Катрин Алрид
Дървото на живота (10)

Десета глава

Огорчението беше странно нещо. Можеше да те завладее и по най-странната причина. Предполагам, че това е човешката природа, нашият начин да се предпазваме емоционално. Бях чела достатъчно, за да знам, че един от симптомите на мъката беше дълбокото огорчение към любимия човек, който е загинал, огорчение, което нарушава правилната ти преценка, огорчение, което те кара да крещиш и проклинаш, задето са те оставили. Но Ник не беше умрял, а аз не бях осъзнала, че страдам от симптомите на мъката.

През уикенда така се бях примирила с брака си с Хю, че дори Ник да се появеше на секундата, щеше да е твърде късно. И когато започнах да си мисля за деня в полицейския участък, започнах да вярвам в една лъжа. Може би трябваше да повярвам в нея, за да мога да продължа напред, както леля Джейн ми беше казала, че трябва да направя.

Защото нямаше истинска причина, поради която аз и Ник да сме разделени. И двамата знаехме, че с най-голяма радост щях да го последвам до края на света и обратно. Но той не бе поискал. Колкото повече мислех за това, толкова повече огорчението ми нарастваше. Беше се превърнало в бавно надигащ се гняв, който бе станал мой неотлъчен спътник.

Денят на дипломирането беше ясен и слънчев, а тъмносиньото небе — обагрено с пухкави бели облаци, които го красяха. През деня температурите вече стигаха до около тридесет и два градуса. След безсънната нощ с Хю бях спала през по-голямата част от съботата. В неделя Хю прекара целия ден у нас и заедно репетирахме един на друг речите си за дипломирането. Когато го попитах къде е бил предния ден, той ми се усмихна мистериозно и ми каза: „Правех планове за понеделник вечер“. Дадох му акта си за раждане, за да може следващия ден да го занесе на юриста. Той ми го върна обратно, когато пристигна в понеделник, и аз го мушнах в чекмеджето на мама, без никой да забележи.

Церемонията по-късно мина безпроблемно, а семейството ми и това на Хю аплодираха бурно след речите ни и отново, когато получавахме дипломите си. След това прекарахме сърцераздирателни тридесет минути в сбогуване със съучениците си, които заминаваха, обещавайки си, че ще поддържаме връзка. И за пореден път ме обзе чувство на нереалност. Винаги си бях представяла този ден с Ник, който да стои със семейството ми на пейките и да ми се усмихва гордо от мястото си. Но той ми бе дал да разбера, че не ме желае, а аз се бях убедила, че също така не би искал и бебето.

„Всичко е наред — обещах мислено с ръка, поставена на корема си. — Аз те искам. Винаги ще сме заедно.“

Иън и Елена поканиха цялото ми семейство да вечеряме в кънтри клуба след церемонията и аз бях успяла да убедя и Джена да дойде. Познавах баща й достатъчно добре, за да знам, че представата му за празнуване беше да се просне пред телевизора с бира в ръка. А и без това исках да е до мен, когато Хю съобщеше новината.

Бяхме шумна компания онази нощ, докато се нареждахме около покритата с ленена покривка маса. Водеха се няколко различни разговора едновременно, а всички общуваха и се смееха. Докато пътувахме, Хю ме беше помолил да сложа пръстените си и стомахът ми беше свит в очакване някой да ги забележи. Засега никой не го беше направил и аз се опитвах да ги държа скрити под ръба на масата.

Без да иска, баща ми повдигна темата, която доведе до обявяване на новината. Седеше до мама, точно в отсрещната част на масата срещу мен и Хю, и от начина, по който се случи всичко, бих могла да се закълна, че двамата с Хю го бяха планирали.

— Е, Хю. Веднага ли смяташ да започнеш работа, или първо ще си починеш няколко дни?

Татко разглеждаше менюто, когато зададе въпроса си.

Хю уви ръката си небрежно около раменете ми.

— Смятам да си взема няколко седмици почивка.

