха надолу по бузите ми, и се насили да се усмихне.

— Това не е църковна сбирка, миличка. Този път няма да можеш да ме спасиш.

— Знаел си?

— Да.

Зад нас вратата се отвори и шерифът влезе, премествайки поглед от мен към Ник.

— Вербовчикът е тук и е готов да тръгвате, Ник.

Докато шерифът сваляше белезниците му, Ник не откъсна поглед от лицето ми.

— Остани тук, докато не замина.

Кимнах, знаейки че ще ми бъде още по-трудно да го наблюдавам как тръгва.

— Обичам те — изрекох без глас, когато шерифът го хвана за рамото и го поведе към вратата.

Изведнъж, Ник спря.

— Чакайте. Само още една секунда, моля.

Шерифът погледна към мен и кимна. За моя изненада Ник бръкна под тениската си и извади медальона с едната половина на сърце. С поглед, прикован върху мен, той прокара верижката през главата ми.

— Никой не бива да живее само с половин сърце — прошепна.

Не съм сигурна, че казах нещо на глас, но той видя разбирането в очите ми.

С една последна, сърцераздирателна усмивка той си отиде, а аз се почувствах така, сякаш животът ми беше приключил. Може и да не беше казал думите, но с последния си жест Ник ми беше върнал сърцето обратно, показвайки ми, че без мен той нямаше да има такова, и самата мисъл едва не ме унищожи.

Тогава не знаех през какво беше минал Съдията, за да предостави този шанс на Ник, и може би така беше по-добре. Не бях в състояние да оценя усилията му. Виждате ли, Съдията все още имаше голямо влияние над служителите на правоприлагащите органи и беше упражнил голям натиск и беше призовал много услуги, за да задържи Ник далеч от затвора. Ако бях знаела, сигурно щях да го намразя, да го обвинявам, задето беше отвел Ник далеч от мен.

Стискайки медальона в ръка, се оставих на тъмнината, която беше замъглявала зрението ми, да ме погълне изцяло, и за първи път не ми се налагаше нито да мисля, нито да усещам.

 

 

Заведоха ме у дома и ме сложиха в леглото, докато мама и лелите ми запърхаха около мен като красиви, безполезни пеперуди. Попиваха челото ми с хладки кърпи, когато мисълта, че повече няма да видя Ник, ме караше да повръщам и ми носеха купи със супа, които оставаха недокоснати на нощното шкафче, докато не започнеха да се утаяват. Гледаха ме със загрижени погледи и настояваха да спя, но сънят не идваше. Останах будна през дългите часове на петъка и съботата, взирайки се в нищото, повтаряйки всеки момент от последните две седмици с Ник отново и отново в съзнанието си като на лента.

Най-накрая, късно в неделя вечерта се измъкнах от къщата, немощна като новородено коте, и се отправих с треперещи крака към плевнята. Веднага щом влязох в стаята му, се загърнах с ризата му, сгуших се в леглото, което все още ухаеше на него и най-накрая успях да заспя. Беше дълбок сън от емоционално изтощение и въпреки че част от мен регистрираше нечиите влизания и излизания, не се събудих напълно до понеделник вечерта.

Когато отворих очи, открих леля Джейн да стои на люлеещия се стол с глава, подпряна на облегалката, докато ме наблюдава. Изглеждаше толкова уморена, колкото се чувствах и аз.

— Мислиш ли, че Ник би искал да те види в това състояние? — попита тихо.

— Той си тръгна и повече никога няма да се върне, лельо Джейн.

Тя се изправи напред и изви гръб, докато не изпука.

— Значи смяташ да се свиеш на кълбо и да умреш? Събуди се, Аликс. Животът не е мил и рядко получаваме това, което искаме от него. Правим най-доброто, на което сме способни, и продължаваме напред. Може и да нямаш Ник, но има много други хора, които те обичат и се притесняват за теб. Време е да помислиш и за тях.

— Мама знае ли?

— За теб и Ник ли? — Тя поклати глава. — Майка ти е мила, всеотдайна жена, която те обича повече от всичко на света, но вижда единствено това, което иска да види. Убедила е себе си, Дарла и Съдията, че имаш вирус, и че ужасът покрай Ник само е влошил нещата. — Тя се изправи. — Оставила съм ти сандвич и малко супа. Изяж ги, преди да дойдеш обратно в къщата. — Когато стигна до вратата, тя спря. — Може би ще искаш да научиш, че утре сутринта е погребението на Франк Андерсън. Щатът ще го погребе в общинското гробище.

