Катрин Алрид
Дървото на живота (14)

Четиринадесета глава

Четвъртъкът, обикновено спокоен ден в „Саутърн Съплай“, се оказа същински разцвет за бизнеса. Това, което бе още по-необичайно, бе фактът, че нарастването на продажбите се дължеше на жените в Морганвил. Изглежда всяка жена в града си беше намерила оправдание да се отбие и всички искаха да бъдат обслужени от мен.

Загубих броя на всички пъти, в които бях чула наоколо да се носи „Да е жива и здрава“ относно Пиги.

Ако някой северняк влезеше, докато се разиграваше този фарс, най-вероятно щеше да си помисли, че с Пиги се бе случило нещо ужасно и всички изразяваха съчувствието си. Но ние, южняците, знаехме, че можеш да обиждаш някого колкото си поискаш, стига да добавиш „да е жив и здрав“ в края на коментара си.

Всички искаха да ми кажат точно как се чувстват относно Пиги и Гретчен и да ми благодарят, задето направих това, което те са искали да направят от години. Няколко жени даже ме призоваха да се кандидатирам за кмет, което беше едно от най-абсурдните неща, които бях чувала. Не само, че „Саутърн Съплай“ отнемаше цялото ми време, но също така мразех политиката.

Малко преди обед се обадих на Джена.

— Здрасти, заета ли си?

— Не и с нещо, което да не мога да отложа. Какво става?

— Мислех си да те изведа на обяд. Нуждая се да избягам от тази лудница поне за малко.

— Разбира се. Да се срещнем в „Уагън Уийл“ след петнадесет минути. Но, предупреждавам те. Искам цялата история и то право от извора.

„Уагън Уийл“ не беше просто най-голямото кафене в Морганвил, но и единственото свястно място, на което можеше да хапнеш. Храната не беше изискана, но имаха превъзходни салати и домашно приготвени ястия. Пристигнах там преди Джена и заех едно сепаре в дъното.

Десет минути по-късно тя влезе през вратата, спря се, докато не ме видя, и след това тръгна към сепарето. Беше облечена със синьо-зелен костюм, който открояваше очите и косата й, и всички мъжки погледи в кафенето проследиха движенията й чак докато не стигна до масата ни.

Но изглежда Джена не забеляза и това беше още едно недоумение, което не можех да си обясня. Можеше да има всеки мъж, който пожелаеше, но никога не излизаше на срещи.

Когато я бях питала преди, беше казала единствено, че е твърде заета, и че не се нуждае от мъж, за да се чувства пълноценно, или че е щастлива и така, без да има кой да й казва какво да прави и какво не. И все пак бях усетила, че не беше напълно откровена относно чувствата си.

Изчаках, докато седна, и се пресегнах за ръката й.

— Казвала ли съм ти, колко много те обичам и ценя?

Тя премигна.

— На какво се дължи това?

— На теб. Ти си единствената истинска приятелка, която имам, Джена. Не ме съдиш, нито ми казваш как да си живея живота, но винаги си насреща, подкрепяйки ме във всичко, което правя. Това е изключително ценно за мен.

Тя стисна ръката ми, докато не потръпнах, а погледът й се сведе върху масата.

— Надявам се винаги да се чувстваш по този начин — прошепна.

— Винаги. Обещавам ти.

Тя поклати глава.

— Не обещавай, Аликс. Ще ни урочасаш. — Избърса навлажнените си очи с ръка и се усмихна. — И престани да се опитваш да ме накараш да забравя за Гретчен и Пиги. Божичко, иска ми се да бях там, за да видя лицето на Гретчен.

Когато приключих с разказването на историята, тя се държеше за страните, смеейки се и мъчейки се да си поеме въздух.

— Следващият път, когато смяташ да действаш безразсъдно, се увери, че носиш видеокамера със себе си. Толкова се гордея с теб. Имаше нужда да изпуснеш парата от доста време.

