Катрин Алрид
Дървото на живота (17)

Седемнадесета глава

На следващата сутрин, докато се приготвях за работа, бях в странно настроение и все пак в повече мир със себе си, отколкото си спомнях някога да съм била. Беше странна комбинация, но такава, каквато приветствах с отворени обятия. Нищо нямаше да ме смути днес, нито даже обаждането от майка ми, която ме молеше да се отбия до къщата й на връщане към вкъщи същата вечер. Отдавна беше дошло време да поговоря на дълго и на широко с нея.

Взимайки фактурите, които бях пренебрегнала през уикенда, тръгнах към шевролета. Когато заобиколих пътническото място и поставих документите на предната седалка, дочух звуците, които идваха отсреща. Бръмченето на циркуляри, ударите на чукове и дрезгавите мъжки гласове изпълваха въздуха. И за първи път не ги пренебрегнах.

Затворих вратата на колата и се обърнах да проуча докъде бяха стигнали с къщата. Започваше да изглежда доста добре. Плочата беше залята, а „Саутърн Съплай“ беше доставил първия товар с материали в петък. Една от външните стени вече беше издигната, като оголените кости на това, което скоро щеше да се превърне в истинска къща.

Устните ми се извиха в усмивка, а по тялото ми премина вълна на чисто чувство на притежание. Едва се сдържах да не отида там и да не започна да раздавам заповеди. Докато не видях Ник и не забравих всичко, свързано с къщата.

Стоеше на плочата, дългите му крака леко разкрачени, с ръце на кръста, а ниско около бедрата му висеше кожен колан за инструменти. И ме наблюдаваше. Въпреки разстоянието помежду ни, го видях да ми намига и сърцето ми заблъска в гърдите с гръмотевичен трясък.

Не бях стигнала до момента, в който се чувствах готова да го притисна относно миналото или да му простя напълно, но това не означаваше, че съм сляпа. Беше най-прекрасният мъж, който бях имала честта да съзерцавам, и, мътните да го вземат, знаеше точно какво си мислех. Усмивката му се превърна в самодоволно подхилване, изпълнено с толкова задоволство, че не можех да се спра. Засмях се. Господи, беше ми липсвал, беше ми липсвало да флиртувам с някого, да се смея и да говоря с някого как е преминал деня ми. Всичките неща, които не бях имала с Хю.

Тази своенравна мисъл ме отрезви и с едно последно помахване към Ник се качих в колата и тръгнах към магазина. Чувствах се твърде добре, за да позволя мислите за Хю да ми развалят настроението. И между другото, щях да се обадя на Джена, когато стигнех на работа, и да й кажа, че ще изляза с нея в сряда вечер.

Също така се обадих и до болницата, за да проверя как е Съдията, и за мой възторг той дори поговори с мен за няколко секунди, преди леля Джейн да вземе телефона от него.

— Как е той наистина? — попитах.

Тя се засмя.

— Добре е. Тази сутрин го преместиха от интензивното в частна стая и вече започна да вади душата на сестрата.

— Докторът отбивал ли се е?

— Преди малко си тръгна. Каза, че ръката му е още слаба, но с малко ерготерапия отново ще започне да я използва изцяло. Ако продължава да се подобрява с това темпо, ще го изпишат до края на седмицата.

Остатъкът от деня се изниза неусетно, а аз го прекарах в наваксване с документацията, като пропуснах обяда, за да мога да работя. Малко преди да затворим Кени почука на стъклото между моя офис и бюрото за обслужване на клиенти. Когато погледнах нагоре, той посочи към входа и аз видях Ник. Изглеждаше по същия начин, по който го бях видяла днес, като изключим коланът с инструменти.

Дописах набързо започнатото в счетоводните книги, след което станах и тръгнах към бюрото за обслужване.

— Винаги ли изглеждаш толкова сериозна, когато работиш? — попита той с усмивка.

— Само когато има включена и математика — отвърнах на усмивката му. — Какво правиш тук?

Кени беше застанал на нокти до вратата веднага щом се бях появила, но когато осъзна, че няма да откъсна главата на Ник, неохотно се върна обратно на работа.

Ник посочи към няколко кутии, струпани до него.