Главата ми се завъртя, когато свалих крака на пода и моментално се пресегнах за подноса с храна. Осени ме с потресаваща сила, че нито веднъж не бях мислила за това, че Франк беше мъртъв. Но го направих, докато ядях, и с всяка изминала минута ставах все по-ядосана. Щях да отида на това погребение утре, ако ще и адът да замръзнеше. Имаше няколко неща, от които трябваше да се освободя.

 

 

Беше лош ден за погребение. От заоблаченото небе падаше гъст, обилен ръмеж, но аз бях радостна, че валеше. Нямаше да бъде честно слънцето да грее в последния ден на Франк Андерсън над земята.

Леля Джейн дойде с мен. Нито една от двете ни не се облече официално, а просто се качихме в колата и потеглихме. Всички бяха толкова щастливи да видят, че съм на крака и че се движа, че не им хрумна да задават въпроси.

Когато стигнахме гробището, застанах на място и се загледах в зелената шатра. Беше разположена в най-задната част на един ъгъл, а на дискретно разстояние от нея беше паркиран един яркожълт багер. Кътът беше осеян със столове, но никой не седеше на тях. Една купчина пръст беше струпана встрани и покрита със зелено покривало, но нямаше цветя. Когато слязохме от колата, един привидно неспокоен пастор, който не бях виждала досега, пристъпваше нервно от крак на крак. Погледна ни с надежда, когато приближихме шатрата.

— Близки на покойния ли сте?

— Не. — Посочих към ковчега. — Бихте ли бил така добър да го отворите и да ми дадете няколко минутки насаме, моля?

— Разбира се.

Той махна към един от работниците, които чакаха наблизо, и заедно повдигнаха капака на горната половина. Франк Андерсън изглеждаше по-добре мъртъв от когато и да е било жив, което само засили гнева ми още повече. Някой го беше облякъл в евтин син костюм и бяла риза, а около врата си носеше вратовръзка в червено и сиво. Ръцете му бяха сключени на гърдите му, а черната му коса беше прилежно сресана. Омраза, каквато не бях познавала дотогава, ме изпълни и се изля от мен.

— Ти, копеле такова — прошепнах. — Радвам се, че си мъртъв, радвам се, че те уби. Не заслужаваш син като него. Единственото, което успя да направиш, е да превърнеш живота му в кошмар. И сега всички мислят, че той е като теб. Но не е така. Никога няма да бъде като теб. На двадесет години е повече мъж, отколкото ти някога си бил, и дори и да не се върне, знам, че ще постигне нещо в живота. Само стой и гледай.

Леля Джейн уви ръка около раменете ми и аз кимнах към пастора. Когато затвориха ковчега, отново хвърлих към него един последен поглед.

— Надявам се да гниеш в Ада, ти, кучи сине.

Оставихме клетия пастор да стои там, изпаднал в шок, и повече не пророних и сълза.

Имаше нещо пречистващо в това да кажа на Франк какво мисля за него.

На следващия ден се върнах на училище.

Носеха се много слухове покрай убийството, но отказвах да слушам.

Хю беше внимателен и загрижен, вярвайки че все още лекувах „вируса“ си. Джена знаеше истината и беше до мен постоянно, наблюдавайки ме отблизо, сякаш се страхуваше да не направя нещо драстично. Нито веднъж не каза: „Предупредих те“, за което й бях благодарна. Нямаше да оцелея през следващите няколко седмици, ако не беше тя. Когато майка ми настоя да си купя рокля за бала, Джена дойде с мен и я избра. Не можех да се насиля да изпитам и грам заинтересованост към някакви глупави танци.

Вцепенението ми продължи до нощта на бала, когато най-накрая дойдох на себе си достатъчно, за да разбера, че може би съществуваше и друга причина за продължителните ми пристъпи на гадене и световъртеж. Причина, която щеше да ме върне обратно към живота и да ме промени завинаги.

 

 

Хю ме взе точно навреме с новия си Мерцедес, който беше получил от родителите си като подарък за завършването. Мама ни правеше снимки, когато той закачи белите рози на бляскавата ми червена рокля и след това ме целуна.

— Приличате на принц и принцеса от някоя приказка — каза тя, бършейки една сълза.

Усмихнах се уморено.