— Е, аз не се гордея със себе си. Можех да измисля по-добър начин, по който да я поставя на мястото й. Гретчен не е виновна, че Пиги е курва, да е жива и здрава. — Това твърдение накара и двете ни да избухнем в смях. — Знаеш ли, че Сю Матюс в действителност иска да се кандидатирам за кмет следващата есен? — задавих се.

— На мен ми звучи като добра идея. — Отговорът беше мъжки и дойде точно до мен. — Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

Когато погледът ми срещна развеселените сиви очи на Ник, смехът ми замря и беше заместен от гримаса.

— Да.

— Разбира се, че не.

Двете с Джена бяхме проговорили едновременно. Когато я изгледах, тя просто се усмихна невинно. Естествено, Ник реши да чуе нейния отговор. Когато седна от моята страна на сепарето, аз побързах да се отдръпна, опитвайки се всячески да не позволя на крака му да се докосне до моя.

— Отидох до „Саутърн Съплай“, но Кени ми каза, че си излязла на обяд.

— Оу? — Отпих от содата си. — Проблем с материалите ти ли има?

— Не. Исках да говоря с теб. Чух цялата история за това какво се е случило вчера в супермаркета. — Погледът му не се откъсна от моя. — Все още ли се опитваш да ме спасиш, Аликс?

— Не се ласкай.

Той кръстоса ръце на масата.

— Тогава защо го направи?

Въздъхнах.

— Направих го, защото синът ти не заслужава да се примирява с такава злоба. Особено когато слуховете не са верни.

— Даниел е силно хлапе. Знаеше какво да очаква, когато се върнахме.

— Това не означава, че е правилно — каза Джена. — Радвам се, че Аликс сложи край на клеветите. — Тя взе дамската си чанта. — Е, трябва да ставам. Вие двамата се забавлявайте.

Преди да успея да възразя, тя вече си беше тръгнала, оставяйки ме с подозрението, че се опитваше да ме тласне към Ник. Може би й бях благодарила за предаността твърде рано.

Ник не направи опит да се премести на другото сепаре. Вместо това протегна краката си напред и разпъна ръцете си върху облегалката.

— Имаш ли планове за тази вечер?

— Да, ще си пиля зъбите — сопнах се.

Той се ухили.

— Това звучи интересно. Изглежда напоследък имаш слабост към вратове, а? Първо се нахвърляш върху шията на Гретчен, а след това на Хю. Кой е следващият?

— Виж, Ник, колко пъти трябва да го казвам? Няма да вечерям с теб. Не искам да говоря с теб. Откажи се.

Най-непринудено той взе едно пържено картофче от чинията ми, пусна го в устата си и задъвка.

— Питам, защото Даниел ме подлудява с молбите си да го пусна да те навести. След посрещането, което ми направи, не бях сигурен дали е безопасно, но изглежда съм грешал.

Дъхът ми секна.

— Наистина ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам. — Едва сдържах вълнението си. От дни се бях мъчила да измисля начин, по който да заговоря Даниел, без да се унизя, като отида при Ник. Сега слагаше възможността направо в краката ми.

— Разкажи ми за него? — изстрелях въпроса нетърпеливо, преди да имам възможност да помисля.

Той се изправи на мястото си, а на устните му заигра усмивка, сякаш беше открил ключа за Райските порти.

— Той е чудесно дете. Завършва с отличие всяка година, без даже да се опитва. Обича да чете и е добър в спортовете. И е наистина общителен. Винаги е приятелски настроен.

Точно каквато щеше да бъде Кейти, помислих си с копнеж, а гърдите ми се свиха от болка.

Ник захапа още едно картофче, докато мислеше.

— Не е зубър, но обича компютри. Миналата зима си направи един съвсем сам и то от подръчни материали. Но предполагам, че сега е малко отегчен. Не познава никое от децата в града, а и в Морганвил няма кой знае какво за правене. Прекарва по-голяма част от времето си в преследване на мен или Боуи, подлудявайки ни с въпросите си.

— Кой е Боуи?

— Боуи Грант. Предполагам може да се каже, че ни е приятел, но е много повече от това. Грижи се за нас.