— Трябваше да взема пирони за пистолета, и тъй като скоро ще затваряте, реших да спестя едно разкарване на Боуи и да закарам Даниел до вкъщи.

Погледнах часовника.

— Трябва да се появи след няколко минути.

— Как се справя?

— Превъзходно — усмихнах се. — Досега никога не сме продавали толкова много видеоигри на момичета.

— Видя ми се, че има тълпа, когато по-рано минах покрай отдела. — Изглеждаше малко недоволен. — Надявам се, че няма да се възгордее от всичкото това внимание.

— Няма. Твърде много прилича на теб.

— Е, добре, но аз не си спомням да са ме преследвали цяла орда момичета, когато бях на неговата възраст.

— Единствената причина, поради която не го правеха, беше, защото ти не им обръщаше внимание.

Той кръстоса ръце върху бюрото и се приведе напред.

— Не им обръщах внимание, защото имаше само едно момиче, от което се интересувах. И е чудесно да я видя да се смее отново.

Преди да осъзная, какво възнамеряваше да направи, той ме целуна, точно там, пред погледите на всички. Просто прокара устните си леко върху моите, но това беше достатъчно да предизвика объркани емоции в мен.

— Добре дошла отново, дребосъче — промърмори.

Лицето ми почервеня, когато из магазина се понесоха шумни подсвирквания и викове.

— Браво на теб, тате! — Даниел застана до Ник, ухилен до уши. А той не беше единственият, който беше наблюдавал случилото се. Кени също се усмихваше. Слава богу, че повечето от клиентите си бяха заминали и магазинът беше почти празен.

— Той мисли, че вече съм твърде стар за тези неща — каза Ник, като сръга Даниел шеговито с лакът.

— Понякога се държиш така — каза момчето. — Но благодарение на мен нещата определено се подобряват. — Той изпъчи гърди напред. — Давам му съвети.

— О, така ли? — усмихнах се аз. — Може би в сряда трябва да отида в бара с теб, вместо с Джена. Можеш ли да танцуваш?

— Наричай ме Джъстин Тимбърлейк. — Той направи някакво движение, което би накарало „Ен Синк“ да се гордеят, и аз премигнах насреща му.

— Уоу. Не си се шегувал. Нает си.

Ник поклати глава.

— В никакъв случай. Едва на четиринайсет е. Не му е позволено да излиза на срещи, освен ако не го придружавам.

— Просто завиждаш, защото той може да танцува, а ти не.

— О, татко може да танцува. Взимаше уроци.

Ник залепи ръка върху устата на Даниел, а по врата му плъзна бледа червенина.

— Май е време да си тръгваме.

Очите ми се разшириха в престорен ужас.

— Не мога да повярвам! Ник Андерсън да взима уроци по танци? И земята не е спряла да се върти?

— Няма много за правене, когато си забит в жилищен комплекс в средата на Саудитска Арабия — промърмори той. — А и без това той не каза, че ме бива.

Даниел избута ръката на Ник от устата си.

— Но го бива. Само ако можеше да го видиш как се упражнява с Боуи. Тъй като ходеха на уроците заедно и двамата се опитваха да водят.

— Двамата с теб ще си поговорим хубавичко, когато се приберем. — Ник изгледа Даниел, преди да се обърне към мен. — Искаш ли да дойдеш с нас? Боуи готви, така че не мога да гарантирам какво ще е здравословното ти състояние след вечерята.

С Линдзи, която щеше да е там? За нищо на света. Може и да се бях примирила с Ник, но тя беше съвсем друга история.

— Съжалявам. Обещах на мама да се отбия при нея след работа.

— Е, тогава предполагам ще се видим по-късно.

— Разбира се.

Наблюдавах ги, докато си тръгваха, след което погледнах към Кени.

— Изтрий тази усмивка от лицето си или ще те уволня за неподчинение.

Думите ми нямаха никакъв ефект върху него.

— Не можеш да ме уволниш. Нуждаеш се от мен твърде много. А и без това е хубаво да те чуя да се смееш за разнообразие.

— Наистина ли съм била толкова лоша, Кени?

— Не лоша. — Той се поколеба. — Просто изглежда приемаш всичко насериозно, сякаш дори и да си знаела как да се забавляваш, вече си забравила.

