Катрин Алрид
Дървото на живота (4)

Четвърта глава

Когато бях на дванадесет, обичайно невъзмутимата ми майка изпелтечи и смотолеви смътното си обяснение за фактите от живота, след което натика някаква книга, наречена „Пътят към женствеността“, в ръцете ми и побягна. По онова време, разбира се, двете с Джена горе-долу бяхме разбрали основното благодарение на няколко кучета и множеството клюки от другите момичета в училище.

Семейството ми ме беше наблюдавало отблизо в продължение на няколко дни, след като мама проведе с мен „разговора“, очаквайки да видят дали не съм травмирана безвъзвратно. Лично аз мисля, че единственият травмиран беше мама. Всеки път, когато я погледнех, се изчервяваше до уши.

Секс беше четирибуквена дума в нашето семейство. Когато се налагаше използването й, винаги се спелуваше, сякаш ако се кажеше наистина, щеше да стовари огнената ярост на Бог върху главите ни.

Ерата на свободната любов може и да беше настъпила и отминала в останалата част от света, но в Морганвил момичетата, които забременяваха, без да са встъпили в брак, все още се обсъждаха шепнешком.

Дори на феминисткото движение се гледаше като на доста странна чудатост от женското население. Всички те винаги се бяха считали за партньорки, не слугини, и за тях понятието „стъклен таван“ беше нещо обречено да се счупи по време на градушка. Всеобщата цел на всички майки беше да видят дъщерите си щастливо омъжени за добър мъж, отглеждайки къща, пълна с деца. За тях кариера беше работата като доброволец в библиотеката, болницата, или в отдела за грим в местния универсален магазин за минимална заплата.

И тъй като никой около мен не обръщаше внимание на подобни неща, то и аз не го правех.

Главната ми грижа беше тялото ми. Както обикновено, Джена ме беше изпреварила отново, като й беше дошъл цикъла, когато бяхме на дванадесет. Аз трябваше да чакам още цяла една година и бях започнала да се чудя да не би нещо да не е наред с мен. С всеки пристъп на някакво необичайно усещане тичах към тоалетната, едновременно надявайки и тревожейки се.

Годината, в която станах на тринадесет, беше превратна за мен в повече от един аспект. Тялото ми най-накрая беше започнало да се променя, зърната на гърдите ми станаха твърди и болезнени, а по тялото ми поникнаха косми там, където никога досега не бе имало. Мама ме заведе да си купя първите сутиени, а цикълът ми дойде, което ме държа във възторг точно два месеца, преди да ми писне от него. Прическата ми се промени от две странични опашчици в четвърти клас, до конска опашка в пети, а след това на плитка в шести. В девети клас вече я носех пусната по гърба си.

Мама вече не беше „мама“, а „майка“, обикновено последвано от „О, моля ти се!“, когато искаше от мен да направя нещо, което считах, че е под достойнството ми. Като например да нося пухкави рокли, вместо стратегически накъсаните си, износени, сини дънки.

Това също така беше годината, в която открих момчетата. Или може би трябва да кажа, че те ме откриха. Дотогава вече знаех какво искаха и не се връзвах, въпреки че, трябва да призная, бях поласкана от вниманието и съвсем не се свених да флиртувам малко с тях. Все пак бях южнячка, а жените от юг бяха селективно развъждани заради уменията си да флиртуват. Как иначе щяхме да си хванем съпруг и да си отгледаме цяло люпило деца?

Проклятието на съществуването ми беше, че изглежда Ник не забелязваше всички промени, през които бях преминала. Все още се държеше с мен така, както когато бях на осем — с непринудена топлота и хумор. Но аз със сигурност бях забелязала промените в него.

На петнадесет той беше висок почти метър и осемдесет. Гласът му беше станал по-дълбок, плътен баритон, който правеше странни неща със стомаха ми и караше сърцето ми да препуска. Тялото му, въпреки че все още беше стройно, сега се беше сдобило с няколко мускулни издутини, на които не можех да не се любувам. А и не бях единствената. Ако момчетата ме бяха открили, то момичетата мислеха, че са ударили джакпота с Ник. Фактът, че беше син на Франк Андерсън и самотен вълк само засили интереса им, добавяйки малка доза опасност в сместа. Не гледаха на него като на подходяща партия за съпруг, но външният му вид го беше направил желан като трофей.