Взех чантата си и сметката.

— Е, кажи на Даниел, че може да ми дойде на гости, когато пожелае. Сега трябва да се връщам на работа.

 

 

Остатъкът от деня се проточи въпреки ръста в продажбите. Не можех да спра да мисля за Даниел, чудейки се кога ще дойде, какво ще си кажем един на друг, ужасена, че ще бъде неловко, и молеща се да не се окаже така.

Трудно ми е да го обясня сега, тъй като чувствата ми по онова време бяха доста объркани, но се чувствах така, сякаш част от сина на Ник принадлежеше на мен. Кръвта, която бе текла във вените на дъщеря ми, течеше и в Даниел. Силите, които бяха дали на Кейти тъмната коса, сивите очи и трапчинките, бяха благословили и Даниел по същия начин. Ник бе станал баща на две деца и в съзнанието ми това ми даваше законна връзка с Даниел, такава, каквато дори гневът ми към Ник нямаше да попречи да опозная.

А и винаги бе имало вероятност мотивът ми да е по-мрачен, но не можех да си позволя да го потвърдя. Не и тогава. Ник ме беше оставил. Бях родила дъщеря ни сама, бях я обичала и бях гледала как умира. Всичката омраза и гняв, които бях таяла към Ник, все още съществуваха, заровени навътре зад стените, които бях построила. Едва не беше разрушил живота ми.

Затова ако не можех да имам дъщеря си, щях да открадна сина му.

Е, не физически. А умствено, емоционално. Оттогава неведнъж се бях опитвала да анализирам намеренията си, и истината беше, че не знаех какви бяха. Въпреки че се надявах да не е така, може би наистина бях водена от отмъщението. Може би вярвах, че Ник няма право да има здраво, щастливо дете, след като моето беше умряло. Може би, Господ да ми е на помощ, си бях мислила, че ми дължеше сина си.

А Даниел направи всичко толкова лесно.

 

 

Чакаше ме, когато паркирах шевролета пред плевнята, облегнат на стената и наблюдавайки как котенцата си играят. Очите му светнаха при вида на старата кола и когато отворих вратата, вече беше започнал да говори.

— Уау! Не мога да повярвам, че все още имаш шевролета. Татко ми е разказвал всичко за него. Не мислех, че все още върви.

Усмихнах се, след което погледнах печално към колата.

— Има си своите моменти. Трябва да я закарам да я погледнат. Понякога не иска да пали.

Бях запазила шевролета през всичките тези години, въпреки протестите на Хю. Мразеше, когато карах старата кола, твърдейки, че хората щели да си помислят, че не можем да си позволим по-хубава. В крайна сметка се бях предала и му бях позволила да ми купи беемве, което сменяше всяка година с по-нов модел. Но бях отказала да продам шевролета и го държах затворен в гаража, припалвайки го от време на време, за да се уверя, че ще остане в готовност за движение. Когато напуснах Хю, оставих и луксозните коли също, а и не изпитвах нужда да заменя шевролета с нещо по-добро.

— Може би мога да ти помогна. — Даниел изглеждаше така, сякаш си умираше да пъхне ръце под капака.

— Знаеш доста за двигателите, а?

— Е, не всичко, но татко ме научи на доста неща. Тези стари двигатели са по-лесни за поправяне, отколкото новите с всичките им електроники.

— Слушай сега — усмихнах се. — Ти ще я поправиш, а аз ще ти давам да я караш от време на време.

— Страхотно! Дадено.

— Само когато съм с теб, обаче.

— Добре.

Не го попитах дали има шофьорска книжка или дали знае да кара. На юг децата започваха да карат още преди да са се научили да използват гърнетата. Все още можех да си спомня как стоях в скута на Съдията, стискайки здраво волана с две ръце, докато той подвикваше окуражително и се преструваше, че го плаша до смърт. Трябва да съм била на не повече от три годинки тогава.

— Как ти се струва Морганвил засега? — попитах, тръгвайки към плевнята.