Помислих над това за секунда.

— Може и да съм. А може би е време да си припомня.

Той потупа рамото ми.

— Защо не тръгваш? Аз ще затворя магазина.

Изненадах и двама ни, когато го целунах по бузата.

— Благодаря ти, Кени. За всичко.

Този мъж отдавна беше заслужил повишение, помислих си, когато взех дамската си чанта. Работеше повече часове и от мен, никога не се оплакваше и всичкия персонал се опитваше да му подражава. Не бих могла да управлявам магазина без него.

 

 

Новата къща на мама представляваше малка, едноетажна тухлена постройка. Беше разположена в края на една дълга уличка, насред горичка от извисяващи се борове, които шумоляха на вятъра като хиляди гласове и прошепваха тайни, забранени за човешките уши. Тъй като ме очакваше, не се спрях да почукам, а направо отворих вратата и пристъпих в кухнята.

За моя най-голяма изненада тя стоеше пред плота и добавяше последните щрихи на тортата от мандарини, която ми беше любимата още откакто бях малко момиченце.

— Какъв е поводът? — попитах, когато тя погледна настрани.

В усмивката й се беше прокраднало неспокойствие.

— Това е моят начин да кажа „Съжалявам“. — Взе две чинии и ги остави на масата, нарязвайки тортата, преди да продължи. — Останах будна през по-голямата част снощи, мислейки за това, което ми каза вчера в болницата. — Наблюдавах я, докато се суетеше из кухнята взимайки вилици и правейки кафе. — Аликс, никога не съм искала да те нараня, въпреки че сега виждам, че съм го направила. Все още си моето бебче и аз наистина мислех, че знам кое е най-добро за теб. Мислех, че просто си наранена от начина, по който се държи Хю, и че, ако имате достатъчно време, ще успеете да изгладите нещата. Може би остарявам. Вече не приемам промените толкова лесно, а Хю беше част от живота ти още откакто бяхте деца. Той е единственото момче, с което си излизала.

— Седни, мамо. — Хванах я за ръката и я придърпах леко към стола. — Време е да поговорим за това.

Тя кръстоса пръсти на масата и въздъхна, а дъхът й повдигна кичур коса от челото й.

— И баща ти не спира да ми повтаря това. Трябваше да го послушам, трябваше да знам, че няма да се разведеш с Хю без причина. Съжалявам, че не повярвах в преценката ти.

От устните ми се откъсна кратък и накъсан смях.

— Не може да се каже, че съм ти дала причина да повярваш в нея. Но трябваше да напусна Хю преди доста време, мамо. Той всъщност е много добър човек и съм сигурна, че ще бъде прекрасен съпруг за някоя, която обича. Но ние не се обичахме. Не и както трябва да се обичат един съпруг и една съпруга. Никога не сме обичали. Не мисля, че щеше да се ожени за мен, ако Елена не го беше притиснала да го направи.

— И все пак остана с него през всичкото това време. Защо?

Изглеждаше объркана и разстроена, и сърцето ми се сви от това, което се канех да направя. Понякога забравяме, че разводът не се отразява само върху двамата души участващи в него. Беше разделяне между цели две семейства.

— Останах с него, защото не ме интересуваше какво прави, мамо. След като Кейти умря, нищо не ме интересуваше.

— Но ти се омъжи за него. Трябва да си изпитвала нещо към него. — Изведнъж лицето й пребледня, а изражението й доби измъчен вид. — Аз съм виновна, нали? Подтикнах те да се омъжиш за него.

Пресягайки се през масата, покрих ръката й със своята.

— Не, не си ме подтикнала към нищо. Имах си своите причини да се омъжа за Хю. — Подготвих се психически и продължих: — Омъжих се за него, защото бях бременна и изплашена. Той ми предложи изход, начин, по който можех да даря бебето и себе си с почтеност. — Поколебах се. — Хю не беше бащата на Кейти, мамо.

Погледът й задържа моя.

— Ник — прошепна тя.

— Да.

За секунда настъпи тишина, а раменете й се отпуснаха, когато отмести поглед и се загледа в масата пред нея.

