Катрин Алрид
Дървото на живота (19)

Деветнадесета глава

След кратката пауза около обяд нещата в „Саутърн Съплай“ отново започнаха да се влошават и аз се зачудих дали всемогъщите сили имаха и почивки за вечеря. Първо Кени ми каза, че Джена се обажда. Поколебах се. Наистина исках да говоря с нея, но не и по телефона, не и сега, когато знаех, че ще ни прекъсват през пет секунди.

— Кажи й, че не можеш да ме намериш. Че съм някъде из магазина.

Кени повдигна вежда, но се върна да направи това, което му бях казала. Пет минути по-късно се върна обратно.

— Дъг се обади от товарителницата. Шкафовете за поръчката на Бъргман са пристигнали и са истинска бъркотия. Целите са надраскани, вратичките висят и дори не са правилния цвят.

— Господи. Какво още? — промърморих. — Добре, кажи му да ги опакова и да ги прати обратно. Ще се обадя в офиса им, за да им кажа, че вторите шансове бяха до тук. Спомняш ли си дърводелеца, с който бях говорила преди месец? Мъжът, който изработва шкафове ръчно в работилницата си?

Разрових се в чекмеджето си, търсейки визитката му.

— Хърман Инглиш?

— Да — затворих шкафа. — Същият. Ще можеш ли да откриеш номера му?

След един доста разгорещен спор по-късно бях уволнила старата компания, която се занимаваше с шкафовете, и бях наела господин Инглиш, който беше във възторг от шанса да работи за нас. След което изпих два аспирина.

От там нататък денят пое стремглаво надолу. Когато приближи времето да затваряме, бях изтощена и цялото ми тяло ме болеше, въпреки че последното повече се дължеше по-скоро на снощните дейности, отколкото на катастрофалния ден, през който бях минала. Бях достигнала точката, в която се ужасявах да видя Кени на вратата си. Което беше и причината да се намръщя, когато той се появи отново.

— Каквото и да е, не искам да знам.

Той се усмихна.

— Погледни от хубавата страна. Утре ще е по-добре. Имаш компания.

— Кой? — Молех се да не е Джена, защото в момента просто бях твърде уморена, за да се разправям с нея. Всичко, което исках, е да се потопя във вана с топла вода за около час, а след това да преодолея и разговора с Ник.

— Братовчед ти.

— Коуди? — Седнах в стола, от който тъкмо бях станала, а любопитството ми се изостри. Коуди ми се обаждаше от време на време, но рядко се появяваше без предупреждение. — Кажи му да заповяда.

— Добре. Ако не ти трябвам повече, ще тръгвам към вкъщи. Искаш ли да заключа, като излизам?

— Моля те.

Дочух мърморенето на гласове, когато Кени тръгна, след което повдигнах глава при звука от отварянето на вратата. Замръзнах, а усмивката ми изчезна. Коуди стоеше там, все още в униформа, и не беше сам. Линдзи беше с него.

Погледът ми се премести между двамата, преди да се спре върху братовчед ми.

— Какво, по дяволите, си мислиш, като я водиш тук? — успях да запазя гласа си спокоен, въпреки че вътрешно кипях от гняв.

Коуди постави ръка върху гърба на Линдзи и почти я избута към столовете пред бюрото ми.

— Има някои неща, които трябва да ти се кажат, преди целият град да ги е разбрал, Аликс, и знам, че никога нямаше да се съгласиш да изслушаш Линдзи, ако ти бяхме дали право на избор.

— Познай какво? Все още имам право на избор. Сега се разкарайте от офиса ми.

— Не. Ще чуеш това! — Седна на стола до Линдзи и я погледна, след което свали шапката си и я подпря на коляното си. — Време е да разбереш какво наистина се е случило преди петнадесет години.

— Аликс, моля те. — Гласът на Линдзи беше нежен, колеблив. Изглеждаше по същия начин като в деня, в който я бях видяла в болницата. Може би малко по-напрегната и по-бледа, но все още красива. — Исках да ти кажа всичко, още щом се върнахме, но Ник не ми позволи. Каза ми, че първо трябва да разговарям с шерифа.

Коуди се пресегна и покри ръката й със своята.