— Добре е, предполагам. По-различно е от Саудитска Арабия.

По тялото ми премина лек шок, когато отворих вратата на стаята си.

— Там ли сте живели?

— Да. Поне през последните единадесет години. Не си спомням много от Кентъки. Напуснахме го веднага щом татко се уволни от армията.

— Защо Саудитска Арабия?

Той присви рамене, докато аз оставях дамската си чанта.

— Един мъж, който татко срещна в армията, му даде работа в една голяма нефтена компания. Татко ръководеше складовете там.

— Сигурно е било интересно да живееш на място с толкова различна култура от нашата.

— Не точно. — Вниманието му беше привлечено от лавицата с книги на стената и той се премести по-близо, за да ги разгледа с поглед. — Живяхме в комплекса, който компанията предоставяше за работниците си и семействата им. Имаше даже и училище. Беше като да живееш в малко градче. Това книгите, които татко е чел, когато е бил тук, ли са?

— Повечето от тях. Добавих още няколко през последните два месеца. Баща ти каза, че обичаш да четеш.

Той ме погледна през рамо, а трапчинките му се показаха, когато се усмихна.

— Не че имах голям избор. Татко е започнал да ми чете пет минути, след като съм се родил. И то не детски книжки, а романи.

— Ами майка ти? И тя ли ти четеше?

За секунда доби напълно празно изражение.

— Имаш предвид Линдзи ли? Не, тя не обича да чете. А и без това не се свърташе много, когато бях малък.

Исках да го попитам защо я наричаше с малкото й име и защо не се е свъртала, но от начина, по който погледът му отбягна моя, когато я спомена, не можех. В тази картинка имаше нещо много грешно, нещо, за което Даниел не искаше да говори.

— Не се колебай да вземеш която книга поискаш. И без това трябва да принадлежат на теб.

— Благодаря. Ще ги разгледам по-късно. — Той се обърна и огледа стаята. — Изглежда точно така, както татко я описа.

Усмихнах се.

— Няма какво толкова да направиш, за да превърнеш една стая в плевнята в луксозна.

Той седна на ръба на леглото и ме погледна.

— Защо живееш тук? Всички казват, че си богата, и че можеш да живееш където поискаш.

Извадих кутията с микс за тесто за пица от шкафа и се обърнах.

— Гладен ли си?

— Да.

Взех една купа и изсипах сместа от опаковката в нея.

— За протокола, не съм богата, просто сравнително заможна. И предполагам, че живея тук, защото не ми пречи как изглежда. Това е моят дом.

Той кимна, а очите му се изпълниха с любопитна мъдрост.

— За татко също. Всеки път, когато говореше за вкъщи, винаги беше за теб и Съдията или за тази стая и шевролета. Мисля, че през по-голямата част беше обзет от носталгия.

Движейки се като възрастна баба, покрих с кърпа купата с тестото и го оставих на печката да втаса, след което взех две соди от хладилника и подадох едната на Даниел. Не исках да говоря за Ник, нито дори да мисля за това какъв е бил животът му през всичкото това време, но не знаех как да избегна темата. Той беше баща на Даниел и единствената връзка, която имахме помежду си. Разбира се, че момчето би искало да говори за него.

Седнах в креслото, свих краката си под мен и отпих от содата.

— Щом е бил обзет от носталгия, защо не се е върнал?

Даниел погледна надолу към металната кутийка, която бавно въртеше в ръцете си.

— Опитваше се да ме защити. Не искаше да знам за случилото се с баща му.

Затворих очи за момент. Божичко, това звучеше като Ник. Винаги защитникът, винаги момчето, което беше отговорно за всички останали. А сега беше ясно, че Даниел се чувстваше гузно, задето е пречил на баща си да се завърне у дома.

— Сигурна съм, че го е направил само защото те обича, Даниел. И без значение какво ще чуеш от някой друг, баща ти не е от типа хора, които биха направили нещо такова нарочно. Случи се, защото Франк не му остави избор.