— Предполагам винаги съм знаела, но просто не исках да го призная. Толкова много приличаше на него. Той знае ли?

Поклатих глава.

— Не съм сигурна дали някога ще му кажа. Трябва да разбереш. През всичкото това време го обвинявах за всичко, което се случи, мамо. Обвинявах го, задето ме напусна, задето не го беше грижа достатъчно за мен, че да ме вземе със себе си. Обвинявах го за смъртта на Кейти. Сега вече знам, че вината за смъртта й не е негова, но все още има много неща, за които не съм сигурна дали ще мога да му простя.

— Той какво изпитва към теб?

— Твърди, че ме обича, че винаги ме е обичал. Засега се съгласихме на нещо като примирие, но това не променя факта, че Линдзи е била с него през всичките тези години или че двамата имат син. След петнадесет години, през които го бях мразила, не мога просто да започна да му вярвам само след един ден. Не мисля, че някога ще мога да му се доверя отново.

— Аз се доверих на баща ти. Не беше лесно, но понякога се налага да поемеш риск.

— Татко няма проблемите на Ник. Никога не те е лъгал.

Тя потърка челото си уморено.

— Иска ми се да бях знаела това по-рано.

— Аз също. Може би, ако се бях опитала да поговоря с теб, ако те бях накарала да разбереш, никога нямаше да се омъжа за Хю. Но поех по по-лесния път и си платих за това. Твърде късно е да променя миналото, но поне мога да се опитам да спася бъдещето.

— Права си и обещавам повече да не казвам и дума за развода. — Устните й трепнаха. — Хю наистина ли е имал афера с Пеги?

— Да. Измежду другите. Има ужасен вкус, не мислиш ли? — усмихнах се.

Тя се засмя.

— Елена не ми се е обаждала, откакто се опълчи на Гретчен в магазина. Мисля, че си е изкопала някъде дупка и е пропълзяла в нея, за да се скрие от срама. Толкова беше сигурна, че проблемите между теб и Хю са по твоя вина.

— Отчасти е така. Нужни са двама души, за да потръгне един брак, а аз нямах желание да се опитвам. Ако го бях направила, може би Хю нямаше да изпита нужда да търси компанията на други жени. Може би щяхме да се научим да се обичаме един друг.

— Не. — Гласът й беше тих. — Двамата с Ник сте неразделни още от деня, в който се срещнахте. Никога нямаше да обичаш Хю така, както обичаш Ник, и нямаше да бъде справедливо към нито един от двама ви да се примирите с нещо по-малко от това, което е най-добро за вас. Постъпваш правилно. — Тя взе ножа, повдигна едно голямо парче торта и го постави в чинията ми — Сега, яж.

— Мамо? — Тя ме погледна. — Обичам те.

Едва не обърнахме масата от бързане да се прегърнем и двете бяхме плувнали в сълзи. Продължавахме да подсмърчаме и да се усмихваме, докато поглъщахме половината торта и предположих, че и на двете щеше да ни прилошее още преди да е свършила нощта. Но дори и да беше така, нямаше значение. Бяхме си върнали нещо, което бяхме загубили. Нашето доверие и близостта ни. И щях да направя всичко възможно отношенията ни никога повече да не пострадат. Най-накрая бях започнала да си спомням нещо, което бях знаела някога, но бях забравила. Лъжите и полуистините не нараняваха само лъжците, но и хората, които те обичаха най-много.

Неспокойна, избутах мислите за Ник настрани. Предполагам, че в онзи момент осъзнах, че трябваше да му кажа истината за Кейти, нещо, което все още не бях готова да обмислям. Също така знаех, че не мога да бъда откровена с него, докато не ми отвърне със същото. Дали имахме бъдеще, или не, не беше от значение, докато не разнищихме всичките лъжи и всичката болка от миналото ни.

 

 

Вторник вечерта излязох от „Саутърн Съплай“ и тръгнах направо към болницата, за да видя Съдията. Беше ред на леля Дарла да стои с него и по погледа, който Съдията й беше отправил, когато влязох, предположих, че беше стигнал своя предел. Съжалявайки го, задето не можеше да избяга, я изпратих долу до кафенето да вземе нещо за ядене. Когато излезе, Съдията си отдъхна с облекчение.