Бях принудена да гледам до последната му година в училище как се переха до мястото му на стълбите, мятайки косите си и изпращайки подканващи усмивки в негова посока.

Той запазваше хладнокръвно изражение, но можех да видя как очите му се плъзгат по тях и ми се искаше да им оскубя косите, шепа по шепа. Странно, но никога не ревнувах от Линдзи, въпреки че и тя се беше наляла добре. Може би защото бях свикнала да ги виждам заедно, а и тя беше толкова тиха, че просто забравях, че е там.

Когато приятелките ми говореха с часове за мъжествени рок звезди, аз се усмихвах, но не се включвах в разговора. Имаше само едно момче, което исках, и живеех за моментите, в които можех да съм насаме с него. Беше просто. Когато бях с Ник, бях щастлива. А когато не — бях неспокойна и нещастна. Станах спец в намирането на причини да го докосвам. Ръка на рамото му, невинно прибирайки кичур коса от лицето му, крака, докосващи се в неговите, когато седяхме един до друг.

Той не направи нищо, с което да насърчи тези чувства, освен да бъде себе си. За мен това беше повече от достатъчно. Но най-голямата реакция, която бях получила от негова страна, беше озадачената гримаса към момчетата, които флиртуваха с мен, сякаш не можеше да разбере на какво се дължеше всичкият този шум.

Това също така бе годината, в която чичо Върн се върна обратно, изглеждайки уморен и състарен — травматизиран, оцелял след тежък развод — и доведе със себе си двамата си сина, близнаците Кейси и Коуди. Оставаха още две седмици до края на училище, когато един следобед се прибрах вкъщи и заварих тримата непознати във всекидневната. Усмихвах се учтиво, докато ме представяха, и се опитах да не забелязвам, че новооткритите ми седемнадесетгодишни братовчеди ме гледаха така, сякаш бях някакво извънземно, което се беше появило ненадейно в градината им. Някак изненадани, любопитни и нетърпеливи едновременно.

И двете момчета бяха наследили по-мъжествена версия на семейните черти. Среден ръст, тъмна коса, синьо-зелени очи. Северняшкият им акцент ми звучеше забавно, остър и отсечен, и се почувствах малко пренатоварена от всичкото това мъжко присъствие в предимно обитаваното от жени домакинство. Но семейството ми беше във възторг от завръщането им. Дори леля Дарла беше радостна, че най-накрая чичо беше дошъл на себе си и се беше отървал от „онази жена“. Врявата в къщата ми докарваше главоболие, а когато вечерята приключи, мускулите около устата ми ме боляха от непрестанното усмихване. При първа възможност се измъкнах през задната врата и излязох насред топлата пролетна нощ.

Бях изненадана да видя светлината в плевнята, тъй като онази нощ не бях очаквала Ник. Двамата със Съдията отдавна бяха ремонтирали шевролета. Сега той стоеше в гаража, покрит с брезент, който предпазваше бежаво-керемидената му боя. Съдията го караше само при специални поводи, като деня, в който беше завел Ник да се яви на шофьорския си изпит.

Бяха му предлагали малки състояния за колата, но той винаги отказваше да я продаде.

Развълнувана, че щях да видя Ник тази вечер, спрях до входа на плевнята, местейки поглед от него към очукания Форд пикап, който заемаше мястото, на което някога беше стоял шевролета. Ник се усмихна, когато ме видя.

— Какво ще кажеш за пикапа ми?

— Мисля, че ще трябва да го повдигнеш и да поставиш друг под него. — Пикапът беше в окаяно състояние, с една липсваща врата, а другата вдлъбната навътре. Назъбени парчета метал се извиваха около калниците. Невъзможно беше да се каже какъв цвят е бил някога. Сега беше просто ръждясал.

— Откъде го взе? — приведох се до него и надникнах под капака, уверявайки се, че рамото ми се допира в неговото.

— Някой го остави в автоморгата миналата седмица. Не е толкова зле, колкото изглежда. Двигателят е в доста добро състояние, а купето може да се оправи. Съдията каза, че ако го докарам тук, ще ми помогне да го поправим. Искам да го завърша, преди да си взема книжката.