— Той ми каза. Но това не спира хората да ни зяпат всеки път, когато излезем, а и никое от децата наоколо не иска да говори с мен.

— Не мисля, че това има нещо общо с баща ти. Мисля, че е защото просто още не те познават. — Станах, за да проверя тестото и да приготвя тавичките за пиците. — Имам идея. Какво ще кажеш да работиш за мен на половин работен ден, докато започне училище? Да кажем за няколко часа следобед. Може да поемеш отдела за електроники с всички компютри и видео игри. Обзалагам се, че така ще опознаеш децата доста бързо. Винаги има по някоя банда, която да се навърта там.

— Наистина ли? — Очите му светнаха. — Ще направиш това?

— Разбира се. А и без това ще ми направиш услуга. Повечето от хората, които работят за мен, не знаят много за компютрите, освен основните неща. Защо не се отбиеш утре, за да те въведем в процеса на работа?

— Трябва да попитам татко.

— Добре, но съм сигурна, че няма да има нищо против.

Той се изправи и се приближи до мен, където разстилах тестото в тавичките.

— Слагаш си сама продуктите отгоре?

— Да. Така са по-хубави. Искаш ли да помогнеш? Можеш да направиш едната, а аз ще направя другата.

Докато изброявах продуктите, той ги взимаше от хладилника и прекарахме следващите няколко минути в отрупване на тестото. Тъй като фурната ми беше малка, трябваше да ги печем една по една и докато чакахме, Даниел ме забавляваше с истории за автоморгата, където изглежда, беше прекарвал времето си.

— Трябва да я видиш. Има един огромен багер, най-големият, който някога съм виждал. Просто повдига старите коли и ги пуска в бордовото ремарке без никакъв проблем.

Е, това със сигурност щеше да направи доста хора щастливи, помислих си мрачно. Автоморгата беше в дори още по-лошо състояние от когато Франк я бе управлявал. Високите плевели бяха превзели всяко свободно местенце, с малки дръвчета, които растяха на групи и все пак не можеха да скрият ръждясалите метални корпуси. Градският комитет по благоустройство мразеше автоморгата с неудържима страст. Бяха опитали няколко пъти да накарат окръга да я конфискува за неплатени такси или да я изравни със земята, но около автоморгата имаше някаква мистерия, която никой не можеше да разбере.

Някой плащаше данъка за мястото. Според заседателя на общинските такси, всяка година, когато срокът за плащането наближавал, някой пускал обикновен бял плик в нощното хранилище. Всичко, което съдържал, било непроследим паричен превод и напечатана бележка, която гласяла, че парите са за таксата на автоморгата. Осуетен от този незнаен човек, комитетът можеше само да стиска дружно зъби и да се примири.

Сега изглежда най-накрая щяха да получат това, което искаха.

— Защо я разчиства баща ти?

— Смята да построи сервиз. Такъв, който да обслужва дизелови и бензинови двигатели. Боуи ще му помага да го управляват, след като Линдзи си замине.

Бях се привела над фурната, проверявайки пицата, когато изтърси новината, и аз подскочих, изгаряйки ръката си на вратичката. Извиках и Даниел се озова до мен на секундата, пускайки водата и пъхайки ръката ми под студената струя.

— Ако свалиш температурата бързо, няма да ти излезе мехурче — каза, звучейки толкова много като Ник, че едва можех да си поема въздух. Изобщо нямаше да се изненадам, ако извадеше и кутийка с пчелен балсам.

Стиснах зъби, но въпросът, който се борих да не задам, все пак се изплъзна от устата ми.

— Линдзи няма да живее в Морганвил?

— Не. Каза, че имала някои неща, които трябва да свърши тук, но след това щяла да се премести да живее близо до майка си.

До майка й? Лиз си беше тръгнала няколко години, след като Линдзи изчезна, взимайки домочадието си с нея. Слуховете гласяха, че сега живеела в Туника и работила в някое от новите казина.

По някакъв странен начин ми липсваше, въпреки че знаех, че Джена си беше отдъхнала с облекчение, когато бе заминала.