Главата на Иън се повдигна рязко от края на масата.

— Мислех, че ще започнеш от утре?

— Не, има няколко важни неща, за които трябва да се погрижа първо.

Иън и Елена се намръщиха и Иън постави менюто си на масата.

— Какво може да е по-важно от бизнеса?

Хю погледна към мен и се усмихна.

— Меденият месец. Тръгваме по-късно тази вечер. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади плик от авиокомпания. Аз го взех изумена и погледнах към дестинацията. Хавай. — Обещах на Аликс, че ще отидем веднага щом училището свърши.

Настана такава тишина, че можеше да чуеш падането на карфица и от петдесет крачки.

— Меден месец? — изрече майка ми немощно, а едната й ръка се притисна към сърцето, докато се взираше в пръстените ми. — Вече сте женени?

Стомахът ми се сви при вида на изражението й, а вътрешно се изпълних с разкаяние. Знаех колко много бе искала да имам голямата сватба, която тя не е могла да има.

— Съжалявам, мамо. Искахме да ви кажем, но вие бяхте толкова заети да планирате всичко, че сърце не ни даде.

— Но… кога? — заекна Елена.

— Втори февруари — каза Хю. — Не искахме голяма сватба, а и не ни се чакаше повече.

Баща ми ме гледаше така, сякаш на лицето ми внезапно се бяха появили големи лилави петна, и нямаше съмнение, че още при първата се отворила възможност по-късно щеше да поиска обяснение.

Знаеше много добре какво изпитвах към Ник и не се върза на историята с приставането и за секунда.

Нито Джена. За моя изненада, когато я погледнах, сините й очи бяха плувнали в сълзи. Преди да успея да кажа нещо, тя скочи на крака, промърмори „Извинете ме“ и се стрелна към тоалетната.

Побързах и избутах стола си назад, за да я последвам. Беше се заключила в една от кабинките, когато отидох там. Проверих, за да се убедя, че сме сами.

— Джена, съжалявам, че не ти казах. — Дочух звука от късане на тоалетна хартия и след това подсмърчане, но без отговор. — Моля те, знам, че си ми ядосана, но не можеш ли да се радваш за нас?

— Да се радвам? — Тя наполовина се засмя и се задави с думите. — Хю знае ли, че си влюбена в Ник?

— Знае — отвърнах тихо. — Знае всичко.

Разнесе се звука от завъртането на ключалката и вратата на кабинката се отвори. Джена ме погледна.

— Наистина ли сте женени?

— Да. Оженихме се вечерта на бала.

— Но защо? Защо се омъжи за него, след като не го обичаш?

Поех си дълбоко въздух и проверих още веднъж дали има някой наоколо.

— Бременна съм. Двамата с Хю проведохме дълъг разговор и аз му казах цялата истина. Въпреки това пожела да се ожени за мен, Джена. Даже иска бебето.

Лицето й пребледня, докато се взираше в мен.

— Използваш го, за да дадеш име на копелето на Ник?

Застинах, когато по тялото ми преминаха еднакво количество болка и гняв. Може и да очаквах такава реакция от хората, които не ме познаваха, но не и от най-добрата си приятелка.

— Да, Джена. Правя точно това. Измислих всичко, за да впримча Хю в мрежите си. И след като толкова явно не одобряваш, не се чувствай длъжна да ми бъдеш приятелка.

Обърнах се и излязох от тоалетната с високо вдигната глава.

Когато седнах в стола си, мама, леля Дарла и Елена вече бяха събрали глави и развълнувано правеха планове за голям прием, на който да обявят брака ни. Хю повдигна вежда насреща ми.

— Къде е Джена?

— Не се чувстваше добре. Мисля, че се прибра.

През остатъка от вечерята стоях вцепенена, оставяйки Хю да се оправя със семействата ни. Успя да ги убеди да не насрочват приема за още няколко седмици и настоя, че и двамата предпочитаме да изберем мебелите си сами, когато се оказа, че семействата възнамеряват да поемат контрол и над това.