— Ще ме заведеш ли до „Стар Вю“ да гледаме някой филм, когато я вземеш? — „Стар Вю“ беше местното кино на колела. През уикендите беше превземано от тийнейджъри, тъй като беше едно от малкото места в града, на които можеше да заведеш някого на среща.

— Дадено, дребосъче. — Той плъзна пръст закачливо по носа ми, след което погледна към къщата, когато някой от вътре избухна в смях. — Изглежда има парти.

— Май е така, донякъде. Чичо ми Върн се завърна заедно със синовете си. Когато започнем училище тази есен, ще бъдат абитуриенти.

Ник се намръщи.

— При вас ли ще се преместят? — Не се чувстваше комфортно около други мъже, освен Съдията, и разбрах, че се страхуваше, че ще се наложи да не идва толкова често.

Побързах да го уверя.

— Не. Чичо Върн вече е назначен на работа в дъскорезницата на Морган и нае малката къща на госпожа Томпсън в края на града. Ще останат тук, докато е готова да се нанесат, не повече от няколко нощи.

— Тогава защо не си там и не празнуваш с тях? — Той се приведе отново над двигателя и свали въздушния филтър.

— Причиняват ми главоболие.

— Не ги ли харесваш?

Присвих рамене.

— Точно в това е проблемът. Не ги познавам достатъчно добре, за да преценя, но всички очакват от мен да се държа с тях така, сякаш ги познавам откакто се помня. А и момчетата само ме гледат странно.

Той се изправи рязко, а погледът му беше пронизителен, докато се взираше в мен.

— Как така странно?

— Не знам, просто странно. Карат ме да се чувствам неудобно.

— Стой далеч от тях — изръмжа той. — Не им позволявай да те заварят сама.

— Защо? — Може и да бях по-голяма, но любопитството ми все още си беше непокътнато.

Той погледна настрани, преди да ми отговори.

— Защото те са момчета, а ти си момиче, пък и самата ти каза, че не ги познаваш.

Алилуя! Беше забелязал, че съм момиче! Ликувах от чутото, когато думите му най-накрая достигнаха съзнанието ми. Захапах долната си устна притеснено.

— Те са ми братовчеди, Ник. Нали не мислиш наистина, че биха… е, знаеш, биха ме наранили?

— Довери се на инстинкта си. Ако тези момчета те карат да се чувстваш неспокойно, значи има причина. — По тялото ми премина трепет. Ами ако беше прав? Поне знаех, че Ник ми мислеше доброто, но за новите си роднини не бях толкова сигурна.

— Добре. — Звукът от входната врата на навеса накара и двама ни да се обърнем в тази посока, точно когато братовчедите ми спряха на място с еднакви изражения на изненада по лицата си, щом видяха Ник.

Момчетата се погледнаха предпазливо, докато аз ги представих един на друг, заеквайки. Въпреки че беше две години по-малък, Ник беше с около десет сантиметра по-висок от Кейси и Коуди и нямаше вид на човек, с когото би искал да се забъркаш. Бях изключително радостна, че беше тук.

— Ти гаджето на Аликс ли си?

Кейси беше този, който попита. Бяха еднояйчни близнаци, но бях открила, че Кейси има малък, едва забележим белег на веждата, какъвто Коуди нямаше.

Ник се поколеба и погледна надолу към мен.

— Може да се каже.

Едва се сдържах да не зяпна насреща му. Божичко, искаше ми се да имам диктофон в джоба си, защото до утре нямаше да вярвам и на собствените си уши. Той ми се усмихна половинчато, след което погледна отново към Кейси.

— Някакъв проблем ли имаш с това?

Кейси вдигна ръка.

— Ни най-малък. Цялата е твоя.

След това близнаците не останаха дълго. Веднага щом се уверих, че бяха тръгнали, се обърнах към Ник.

— Ти излъга — стоях с леко разкрачени крака и ръце, поставени на кръста.

Погледът му ме обходи и за мой най-голям шок, лицето му се изчерви.

— Не точно.

— Каза им, че съм ти приятелка.

Като че ли не можеше да се сдържи и очите му се плъзнаха по тялото ми още веднъж, сякаш ме виждаше за първи път.