— Тази жена ще ме подтикне към бутилката.

— Притеснява се за теб. — Не можех да спра усмивката си.

— Единственото, за което се притеснява, е как да накара всички да правят това, което иска тя. Никога няма да разбера как, по дяволите, съм отгледал дъщеря, която си мисли, че нейният начин е единственият подход. Като се замисля, много ми напомня за прабаба ти Хоскинс.

Баба Хоскинс беше тъщата на Съдията и според всички е била същински деспот. Преди да почине, била проклятието на съществуването му, тъй като командорела и съпруга, и дъщеря си. Дочух Съдията веднъж да казва, че било истинско чудо, че успял да измъкне баба ми от нея достатъчно дълго, за да му пристане.

Оставихме темата за леля Дарла, когато една сестра се появи, носейки вечерята на поднос. Помогнах му да се намести в леглото и махнах капаците на храната. Също така забелязах, че се хранеше, без да се оплаква от липсата на сол. Инсултът сигурно наистина го беше уплашил.

— Докторите казаха ли ти кога ще можеш да се прибереш у дома?

— Може би в петък, ако нещата продължат да се подобряват. Държиш ли градината ми под око?

— Да, сър. Нагледах я снощи, след като се прибрах от майка. Всичко изглеждаше наред.

Той ме изгледа за секунда, а светлината над нас се отрази в стъклата на очилата му.

— Двете с майка ти си говорите отново?

Кимнах.

— Вече разбира защо се развеждам с Хю.

— Крайно време беше. Беше ми омръзнало да гледам и двете ви унили. А и без това никога не разбрах защо изобщо се омъжи за Хю. Заслужаваше някой много по-добър.

— Като кой? — Повдигнах ръка. — Не, като се замисля, не отговаряй. Не съм сигурна дали искам да знам.

Но, разбира се, знаех отлично кой имаше предвид. И сякаш разговорът го беше призовал от нищото, Ник влезе през вратата, последван от Боуи. Можех да видя, че Съдията беше във възторг от посетителите.

Малко след като мъжете бяха пристигнали, мама и татко се появиха и мама се засуети и запрегръща Ник, докато не стана направо смущаващо. Когато най-накрая успя да се измъкне, той се подпря на стената до стола ми.

— Кара ме да се чувствам така, сякаш все още съм на десет години — усмихна ми се.

— Такава е мама. — Тя сияеше и ни се усмихваше лъчезарно от отсрещната страна на стаята. Едва не простенах. Въпреки разговора ни снощи, или може би точно заради него, направо виждах как над главата й удряха сватбени камбани.

Опитвайки се да не й обръщам внимание, погледнах обратно към Ник.

— Как върви строежът на къщата?

Когато отивах за работа тази сутрин, стените бяха вдигнати и бях видяла фактурата за подпорите на покрива.

— По-бързо, отколкото очаквах. Днес сложихме всички подпори и ако утре не вали, ще започнат с дъските. Обаче се нуждая от няколко съвета относно някои неща, ако намериш време тази вечер.

По тялото ми премина трепет. Направо си умирах да погледна мястото по-отблизо.

— Разбира се — отвърнах небрежно. — Нямам планове, след като тръгна от тук.

— Чудесно. — Изглеждаше също толкова спокоен, колкото и аз се опитвах да бъда. — Боуи има да свърши още няколко задачи, а аз оставих пикапа си пред къщата. Какво ще кажеш да се кача при теб?

— Добре. Сега ли?

— Ако си готова.

Изселването ни беше прекъснато за момент, когато леля Дарла се завърна. Запознах я с Боуи и й казах, че той би желал да размени някоя друга рецепта с нея. След което имах удоволствието да я наблюдавам как се изчервява и заеква „О, небеса“, докато се взира в Боуи, а ръцете й се заемат да приглаждат несъществуващи гънки по полата й и да слагат на място непокорните кичурчета коса.

Беше първият път, в който виждах леля Дарла смутена, и от начина, по който Боуи я гледаше, предположих, че няма да е последният. Когато двамата с Ник тръгнахме, вече се бяха сгушили в едно ъгълче и не спираха да си гукат.

— Къде е Даниел тази вечер? — попитах, когато тръгнахме към шевролета.