— И тя го направи. Миналият понеделник. — Той се усмихна насърчително на Линдзи. — Давай. Започни от самото начало.

Скована, аз се облегнах назад в стола си и скръстих ръце пред гърдите си, обзета от чувство на гибел, докато наблюдавах Линдзи. Тя прочисти гърло, а погледът й се спря върху ръката й, която беше хваната в тази на Коуди.

— Началото… — Една лека усмивка изви устните й. — Спомняш ли си онзи ден в автоморгата, когато ме покани на църковното събиране? Изплаши ме до смърт. Беше толкова силна, Аликс. Толкова приветлива и дружелюбна. Никога не бях срещала някоя като теб. — Тя пое дълбоко въздух — След този ден следях всяко твое движение. Ти беше всичко, което ми се искаше да мога да бъда и отчаяно копнях да ти бъда приятелка. Но не знаех как. Имаше толкова много хора, които те обичаха. Единственият, който се интересуваше от мен, беше Ник. Той беше всичко, което имах — моят брат и баща едновременно. Мисля, че сигурно нямаше да оцелея, ако не беше той. Той беше този, който се грижеше да се храня, който ме приготвяше за училище всяка сутрин. Предполагам мама ме обичаше по нейния си начин, но имаше толкова много неща, за които да се притеснява, че аз останах на заден план.

Погледът й се вдигна към моя и въпреки всичко, се оказах хипнотизирана. Не исках да я слушам, не исках да изпитвам нищо от нещата, които ми казваше, но не можех да спра чувството на съжаление, когато се сетих за малкото изплашено момиченце, което бе някога.

— Но в последствие пораснахме — продължи тя. — И Ник започна да се променя. Прекарваше по-голяма част от времето си във фермата на семейството ти. А когато си беше у дома, непрекъснато говореше за теб. Знаех, че беше влюбен в теб, и се радвах за него. Поне до последната година.

Тя погледна умолително към Коуди и той кимна.

— Продължавай. Справяш се чудесно.

Ръцете й се тресяха, а брадичката й се разтрепери, когато проговори отново.

— Онази есен майка ми роди Били, по-малкият ми брат. Франк се размотаваше често у дома, но когато не беше там, то други мъже бяха. Мама ненавиждаше това, но беше единственият начин, по който можеше да изкара малко допълнителни пари. След като роди Били, господин Хауърд, бащата на Джена, й помогна да се хване на работа в крайпътния бар като сервитьорка и й даде някакви пари за бебето. Но нямахме достатъчно, за да наемем детегледачка, затова не се върнах на училище. Вместо това останах вкъщи да се грижа за брат ми. Мразех училището, затова наистина нямах нищо против. Но тогава Франк започна да идва у дома, когато мама беше на работа. Плашеше ме начина, по който наблюдаваше всяко мое движение, начина, по който се опитваше да остане насаме с мен.

Изведнъж всичко започна да си идва на мястото.

— Казала си на Ник. Затова е искал всички да мислят, че двамата сте заедно.

Линдзи издиша с облекчение.

— Да. И двамата се страхувахме от това какво можеше да се случи, ако Франк ме свареше сама. Ник смяташе, че ако баща му вярваше, че двамата сме двойка, то това щеше да го забави малко. За кратко се получи. Но една нощ, малко след като бях приспала Били, той се отби толкова пиян, че едва ходеше и едва успях да му се изплъзна, като се заключих в спалнята. Ако беше трезвен, ключалката никога нямаше да го спре. — Тя повдигна ръка и потърка челото си уморено. — В онзи ден, когато се появи в бензиностанцията, и ме видя заедно с Ник, тъкмо му разказвах какво беше направил Франк. Знам какво си помисли, Аликс, но бях ужасена. Ник беше бесен и твърде засрамен от баща си, за да ти каже истината. Прибра се и се изправи срещу Франк. Скараха се ужасно, по-лошо, отколкото се бяха карали някога. Ник му каза да стои далеч от мен, но Франк не искаше и да чува. Продължаваше да крещи, че съм евтина курва точно като майка си, и че щом съм можела да разтварям крака за Ник, то съм можела да ги разтварям и за него. Мислех, че ще започнат да се бият, но пък Франк изпитваше лек страх от Ник. Ник вече не беше малкото момченце, което Франк беше пребивал. Беше по-млад и по-силен от Франк и не беше отслабен от постоянното пиене. — Погледът й срещна отново моя — Не съм спала с Ник, Аликс, кълна се. Щеше да е като кръвосмешение за мен. Обичах Ник, да, но не по този начин. Той беше моето семейство.