— Е, ти си момиче, а ние сме приятели. — Той прочисти гърло. — А и без това беше права за тях. Сега, когато мислят, че си имаш приятел, ще те оставят на мира.

— О! — Всичкият ми ентусиазъм се стопи, а разочарованието остави празнота в гърдите ми, когато той вдигна гаечния ключ и се зае отново да работи по двигателя на пикапа.

— Не си достатъчно голяма, за да имаш истински приятел — промърмори.

Застинах.

— Ако съм достатъчно голяма да имам бебета, то значи съм на дяволски подходяща възраст да имам приятел — отсякох. — И веднага щом реша кой да бъде, ще те осведомя, за да престанеш да лъжеш хората.

Гаечният ключ, който държеше, издрънча по двигателя със силен звук, но аз не останах, за да чуя какво имаше да казва относно изявлението ми. Изтичах обратно към къщата, нагоре по стълбите и в стаята си, заключвайки вратата след себе си. Изминаха два дни, преди да благоволя да му проговоря отново, или дори даже да призная съществуването му, но забелязах, че сега обръщаше по-голямо внимание на момчетата, които се въртяха около мен, и че вече не се мръщеше. Сега направо се звереше. Но истинските проблеми започнаха месец след като бяхме излезли в лятна ваканция.

За първи път бях сама в къщи — нещо, което не се случваше често в семейство като моето. Съдията беше отишъл на някаква гражданска сбирка, леля Дарла беше в дома за деца, а мама и леля Джейн бяха отишли до магазина, за да купят хранителни стоки — мразех това и го избягвах винаги, когато можех. Бях приключила със задачите си, след което четох за кратко, но се чувствах твърде неспокойна, за да стоя на едно място за дълго.

Взимайки си една сода от хладилника, излязох отвън и седнах на люлката си. Седалката й беше сменяна на няколко пъти през годините и знаех, че вече съм твърде голяма за нея, но сърце не ми даваше да я оставя.

Жегата отвън беше ужасна, влажността толкова висока, че се усещаше така, сякаш дишаш под вода. Листата на дървото над мен не помръдваха изобщо и за първи път червеношийките не се бореха за място за гнездене по клоните. Изведнъж осъзнах, че не се чуваха никакви звуци.

Повдигнах поглед към редицата гъсти, черни облаци, които прииждаха от югозапад. Никога не се бях страхувала от бурите, но когато живееш на място, където торнадата са нормални явления, се научаваш да гледаш на тях с респект. Също така се научаваш да разпознаваш предупредителните знаци в ранен етап от живота си, а това тук изглежда щеше да е доста лошо. Може би щеше да е най-разумно да проверя местния телевизионен канал, за да видя дали има отправено предупреждение.

Преди да успея да премина в действие обаче, вниманието ми беше привлечено от Ник. Беше се показал от гората зад плевнята и крачеше към мен, спирайки от време на време, за да поглежда нагоре. Тръгнах към него и се срещнахме до ъгъла на плевнята и двамата гледайки към небето като двойка фермери, които се притесняваха за реколтата си.

— Какво мислиш? — попитах го. Светът около нас беше приел мръсно зелен цвят, а вятърът се засилваше.

— Не изглежда добре. Къде е семейството ти?

Наблюдавахме как една неоново лилава светкавица проблесна на небосвода и неспокойствието ми нарасна.

— Не са тук. Започвам да се притеснявам, Ник.

— Хайде. Нека отидем в бункера. — Той постави ръка на гърба ми и ме поведе към бетонната дупка в земята.

— Ами ако не успеят да се приберат навреме?

— Няма какво да направим по въпроса, а те биха искали да си в безопасност.

Той повдигна металния капак и го отпусна върху земята, след което слезе надолу по стълбите. Дочух дращенето на кибритена клечка и меката светлина на газената лампа изпълни бункера, преди Ник да се върне обратно при мен.

Стояхме заедно и наблюдавахме как облаците се търкалят и прекатурват над нас. Вятърът започна да вие с такава ярост, че едва не ме повдигна от земята, а гърменето беше неспирен, гневен тътен — нисък и заплашителен. Забърсвах първите капки дъжд от ръката си, когато видях тънката опашка да се спуска надолу и да заформя фуния, която се разширяваше към земята.

— Божичко! — прошепнах.