— Благодаря ти, мамо.

— Забавлявайте се довечера.

— Непременно.

Хю хвана ръката ми, поведе ме към колата и ми помогна да се кача, докато мама махаше от верандата. Чувствах се така, сякаш се движех през блато. Нищо не изглеждаше истинско или правилно, а това, което исках да направя, бе да се свия на леглото в стаята на Ник. Но не можех заради мама и Хю.

Балът се провеждаше в най-изискания хотел в Джоунсбъро, а балната зала беше украсена до най-малкия детайл с естествени цветя във всеки познат нюанс на бялото, които бяха подвързани със златисти и сребристи панделки. Всяка маса и стена беше окичена с тях, създавайки илюзията за снежна градина. Трябваше да задържам дъха си заради наситения сладък аромат, който изпълваше помещението.

Джена беше там със Скот, който се очертаваше да замине в понеделник вечерта след церемонията по дипломиране.

— Изглеждаш ужасно — прошепна тя, когато момчетата отидоха за питиета. — Поне се опитай да се усмихнеш.

Оголих зъби.

— Така по-добре ли е?

— Само ако възнамеряваш да ухапеш някой.

— Господи, Джена. Не знам какво правя тук. Трябваше да измисля някакво извинение.

Музиката беше силна и оглушителна, а двойките се докосваха в нас от време на време, докато танцуваха. Нивото на топлина в залата се покачваше с всяка минута благодарение на плътно натъпканите тела.

— Аликс, не можеш да продължаваш така. Отслабнала си и изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки момент.

— Заради жегата е. Защо някой не пусне вентилацията?

Тя ме погледна озадачено.

— Сигурна ли си, че не си болна наистина? Тук не е толкова топло.

— Може да ми е прилошало от пътуването.

Момчетата си проправиха път през тълпата и Хю ми подаде чаша пунш. Небеса, добре че не беше от онези сладникавите, помислих си, като изпих на екс съдържанието в кристалната чаша. Тръпчивият вкус на сока от ананас, смесен с други плодове и джинджифилов ейл, успокои малко стомаха ми и аз му се усмихнах.

— Благодаря.

— Искаш ли още? — Той повдигна вежда въпросително.

— Не, добре съм.

— Тогава какво ще кажеш за един танц?

— Разбира се. — Мелодията беше бавна и трябваше да призная, че двамата се движехме добре. Не можех да си представя Ник на дансинга по този начин. Беше твърде потаен, твърде затворен, за да направи нещо толкова публично. Съмнявам се, че даже знаеше как да танцува, или че би проявил интерес, ако му се отдадеше възможност да се научи.

Внезапното завъртане от страна на Хю ме върна към настоящето и отново ми се зави свят.

— Уоу — заекнах и той спря с притеснено изражение на лицето.

— Аликс, трябва да отидеш на лекар. Този вирус те държи вече твърде дълго.

— Добре съм. Мисля, че е от жегата.

Хвърли ми същия поглед, който бях получила и от Джена преди това, и знаех, че трябваше да избягам за малко.

— Извини ме. Връщам се веднага.

Без да изчакам отговор, се запътих към най-близката тоалетна. Кожата ми беше покрита с тънък слой пот, затова намокрих една хартиена салфетка със студена вода и попих лицето си внимателно, за да не си размажа грима, докато слушах другите момичета, които използваха помещението.

Едната от тях пусна няколко монети в автомата за тампони на стената и завъртя дръжката.

— Човече, трябваше ли да ми идва точно тази нощ. Сега цяла вечер ще съм подута и ще имам спазми.

— Е, поне се усети, преди да си съсипала роклята си — отвърна приятелката й.

Незнайно защо, направих няколко изчисления на ум. Струваше ми се, че беше минало доста време, откакто бях имала месечен цикъл. Не трябваше ли да ми дойде в деня, в който бях говорила с баща ми за Ник? Но това беше преди повече от две седмици, а никога не ми закъсняваше. Бавно отпуснах ръката си, която държеше хартиената салфетка, и се загледах в отражението си.

В крайна сметка, Ник не ме беше оставил сама, помислих си изумено. Бях бременна. Детето му растеше в мен. Обзе ме бавно нарастващо вълнение. Щях да родя бебето на Ник, бебе, което ще бъде мое завинаги, част от него, която никой нямаше да ми отнеме.