След това едва имахме време да отидем до вкъщи и да хвърля няколко дрехи в куфара си. Радвах се, че бях избегнала татко за известно време. Не мисля, че можех да се справя с още една сцена като тази с Джена. Поне не и сега.

Мама извади един пакет с ориз, докато събирах багажа си и когато тръгнахме, ни замериха с белите зрънца. Всички се прегърнахме, мама плака малко, а Съдията, чийто очи се бяха навлажнили, ме стисна малко по-силно от обикновено. Когато татко ме прегърна, му обещах тихо, че ще говорим, когато се върна, и му казах да не се притеснява.

Веднага щом се качихме в колата на Хю, си позволих да се отпусна.

— Мисля, че се хванаха — размърдах се, за да го погледна. — Кога измисли това с пътешествието?

— В събота. — Той се усмихна и уви пръстите си около ръката ми. — Реших, че ще им даде време да свикнат с идеята и да се успокоят, без да ни побъркват. Надявам се, че Хавай ти звучи добре?

— Звучи ми прекрасно. Никога досега не съм напускала щата.

— Ходили сме там няколко пъти на почивка. Красиво място е. — Той ме погледна отново. — Смяташ ли да ми кажеш какво наистина се случи с Джена?

Въздъхнах.

— Тя каза, че съм се омъжила за теб, само за да може копелето на Ник да се сдобие с име.

Ръката му стисна моята.

— Съжалявам. Двете сте приятелки открай време. Вероятно се е засегнала, задето не си й казала по-рано. Сигурен съм, че ще й мине, когато има време да помисли.

— Може би. — Не бях сигурна обаче, че ще мога да й простя. Да ме нарича с имена беше едно. Но да нарича бебето ми копеле беше нещо, което нямаше и отказвах да толерирам.

Летището в Джоунсбъро беше малко, предимно обслужващо междуградски полети до по-големите градове като Литъл Рок и Мемфис. Нашият самолет беше за Мемфис, откъдето, след кратко забавяне, хванахме чартър към островите.

Намирахме се някъде над океана, Хю бе задрямал до мен, когато най-накрая ме осени какво точно представляваше медения месец. Всемогъщи боже, Хю вече не ми беше просто приятел, беше мой съпруг и това не беше някаква игра. За добро или лошо, бяхме женени и това му даваше правото да прави любов с мен.

Никога преди не бях искала друг, освен Ник, и мисълта да правя с Хю това, което бях правила единствено с мъжа, когото обичах, ме докара до ръба на паниката. Можех ли да го направя? Трябваше… някак си.

Мисля, че това беше моментът, в който започнах да се залъгвам относно новия си съпруг, насилвайки се да виждам само това, което исках да видя, а не това, което представляваше той в действителност. Този начин беше по-безопасен и щеше да ми помогне да премина през медения месец, без да се побъркам.

Загледах се в профила му на приглушената светлина в самолета. Осъзнах, че не приличаше на осемнадесетгодишен. Изглеждаше по-голям, може би в средата на двайсетте. Беше небрежно красив с бронзовата си кожа и малките бръчки от смях около устата и очите. Светлокестенявата му коса беше прошарена обилно със златисти кичури.

Не, не беше Ник, но Ник си беше заминал и повече нямаше да се върне. Нямах право да отказвам на Хю, когато беше поел с такава готовност отговорността, която Ник не бе искал.

Очите на Хю се отвориха и той ми се усмихна, когато видя, че го изучавам с поглед.

— Какво? Хърках ли?

— Не. Просто си мислих колко си красив.

Линиите около очите му се задълбочиха, когато усмивката му се разшири.

— Мислех, че никога няма да забележиш. — Внимателно ме придърпа в обятията си и постави главата ми върху гърдите си. — Опитай се да поспиш — промърмори в косата ми. — Ще кацнем чак рано сутринта.