Какво, по дяволите, ставаше тук? Ник и Линдзи никога не се бяха оженили, Даниел се държеше така, сякаш едва познаваше майка си, Ник строеше огромна къща, а сега се оказа, че Линдзи даже нямаше да живее с него. Чувствах се така, сякаш ме бяха хвърлили в някоя паралелна вселена, където действителността беше изкривена до неузнаваемост.

Поклатих глава в объркване и осъзнах, че Даниел ме наблюдава с притеснено изражение на лицето си.

— Добре ли си? Може би ще е по-добре да повикам татко.

— Не! — Засилих се да си възвърна самоконтрола и се усмихнах. — Добре съм, наистина. — Спрях водата и подсуших ръката си. — Виждаш ли? Даже не е и червено.

— Добре, но аз ще извадя пицата — отвърна той. Очевидно вече ми нямаше доверие около горещи уреди. Ароматът на моцарела, доматен сос, босилек и пеперони изпълни стаята, когато постави тавичката внимателно на масата.

— Ето. — Взех резача за пици от шкафа и му го подадох. — Честта да я нарежеш се пада на теб, а аз ще взема чиниите.

— Използваш чинии? — беше се концентрирал изцяло в рязането на пицата.

Засмях се.

— И ти би използвал, ако беше израснал с леля ми.

— С коя? Дарла ли?

Спрях изненадана и го погледнах.

— Знаеш за леля Дарла?

— Знам за цялото ти семейство.

Устата ми се отвори, но от нея не излезе и звук. Беше почти облекчение, когато някой почука на вратата, въпреки че бях сигурна кой може да е.

Бях права.

— Реших да проверя дали детето ми не те държи в плен — каза Ник. — Тук е вече повече от час.

— Не трябваше да чакаш. Мога да го докарам до вас, когато реши да си тръгне.

— Хей, тате. Я виж. Помогнах на Аликс да направим пица.

Ник ми се усмихна половинчато и се промуши през вратата, въпреки че ръката ми беше блокирала входа отчасти.

— Значи това съм подушил. — Той издърпа един стол и седна до Даниел. — Изглежда добре също. Това отгоре мариновани чушки ли са?

Даниел смръщи чело.

— Да. Не бях много сигурен за тези, но Аликс каза, че ги слага всеки път. Искаш ли сода?

Въздъхнах. Изглежда Ник щеше да остане за вечеря, без значение дали исках, или не. Не можех да го хвана за ухото и да го изхвърля навън, докато синът му гледаше.

— Аз ще я взема. — Посочих на Даниел да седне обратно на мястото си. Когато грабнах една сода, извадих още един комплект прибори, забелязвайки начина, по който погледнаха вилиците, а след това един към друг с весели пламъчета в очите.

— Щом искате да си изгорите пръстите, нямам нищо напротив — обявих горделиво. — Но аз ще се храня цивилизовано.

Отправиха ми еднакви усмивки, преди да се нахвърлят на тавичката като състезателни коне, които току-що бяха пуснати от стартовите клетки.

— Човек би си помислил, че никой не ви храни — промърморих, използвайки шпатулата, за да поставя едно резенче пица в чинията си.

— Боуи се занимава с готвенето в къщи — проговори Даниел с пълна уста.

— Беше сержант във войнишката столова — добави Ник. — И си личи. Без значение какво готви, всичко има един и същ вкус. Като кожа на обувка, покрита с боя. Все още си мечтая за пърженото пиле на леля ти Джейн и царевичния хляб на майка ти.

— Познай какво, татко? Аликс иска да работя за нея. Може ли?

Ник се намръщи.

— Не си ли малко млад, за да работиш?

Побързах да преглътна.

— Няма да е на пълен работен ден. Просто няколко часа следобед, докато започне училище. Така ще може да се срещне с някои от децата в града, а и също така да изкара малко пари.

— Няма нужда от пари.

— А аз не намекнах, че има — наежих се, поглеждайки кръвнишки към Ник. — Всеки, който работи за мен, получава заплата.