Излязох замаяна от тоалетната и седнах на първия стол, който видях. Не знам колко време бях стояла там, преди Хю да ме открие. Когато размаха ръка пред мен, аз премигнах и се съсредоточих в лицето му. О, божичко, бях забравила за Хю.

— Добре ли си? — попита.

— Да, но трябва да поговорим. — Отдавна трябваше да сложа край на този цирк. Не исках да го наранявам, но така или иначе скоро щеше да узнае истината. Всички щяха да узнаят, осъзнах. Повдигнах брадичка. Е, може да си мислят каквото си искат, но най-добре да се молят да не чуя някоя от клюките им. Никой нямаше да се отнася с детето ни така, както хората се бяха отнасяли с Ник.

Хю хвана ръката ми и ми помогна да стана.

— Къде искаш да поговорим?

— Отвън.

Нощният въздух беше много по-топъл, отколкото залата, но вече не ми беше горещо. Откакто Ник беше заминал, не се бях чувствала по-добре. Имах причина да продължавам напред.

Тръгнахме мълчаливо към колата на Хю и се облегнахме на едната й страна. Отвън беше красиво, луната беше пълна и голяма. Погледнах към Хю, опитвайки се да не мисля за една подобна нощ, за един ръждясал пикап, за един мръсен черен път и за едно седемнадесетгодишно момче.

— Това не може да продължава, Хю — казах му нежно. — Не ме обичаш. И двамата оставихме родителите си да ни притискат твърде дълго. Отдавна трябваше да сложим край на този фарс.

Той гледаше надолу в земята с натикани в джобовете ръце.

— Защо сега?

Поех си дълбоко въздух и го погледнах.

— Защото сега съм бременна. Рано или късно всички ще разберат.

Главата му се вдигна, а изражението му беше безизразно, докато ме изучаваше с поглед.

— От Ник ли е?

— Знаел си за нас?

Една горчива усмивка повдигна ъгълчетата на устните му.

— Да. Видях как се гледате онази нощ на бензиностанцията.

— Съжалявам. Защо не каза нещо?

Той повдигна рамене.

— Предполагам продължавах да се надявам, че нещата ще се променят. Можеш ли да се свържеш с него, за да му кажеш?

— Не.

Извърнах се настрани. Вече се бях опитала да разбера къде са го изпратили, но шерифът беше единственият, който знаеше местоположението на Ник и отказваше да говори.

— Даде ми да разбера пределно ясно, че няма да се върне и ми каза да го забравя.

— Какво ще правиш?

— Не знам още. Може би ще напусна града. Няма да подложа семейството си на подобно нещо отново. Това ще ги съсипе. Но също така няма да се откажа от детето си.

— В кой месец си?

— Мисля, че в първия.

Не бях сигурна защо искаше да знае, но му дължах отговора на всеки въпрос, който зададеше.

Отново притихнахме, а единствените звуци идваха откъм трафика на магистралата.

— Знаеш ли, грешиш само за едно нещо — каза Хю най-накрая. — Може и да не е грандиозната, спираща света любов, която искаш, но наистина те обичам. Обичам те още откакто бяхме малки деца. — Бавно, той извади ръката от джоба си и я разтвори. В дланта му лежеше синя кадифена кутийка, а очите ми се напълниха със сълзи, когато ми показа блестящия пръстен вътре. — Смятах да направя това по-късно, но не виждам смисъл да чакаме.

— Хю… — Сълзите ми потекоха надолу по бузите ми.

— Моля те, нека довърша — пое си дълбоко въздух — Имаш нужда от съпруг, а детето ще се нуждае от баща. Искам от теб да ми позволиш да бъда и двете. Аликс, ще ми окажеш ли честта да бъдеш моя съпруга?

Не можех да повярвам, че това се случваше.

— Но… бебето не е твое — заекнах.

— Ще бъде, ако позволиш. — Той повдигна рамене — А и без това всички ще мислят така. Нека мислят, Аликс. Кълна се, ще го обичам като свое. — Той избърса сълзите от бузите ми. — Помисли малко. Можем да се оженим тази нощ и никой никога няма да узнае истината. Семейството ти няма да е опозорено, на теб няма да ти се налага да напускаш града, а бебето никога няма да бъде гледано с пренебрежение от хората. Можем също така да накараме юристът да издаде свидетелството за брак със задна дата, така че всички да си мислят, че сме се оженили тайно преди месеци.

— Има юрист, който ще направи подобно нещо?