Може би наистина ме обича, помислих изумена. И макар да знаех, че с него никога нямаше да изпитам всепоглъщащата страст, която бях имала с Ник, имаше и други видове обич. Убеждавах се, че евентуално между мен и Хю щеше да се зароди стабилна, топла и спокойна любов. Такава, която има потенциала да трае завинаги.

И така, без да се замислям много и без да се безпокоя, се втурнах с главата напред в капана на илюзията, който сама си бях направила.

Когато отидох при него през първата ни вечер в Хавай, потиснах притеснението си и зарових опасенията си под лустрото на спокойствието. Той лежеше в леглото на хотелската ни стая, облечен само по дънки и гледаше телевизия, докато аз се къпех. Нямаше време да си купя някое секси бельо, затова трябваше да се задоволя с най-хубавата си памучна нощница. Изглежда обаче него не го интересуваше дали бях облечена в коприна и дантела. Вторачи се в мен веднага щом пристъпих в стаята.

— Люби ме — прошепнах.

Той преметна крака на пода, прекоси стаята и застана до мен.

— Аликс, сигурна ли си? Не искам да те притискам.

— Сигурна съм.

Повдигайки ме на ръце, той ме занесе до леглото и ме люби с усърдие, което, ако не задоволена, поне ме остави с чувство на топлота и обгриженост. Беше повече, отколкото бях очаквала, и по онова време вярвах, че ще бъде достатъчно.

В онази нощ разбрах също, че не бях първата, с която бе правил любов. По някакъв начин това облекчи част от собствените ми угризения. Не мисля, че щях да понеса мисълта, че се беше пазил за мен.

Остатъкът от седмицата премина като вихрушка от пясък, слънце, вода и двама ни, опознаващи се наново. Хю изглежда винаги разбираше кога мислите за Ник ме натъжаваха или разстройваха. В такива моменти ме закачаше, докато не започнех да се смея заедно с него. Даже беше купил една абсурдна хавайска риза за бебето, с която ме изненада едната нощ, докато вечеряхме в апартамента. Мисля, че и на двамата не ни се искаше да се качваме на самолета обратно за вкъщи, но беше неизбежно.

От летището отидохме директно в новия си дом и открихме, че семействата ни са били доста заети, докато ни е нямало.

Въпреки че бяха послушали Хю за мебелите и украсите, се бяха погрижили за всичко останало. Хладилникът и килерът бяха претъпкани с храна, на всяка плоска повърхност имаше цвете, а телефонът и комуналните услуги бяха пуснати. Съдията даже беше донесъл фрезата си и беше изорал едно място за градина в задния двор.

В спалнята открихме, че ни се бяха противопоставили само по едно отношение. Голямо двойно легло сега заемаше мястото, което беше празно последния път, когато бяхме тук, а завивките му бяха опънати прилежно. На възглавницата имаше бележка и Хю я повдигна.

„По-добре е от това да спите на пода, а ако не го харесвате, може да го върнете, когато си купите ново.

С любов,

мама“

— Какво мислиш? — попита Хю. — Беше на баба и дядо.

— Страхотно е, Хю — прокарах ръка по резбованата борова табла. — Подхожда идеално на мястото.

— Тогава ще го задържим.

Следващите няколко дни се изнизаха по-бързо и от медения ни месец. Малко прекалихме с купуването на неща за къщата, но Хю ми каза да не се притеснявам за парите. Баба му и дядо му го бяха оставили независимо богат. Семействата ни бяха постоянни посетители, помагащи, проучващи и общо взето даващи акъл за всичко, което правехме.

Баща ми беше първи. Появи се рано на вратата още на следващия ден, след като се бяхме върнали. Хю хвърли един поглед към него и се извини, твърдейки, че трябва да си хвърли душ. Въздържах се да спомена, че косата му все още беше мокра от този, който току-що бе взел.

— Ела, тате — тръгнах към кухнята, — все още нямам в какво да готвя, но имаме понички и кафе.