— На гости на едно от новите си приятелчета. Мисля, че и двамата са се побъркали по една и съща видеоигра.

— Радвам се, че е намерил приятели.

— Благодарение на теб.

— Не — усмихнах се аз. — Благодарение на Даниел. Той е толкова дружелюбен и ентусиазиран, че никой не може да му устои.

Когато стигнахме колата, Ник протегна ръка.

— Имаш ли нещо против аз да карам? Мина доста време, откакто за последно съм седял зад волана на шевролет.

Пуснах ключовете в дланта му.

— Заповядай.

Той ми отвори пътническата врата, след което заобиколи до шофьорското място, спирайки единствено, за да премести седалката назад и да направи място за дългите си крака.

— Радвам се, че си го задържала. Единствените места, на които можеш да видиш толкова стара кола, която да се движи, са предаванията за антики.

Не казахме нищо, докато не поехме по главния път и аз най-накрая не се реших да започна задачата си в търсене на отговори, като подхванех темата по заобиколен начин.

— Боуи и леля Дарла изглежда си допаднаха.

Той се усмихна.

— Не са много хората, с които Боуи може да си допадне.

— Каза, че сте се срещнали, когато и двамата сте били в армията?

— Донякъде. — Той ме погледна. — Боуи се беше уволнил, но често се мотаеше около базата. Срещнах го в болницата, когато му правиха някакви незначителни изследвания.

Е, дотук със заобиколния начин. Отговорът му моментално повдигна още десет въпроса, които въобще не ми се искаше да отклонявам. Неща като защо е бил той в болницата? И защо Боуи е започнал работа при него, когато със сигурност Ник не е можел да изкарва достатъчно пари, за да му плаща?

Прочистих гърло и поех отново по план.

— Хареса ли ти армията?

— И да, и не. Хубавото на тренировъчния лагер е, че не ти остава време да мислиш за проблемите си. Всичко, което можеш да направиш, е да пропълзиш до леглото вечер и да изпаднеш в безсъзнание. Също така благодарение на армията успях да мина някои обучения, с които никога нямаше да се справя иначе. Така получих работата в нефтената компания в Саудитска Арабия. Но от друга страна не съм много добър в приемането на заповеди. Затова си тръгнах, когато му дойде времето.

— Можеше да се върнеш у дома.

Челюстта му се напрегна.

— Не, не можех. Все още бях Ник Андерсън, момчето, което беше застреляло баща си, момчето от мизерните покрайнини на града. Все още бях разорен, все още бях никой. — Той ме погледна отново. — Обещах ти веднъж, че един ден ще те накарам да се гордееш с мен, че ще бъда някой. Не можех да се върна, без да съм успял.

— А сега си?

Усмивката, която затанцува на устните му, беше мрачна.

— Е, вече не съм разорен. Компанията плащаше добре и отпускаха високи бонуси, за да те накарат да останеш за повече от година. Тъй като също така поемаха обзавеждането на къщите, не можеше да се каже, че имах много разходи. Взех спестяванията си и ги инвестирах. Може и да не съм толкова богат, колкото са Морган, но имам достатъчно, за да живея удобно до края на живота си. Така че, да, бих казал, че отчасти съм успял. Все още не знам какви са останалите ми цели.

Загледах се в профила му.

— Наистина ли мислиш, че съм искала това? Че е имало значение за мен дали си богат, или не?

Той паркира колата на алеята и спря мотора. Гласът му беше като шепот в тишината.

— Знам, че за теб това нямаше значение. Но имаше за мен, Аликс. Не можех да понасям мисълта за това как живееш в някакъв мръсен апартамент, робувайки на работа, която мразиш, само за да помагаш в издръжката ни. Това щеше да ме погуби. Исках да ти дам толкова много, заслужаваше толкова много… — Гласът му заглъхна и видях, че ръката му се беше стиснала в юмрук върху кормилото. Той си пое дълбоко и накъсано въздух и отвори рязко вратата. — Хайде да разгледаме къщата.