Главата на Ник се обърна рязко, в следващата секунда ръката му беше увита около кръста ми и аз бях завлечена надолу по стълбите. Вратата на бункера се затвори с трясък и той набута желязното резе на място с неистов тласък.

— Надолу в ъгъла! Побързай!

И двамата бяхме израснали с историите за торнада, които врязвали цели талпи през стените на бункерите, затова се подчиних незабавно. Ник приклекна до мен, а ръцете му ме обвиха закрилнически. Винаги се кълнях, че ако някоя телевизия ми вземеше интервю след буря, няма да звуча като хората, които заявяваха: „Звучеше точно като товарен влак, който минава през къщата ми“. Но сега знаех защо го казваха.

Не съществуваше друг звук, който да опише и малка част от това, което чувах. Струваше ми се, че продължи вечно, засилвайки се с всяка изминала секунда. Когато вратата на бункера започна да се блъска и тресе в рамката си, извиках и се опитах с всички сили да пропълзя по-близо до Ник.

Той ме държеше толкова силно, че ако не бях полудяла от страх, щях да се притеснявам за ребрата си.

— Всичко е наред — промърмори той в ухото ми. — Ще бъдеш добре. Почти свърши. — Но можех да усетя как тялото му трепери срещу моето.

Металната врата спря да се тресе и застина на място, а звукът изчезна в далечината.

Повдигнах глава и погледнах към него, като все още не бях готова да повярвам, че кошмарът беше свършил, и че сме живи. Той избърса сълзите от бузите ми с палеца си.

— Всичко е наред — прошепна отново. В сивите му очи проблесна странно изражение, докато гледаше надолу към мен, но не знаех, че ще ме целуне, докато устните му не се докоснаха до моите.

Никога досега не бях целувана и се съмнявам, че и Ник беше целувал някого. Отначало беше колебливо и непохватно, жадно и гальовно. Беше спонтанна реакция от близостта ни с опасността, но въпреки че и двамата бяхме неопитни, инстинктът беше на наша страна.

Ръцете ми се плъзнаха и увиха около врата му, а когато усетих езика му да докосва устните ми, и за секунда не ми хрумна да се съпротивлявам. Това беше Ник. Моят Ник. Когато отвърнах на целувката, дълбоко от гърдите му се надигна нисък, измъчен стон и ръката му се плъзна надолу по гърба и под тениската ми.

Не знам колко време продължи всичко. Може и да беше часове, но пак нямаше да ми е достатъчно. Изведнъж обаче той застина.

— Не.

Думата се изтръгна от гърлото му с повече болка, отколкото бях чувала от някой на неговата възраст, и аз се оказах сама върху студения, влажен под. Объркана, се изправих на крака, сетивата ми — разхвърлени от всичките различни емоции, които бях изпитала за толкова кратко време.

— Ник?

Той не отговори. Бореше се отчаяно с резето на вратата.

Когато най-накрая я отвори, излетя навън. Докато успея да изляза, той вече изчезваше в гората. Беше ме оставил съвсем сама — нещо, което Ник, който познавах, никога нямаше да направи, предвид обстоятелствата.

Разстроена, неспокойна и отново изплашена се обърнах на треперещите си крака и се огледах наоколо. Къщата все още си беше на мястото, но прозорците бяха изпочупени и голи места от шперплат се показваха изпод липсващите керемиди. Целият двор беше обсипан с отломки — счупени дървени клони, камъни и някакви дъски, които, изглежда, бяха дошли от предната стена на плевнята — всичко покрито с милиони листа. А дървото, на което беше закачена люлката ми, го нямаше, усуканите останки от дънера му лежаха до огромната празна дупка, от която корените се показваха като ръцете на скелет, подаващи се от нечий гроб. Дъждът сега се спускаше като фина мъгла, а на запад слънцето вече изгряваше иззад облаците.

Стоях там, парализирана от шок, когато колата на мама зави с бясна скорост по алеята, следвана плътно от пикапа на Съдията и седана на леля Дарла. Бях подхвърляна напред-назад, прегръщана и обгрижвана, докато съседите не започнаха да прииждат и да проверяват щетите. По всеобщо съгласие се заключи, че сме изкарали късмет, задето торнадото не е стигнало земята. Само е преминало над фермата, преди да бъде засмукано обратно в облаците.