— Не искам нищо. — Той се облегна на плота. — Аликс, какво става? Как можа да се омъжиш за Хю, когато и двамата знаем, че този, когото обичаш, е Ник?

Стегнах се и си поех дълбоко въздух.

— Ник го няма, тате, а аз съм бременна.

— Какво? — Кръвта се отдръпна от лицето му.

Погледнах го.

— Бременна съм.

— Божичко! — Той прокара трепереща ръка по лицето си. — Хю знае ли?

— Знае. Идеята да се оженим беше негова. Иска бебето, тате.

— Но, Ник…

— Ник не ме иска — прекъснах го. — Беше пределно ясен. Отказа дори да си пишем.

— Може би, ако знаеше за бебето…

Поклатих глава гневно.

— Мислиш ли, че бих искала да прекарам остатъка от живота си, знаейки, че е с мен, само защото съм забременяла?

— Има право да знае.

Отидох до него и го обвих с ръце.

— Не свързвай това със случилото се с теб, тате. Не е същото. Направих това, което трябваше, това, което беше правилно за мен и за бебето. Хю е чудесен и наистина ме е грижа за него. Ник го няма и никога няма да се върне.

С въздишка, той положи брадичка на главата ми и ме прегърна.

— Мисля, че правиш голяма грешка, скъпа, но, предполагам, решението е твое. Ще кажа само, че Хю е истински мъж, задето поема такава отговорност. Надявам се, за доброто и на двама ви, всичко това да не завърши зле.

— Няма — обещах. — Всичко ще се нареди чудесно.

Малко след това той тръгна, а Хю дойде от спалнята. Ако беше чул разговора с баща ми, а не виждах как можеше да го е пропуснал, то никога не го направи на въпрос.

До настъпването на деня на приема, къщата беше готова, с изключение на светлата стая в ъгъла. Бяхме я запазили за детска.

Беше ранният следобед, когато Джена ни посети.

Бях в трапезарията с Хю, разопаковах последния порцелан, който бяхме купили, и го нареждах в черешовия шкаф, когато звънецът звънна.

— Аз ще отворя. — Той изчезна във всекидневната.

Дочух отварянето на вратата и тихото мърморене на гласове. Изглежда продължи дълго време. Любопитна, тъкмо щях да се присъединя, когато Хю се появи отново.

— Виж кой е тук.

Един поглед към онази червена коса беше достатъчен да ме накара да изправя гръб и да повдигна брадичка. Хю прекоси стаята, целуна ме, след което натика портфейла си в задния си джоб.

— Казах на баща ми, че днес ще се отбия за малко до офиса.

Кимнах.

— Не се бави. Трябва да се приготвим за довечера.

Обърнах се отново към порцелана, преструвайки се, че пренебрегвам Джена. Беше ме оскърбила и нямах намерение да оставя да отмине толкова лесно.

Тя остана на прага, докато Хю не замина, след което колебливо прекоси стаята.

— Аликс, съжалявам. Чувствах се ужасно през последните няколко седмици. Мрази ме, ако искаш, но поне разговаряй с мен.

— Защо? За да можеш да наречеш бебето ми копеле отново ли?

— Не го мислех. Знаеш, че никога не бих изпитвала подобни чувства. Бях разстроена и наранена и просто ми се изплъзна. Целият онзи ден ми беше ужасен. Скот заминаваше, баща ми не даваше и пет пари, че се бях дипломирала с отличие, а след това ти и Хю съобщихте, че сте се оженили, без даже да си направите труда да ми кажете. Преиграх. Не е нужно да ми го натякваш, защото го правя сама всеки божи ден оттогава. — Тя постави ръка на рамото ми. — Липсваше ми. Ти си единствената истинска приятелка, която някога съм имала, и не искам да те загубя. Винаги си бяхме обещавали, че ако някоя от нас има деца, другата ще им бъде леля. Моля те, Аликс. Не ме изключвай от живота си само заради една грешка. Позволи ми да бъда леля на бебето.