— Хайде, тате. Аликс каза, че мога да работя в отдела за електроника, където се навъртат всички деца.

Изражението на Ник се смекчи, когато погледна към сина си.

— Даниел, не знаеш какви могат да бъдат хората в този град.

— Напротив, знам. — Очите му, които толкова много приличаха на тези на Ник, добиха упорито пламъче, а брадичката му се повдигна. — И знам, че никога няма да променят мнението си за нас, ако ние не ги накараме. Няма да се крия, тате.

Ник не каза нищо, докато аз се взирах изумено в Даниел. Бях виждала възрастни хора да се разпадат под тежестта на хорското неодобрение. Можеха да се поучат от това момче.

Най-накрая Ник кимна.

— Щом знаеш в какво се забъркваш.

— Знам и не се притеснявам.

— Тогава, предполагам, вече имаш работа. — Ник погледна към мен. — Ще ти помогна да раздигнеш.

— Благодаря, но не са много. Мога да се справя.

— Настоявам. Все пак ти сготви.

Даниел се изправи.

— Може ли да погледна двигателя на шевролета?

За първи път нямах нищо против да остана насаме с Ник.

— Разбира се. — Усмихнах се, когато Даниел се втурна през вратата.

Изправих се, събрах чиниите и ги занесох до мивката.

— Чудесно дете е. Добре си го възпитал.

Ник ми се усмихна криво, взе вече празните тавички от пиците и ме последва към мивката.

— Не мисля, че имам голям принос. Такъв си е, откакто се роди. Научи ме на повече неща, колкото аз него. Никога не ми бе хрумвало да се изправя срещу хората от Морганвил, докато растях.

— Нямаше да хрумне и на Даниел, ако беше отгледан по същия начин, по който беше отгледан ти. Дал си му куража да им се опълчи. И беше прав. Наистина е силно хлапе.

— Може би. — Все още изглеждаше притеснен. — Просто се надявам да е достатъчно силен.

— Ако ще помогне, мога да го държа под око.

Той взе кърпата за подсушаване и поклати глава.

— Не. Остави го да се справи сам. Това иска той.

Любопитството ми пое контрол над устата ми, докато го наблюдавах.

— Щом си бил толкова загрижен какво може да му причини всичко това, защо се върна обратно?

Той спря и се взря в мен, а чинията, която бършеше, изглеждаше абсурдно малка в ръцете му.

— Даниел и Линдзи ме убедиха. Предполагам знаеха, че това е моят дом, без значение дали ми харесва, или не. Корените ми са тук и винаги ще бъдат.

Отместих поглед и продължих да мия чиниите.

— Даниел се чувства виновен, задето те е задържал далеч толкова време.

— Знам. — Той продължи с подсушаването, поставяйки съдовете настрани, когато приключеше с тях. — Работя по въпроса.

— Хубаво. — Оставих водата да се оттече от мивката и изплакнах пяната в канала. — Готово.

„Можеш да си тръгваш вече“, добавих мислено. От начина, по който беше подредена малката кухничка, се оказах притисната между печката, мивката и тялото на Ник, а това не ми харесваше изобщо. Беше твърде близо за моя вкус.

И той беше наясно с това. Преди да успея да се изплъзна покрай него, той постави ръка под брадичката ми и ме принуди да вдигна поглед към него.

— Искаш ли да знаеш истинската причина, поради която се върнах, Аликс? Заради теб. Ти си моите корени. Там, където си ти, е моят дом.

— Недей. — Задавих се с думата, докато отблъсквах ръката му с всичка сила. — Повече не можеш да ме накараш да повярвам на лъжите ти, защото не ми пука. Разбираш ли ме, Ник? Не ми пука.

Той отстъпи крачка назад с тъжни и учудени очи.

— Не знам какво се е случило с теб, Аликс, но никога не съм те лъгал. Нито веднъж. И дори да ми отнеме цял живот, ще те накарам да ти пука отново. Обещавам.