Някой забеляза, че треперя, и на раменете ми беше преметнато одеяло. Боби Донован, местният предприемач и нашият най-близък съсед, беше един от първите, които пристигнаха на мястото на събитието. Описваше деловито размера на щетите, допитвайки се от време на време до Пийт Тоунсенд, нашият застрахователен агент, докато не постигнаха съгласие относно сумата и Пийт не написа чек на Съдията. Ремонтните дейности щяха да започнат още на следващата сутрин.

Но нито един ремонт или сума нямаше да поправи празнината, която усещах дълбоко в себе си. Имаше нещо отчайващо грешно в това, че Ник ме беше оставил по този начин, и се страхувах какво щеше да ми каже следващия път, когато го видех. Не знаех, че ще изминат цели две седмици, преди да стъпи отново във фермата, и че ще ме пренебрегне напълно, когато най-накрая го направи. Сякаш бях спряла да съществувам за него и нищо досега не ме беше наранявало повече от това.

Юни се изниза и настъпи юли, който се оказа най-горещият в историята на града. Прозорците в къщата бяха сменени, покривът беше поправен, а напоените с вода мокети бяха сменени с нови.

Дупката, в която бе растяло евкалиптовото дърво, беше запълнена и изравнена, а над белега вече беше започнала да расте трева. Съдията даже ми беше направил нова люлка на едно друго дърво, но вече не беше същото и я използвах толкова, колкото да не нараня чувствата му.

Ник започна да обитава стаята си в плевнята отново, но изчакваше всички лампи в къщата да угаснат, преди да се появи. Първият път, в който се бях измъкнала, за да поговоря с него, открих вратата заключена, а той не отговори, когато го повиках.

След това болезнено откритие започнах да си водя дневник.

Някъде дълбоко в съзнанието си вярвах, че ако напишех всичко черно на бяло, може би щях да разбера къде съм сбъркала и щях да се поправя, така че Ник да ми говореше отново. Бях изписала по-голямата част от кожения тефтер, но все още нямах никаква идея, както в самото начало.

Бях нещастна. Целият ми свят беше обърнат с главата надолу и едно голямо парче от него беше изтръгнато. Просълзена и депресирана, прибрах косата си зад ушите и се загледах надолу към страниците на дневника, който стоеше върху кухненската маса.

— Донесох ти от онези бисквитки, които обичаш — каза майка. Стоеше до мивката с ръце, потопени в сапунената вода, докато миеше съдовете от обяд.

— Не съм гладна.

— Вече никога не си гладна. Ако не започнеш да ядеш, ще се съсухриш и вятърът ще те отнесе.

Можех да почувствам погледа й върху тялото си, когато не отговорих.

— Да не би двамата с Ник да сте се скарали?

— Не.

— Тогава какво става? Той вече не идва в къщата, а ти се държиш така, сякаш някой е ритнал любимата ти котка.

— Не знам, мамо. Защо не попиташ него? — И ако получи отговор, се надявам да го сподели с мен. Погледнах през задната врата, тъкмо навреме, за да го видя да изчезва в плевнята. Всяка част от мен се надигна с копнеж да го последвам, да го накарам да говори с мен, но знаех, че щеше да изчезне веднага щом ме види. Единственото време, през което толерираше присъствието ми в плевнята тези дни, беше, когато Съдията му помагаше, а дори и тогава се държеше така, сякаш не бях там.

— Отивам си в стаята. — Затворих дневника и се качих горе, решена да не плача повече. Това само щеше да подтикне мама да ме подложи на подробен разпит, а аз нямаше да има какво да й кажа.

И така продължи до края на лятото. Беше по-зле и от седмицата преди междусрочните изпити в четвърти клас. Тогава поне знаех, че мъченията ми щяха да приключат, когато Мууни ме убиеше. Сега нямах никаква надежда. Ник ме мразеше и нямаше никакви признаци, че скоро щеше да му мине.

Оставаше малко преди началото на училище, когато нещата станаха още по-зле.

Получилата се емоционална експлозия се беше оказала адски близо да превърне мен и Ник в жертви на глупостта ми. Но някой трябваше да направи нещо. Само дето не знаех, че това щях да бъда аз.