Очите ми се напълниха със сълзи, а в гърлото ми заседна буца. Сигурно не й е било лесно да дойде тук и да ми се извини, а и истината беше, че и на мен ми беше липсвала. Много.

— Добре — отвърнах задавено. След което и двете заплакахме, прегръщайки се, докато се опитвахме да избършем сълзите си. Тя продължи да се извинява, докато най-накрая не я заплаших, че ще я нараня, ако не спре, което доведе до нова доза смях. Когато се успокоихме, я разведох из къщата, а тя ахваше и възкликваше от всичко, обещавайки да ми помогне с обзавеждането на детската стая.

Но имаше нещо друго, което я притесняваше, а аз я познавах достатъчно добре, за да усетя, че искаше да ми каже, но се колебаеше да повдигне темата.

— Можеш направо да изплюеш камъчето — казах й, когато се върнахме обратно в кухнята.

Тя въздъхна и взе чашите чай от ръцете ми.

— Аз ще ги занеса. Ти най-добре седни.

— Толкова ли е лошо, а?

— Да, така мисля.

— Добре, сядам.

Отпуснах се в един от столовете и тя се настани срещу мен.

— Ако имаше начин, по който да не допусна да разбереш, нямаше да ти казвам. Но рано или късно всички ще знаят, затова предпочитам да го чуеш от мен.

Сърцето ми се сви.

— Джена, плашиш ме.

Тя се заигра за секунда с парата по чашата й.

— Нали знаеш, че шериф Макъби от време на време играе покер с баща ми?

— Да.

— Е, беше у нас миналата нощ и ги дочух да си говорят. — Тя погледна нагоре и срещна погледа ми. — Лиз Суанър обявила Линдзи за изчезнала вчера сутринта. Шерифът каза на татко, че му отнело около час да открие какво се случило с нея. Линдзи се качила на автобуса и заминала от града. — Джена си пое дълбоко въздух. — Аликс, отишла е при Ник.

Загледах се в нея, а коремът ми се разбунтува.

— Сигурен ли е?

— Доколкото е възможно, без да е разговарял с Линдзи. Отишла е в същия град, а Лиз казала, че не е имала пари. Единственият начин, по който е могла да се сдобие с билет, е, ако Ник й го е пратил.

Едва стигнах до тоалетната, преди да изпразня стомаха си.

— О, божичко. Знаех си, че ще се разстроиш. — Джена се втурна трескаво наоколо, намокряйки една хавлия и поставяйки я на тила ми. — Може би ще е най-добре да се обадя на Хю и да му кажа да се прибере.

— Не! — Отпуснах се немощно на пода и опрях глава в студената вана. — Няма нищо, което може да направи.

Тя се сниши на пода пред мен и разтри китките ми.

— Не трябваше да го изтърсвам така. Никога не ме е бивало в тези неща.

— Вината не е твоя. — От мен се надигна истеричен смях. — Казах му, че не може да има и двете ни, и че трябва да избере. Изглежда най-накрая го е направил.

— Може би има разумна причина. Няма как да знаем какво се случва.

— О, определено има причина. Влюбен е в Линдзи. Господи, Джена, не мога да повярвам колко глупава съм била.

— Обичаш го.

Преместих се толкова, колкото да я виждам.

— Вече не. Повече няма да пропилея и секунда от времето си за него.

— Какво ще правиш?

Благодарение на огромната си, неподправена решителност успях да се изправя на крака.

— Ще забравя, че Ник Андерсън е съществувал някога. Ще отида на този прием довечера и никога повече няма да погледна назад. И ще бъда най-добрата съпруга в цял Морганвил.

— Но бебето е на Ник.

— Не — отвърнах й с леден тон, — бебето е мое. Мое и на Хю. Ник никога няма да го докосне.

И така тлеещия ми гняв пое по бавното пътешествие към омразата. Онзи ден на гробището бях казала на Франк Андерсън, че Ник никога няма да бъде като него. Сега обаче знаех истината. Ник беше дори по-лош.