Объркана аз го последвах през тревясалата площ, която се простираше под дърветата между плевнята и къщата му. Случи се така, сякаш бе знаел накъде водеше разговора и искаше да ме спре още преди да започна да задавам въпроси. Една гневна искра пламна вътре в мен. Имах право да знам, по дяволите. Ако наистина ме е обичал толкова, колкото твърдеше, тогава заслужавах да знам защо едва не ме беше унищожил.

Странно, но дори след всичко, през което бях минала, не се бях и съмнявала, че ще ми каже истината. Можеше и да откаже да говори за нещо, но лъжата беше непозната за Ник така, както дъждовните бури за пустинята. Бях забравила за това в суматохата от събития.

Сега си го спомних и гневът ми се стопи, когато той ми помогна да пристъпя върху основата на къщата, а изражението на лицето му беше разсеяно.

— Какъв цвят керемиди да взема?

Зяпнах насреща му, огряна от последните слънчеви лъчи.

— За това ли искаше съвета ми? За керемидите?

Замисленият поглед изчезна от очите му и той се усмихна.

— Наред с няколко други неща.

Кръстосах ръце пред гърдите си и се взрях в него. Добре, щом искаше да играем игрички, щях да се включа, поне засега. Но и двамата знаехме, че темата не беше приключена.

— На какъв екстериор си се спрял?

— Винилов сайдинг.

— Цвят?

— Ти какъв би избрала?

— Къщата е твоя, Ник.

Дори под сенките, хвърляни от тавана, успях да видя как очите му се разтапят.

— Не, наша е.

Чувствах се така, сякаш вътрешностите ми се бяха стопили на локвичка върху студения бетон под краката ми.

— Бяла — прошепнах. — Направи я бяла отвън.

Не знам кой помръдна първи и дали изобщо имаше значение. Единственото, което знаех, бе, че изведнъж се оказах в обятията му, а устата му се задвижи трескаво върху моята. Бяхме притиснати толкова плътно един в друг, че можех да усетя всеки сантиметър от твърдото му тяло с моето, да усетя топлината, която се излъчваше от кожата му. През целия си живот не бях усещала нищо по-правилно от това. За онзи кратък момент не бяхме двама души, разделени от петнадесет години и изпълнено с неволи минало. Бяхме едно тяло и една душа, събрани отново отвъд пропастта, която бе изглеждала непреодолима.

Когато приключи и двамата треперехме, опитвайки се отчаяно да си поемем въздух. Но вместо да ме пусне, ръцете му ме стиснаха по-силно, докато не стана почти болезнено, и той не зарови лице в косата ми.

— Господи, не мога да те изгубя отново. — Шепотът му беше дрезгав и изпълнен с болка. — Не и сега, след като чаках толкова дълго да те взема в обятията си. Мисля, че това би ме довършило. Но съм толкова изплашен, че ще ме намразиш, когато разбереш истината.

Положих глава на гърдите му и затворих очи.

— А кога ще стане това?

— Скоро. По дяволите, твърде скоро.

— Но не и тази вечер?

Той се поколеба и аз можех да усетя как тялото му се напряга.

— Не, не тази вечер. Знам, че нямам право, но те моля да ми имаш доверие още малко. — Отдръпнах се назад, погледнах го в очите и кимнах.

— Покажи ми останалата част от къщата.

И така, през следващия час с Ник се преструвахме, че сме просто двама души, които се обичат и усърдно планират дома, който ще си построят заедно. Държахме се за ръце, смеехме се, спорехме за оформлението на кухнята. Обсъдихме цветовите гами, керемидите и подовото покритие. Не можехме да спрем да се докосваме или да се взираме един в друг, опитвайки се да запомним този съкровен момент.

Когато дойде време да се разделим, и на двамата не ни се искаше магията да свърши. Изпрати ме до вкъщи и завършихме, натискайки се като тийнейджъри пред предната част на плевнята, разменяйки дълги, бавни, опияняващи целувки, които сякаш продължаваха вечно и ни избутваха до ръба на издръжливостта, оставяйки телата ни да копнеят едно за друго.

След което застанах на прага и го наблюдавах как потегля, без да предполагам, че блаженото ни спокойствие щеше да продължи само още няколко дни, и че когато най-накрая узнаех истината, яростта, която щеше да избухне от мен, щеше да унищожи мъжа, който все още обичах с цялото си сърце.