Този път усмивката му беше широка.

— Знам един, който ще го направи. Семейството ми пръска много пари по кампаниите му.

— Не знам какво да кажа.

— Изпитваш ли поне нещо към мен, Аликс?

— Разбира се, че да. Ти си един от най-добрите ми приятели.

Той кимна.

— Тогава кажи „да“. Ще се справим.

Може би съм била в шок или просто бях страхливка, но това, което ми предлагаше тогава, беше твърде много, за да го откажа. Почтеност за мен и детето ми, любящ, защитен дом, в който да го отгледам, и някой, който наистина го беше грижа за мен. Ако бях имала седмица или две да го обмисля, може би отговорът ми щеше да е друг, но не разполагах с толкова дълго. Хю чакаше отговор, а аз не можех да го нараня отново.

— Да — прошепнах треперейки, докато слагаше пръстена на ръката ми.

Юристът даже не се замисли, когато се показахме на прага му. Просто изпълни иска на Хю, прие неизвестна сума пари и ни каза да му донесем копия от родилните си актове следващата седмица. Всички документи бяха попълнени и церемонията беше проведена в кабинета му, като съпругата и прислужницата му бяха свидетели. Според брачното ни свидетелство бяхме женени от втори февруари.

Обратно в колата се обърнах към новия си съпруг.

— Сега какво?

— Сега отиваме да си вземем нещо за ядене, а след това имам изненада за теб.

Той ни закара до драйв-ин веригата за бързо хранене и поръча хамбургери и пържени картофки и за двамата, сода за него и мляко за мен. Когато ни подадоха храната, той потегли обратно към Морганвил. Малко преди града зави надясно и аз го погледнах учудено. Пътят, по който беше поел, водеше към „Феър Оукс“, новият жилищен комплекс.

— Хю, какво правиш?

— Ще видиш.

Насочи колата по някакъв дълъг, просторен път, който водеше до тъмна къща. Една от най-новите, осъзнах. Беше голяма и широка, с пусти цветни лехи отпред, които чакаха някой да ги напълни с цветя.

— Какво ще кажеш? — Той махна с ръка към къщата.

— Мисля, че е прекрасна, но няма ли да си навлечем неприятности, задето сме тук?

— Не, наша е. Миналата седмица приключихме сделката. Всичко, което остава, е да купим мебели и да се нанесем. — Той отвори вратата на колата и взе храната. — Хайде, госпожо Морган. Нека да разгледаме новия си дом и да поговорим.

Това и направихме. Хю ме разведе на обиколка из къщата, която продължи половин час. Без съмнение беше мечтания дом, въпреки че не беше точно това, което бих избрала аз. Просторното помещение беше осеяно с големи френски прозорци, карайки стаите да се преливат една в друга. Кухнята представляваше сбъдната ултрамодерна фантазия, а в задния двор имаше дори джакузи и басейн.

След като обиколката приключи, седнахме един срещу друг на пода в трапезарията, и започнахме да ядем и да разговаряме. Не можеше да се каже, че бях щастлива, но да призная всичко на Хю ми донесе такова облекчение, което, заедно с откритието за бебето, ме доведе почти до еуфория. След последните месеци, прекарани в преструвки, най-накрая можех отново да бъда себе си. Заедно измислихме историята си и решихме, че ще кажем на семействата си в понеделник вечерта след церемонията по дипломирането. Бракът ни щеше да всее достатъчно смут. Щеше да се наложи новините за бебето да почакат с още месец.

Беше хубаво отново да се смея заедно с Хю, както когато бяхме деца, и постепенно взех да осъзнавам, че ако не беше Ник, най-вероятно щях да се влюбя в Хю и да се омъжа щастливо за него. Беше ли възможно съдбата да се подреждаше от само себе си? Нямах представа. Единственото, което знаех, бе, че възнамерявах да се потрудя възможно най-усърдно, за да направя Хю щастлив. Не заслужаваше нищо по-малко от това.

През онази нощ не ми хрумна даже, че с Хю щеше да се наложи да споделяме едно легло, но ако той го беше осъзнал, то не го спомена. Говорихме, докато слънцето не започна да се показва на хоризонта, след което той ме закара до вкъщи, изпрати ме до вратата и ме целуна за лека нощ, точно както беше правил винаги.

— Съжалявам, Ник — прошепнах и свалих медальона от врата си. — Не знам какво друго да правя.