Сърцето ми блъскаше толкова силно, че можех да чуя как кръвта препускаше във вените ми. Бях започнала да свързвам две и две, а това, което се получаваше, изобщо не ми харесваше. Защото, ако казваше истината, ако наистина не е спала с Ник, тогава Даниел… О, божичко!

Прониза ме болка в стомаха, докато не ми се прииска да се превия на две и да стисна корема си, а гаденето остави горчив вкус в устата ми.

Линдзи сигурно беше видяла осъзнаването в очите ми, защото ръката й спря да се движи нервно и тя стана смразяващо спокойна.

— Тогава Ник започна да прекарва нощите с мен. Идваше у дома веднага след работа и оставаше, докато мама не се прибереше. И двамата знаехме, че Франк очакваше подходящия момент, чакаше да остана сама. Ник се опита да ме принуди да замина. Дори предложи да ми помогне. Беше открил някаква програма, която имало в Литъл Рок, нещо като пансион. Обучаваха в различни области ученици, които са напуснали училище, и след това им помагаха да си намерят хубава работа. — Гласът й притихна. — Но, Господ да ми е на помощ, не го послушах. Бях твърде слаба, твърде изплашена да оставя всичко, което познавах, и да остана сама. А и не знаех защо трябва да го правя. Все пак Ник беше там. Знаех, че ще ме пази, както беше правил винаги. — Тя затвори очи за момент, след което ме погледна отново — И така и беше. Докато не му постави ултиматум. Аз или ти. Трябваше да избере. И защото те обичаше и не можеше да понася мисълта да те изгуби, той избра теб. — От устните й се откъсна измъчен смях, а аз стиснах дръжките на стола, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха. — Мразех те в продължение на години след това, обвинявах те за всичко, което се беше случило.

— Линдзи, не знаех. Ако Ник ми беше казал…

Тя махна във въздуха с една ръка.

— Сега знам, че вината не е твоя, въпреки че ми отне години терапия, за да го осъзная. Виждаш ли, не повярвах на Ник, когато ми каза, че повече няма да остава при мен. Мислех, че е някаква шега. Стоях там на дивана и го гледах как си заминава, чакайки да схвана майтапа. Но такъв нямаше. — Тя си пое въздух, което прозвуча повече като накъсано ридание. — Тогава разбрах, че е сериозен, че нямаше да се върне обратно и едва не полудях от страх. Половин час по-късно дочух как в автоморгата спира кола. Беше петък вечерта. Не ми беше хрумнало, че може да е Франк. Предполагах, че е някъде навън и се налива до припадък, както правеше обикновено. Помислих, че Ник се е върнал. Затова проверих Били, за да се убедя, че е заспал дълбоко, след което изтичах до караваната. Но не беше Ник. Франк беше там и този път не беше пиян. — Една сълза се търкулна по бузата й и тя стисна ръката на Коуди. — Опитах се да избягам, но беше твърде късно. Той ме хвана и ме издърпа обратно в караваната. Когато се заборих, той ме преби, докато едва не изпаднах в несвяст. И когато повече не можех да се движа, разкъса дрехите ми и ме изнасили. Не само веднъж, но отново и отново. Сякаш се опитваше да ме накаже за всичките пъти, в които му се бях изплъзвала. — Тя повдигна лявата си ръка и избърса сълзата. — Нещата след това са ми малко неясни. Мисля, че отиде за известно време в спалнята. А когато го чух да се връща обратно, знаех, че всичко щеше да се случи отново, и че нямаше да спре, докато не ме убиеше. Нещо в мен изщрака. Не знам откъде бях взела оръжието, нито силата да го използвам, единственото, което си спомням, е как натиснах спусъка. Дори след като патроните свършиха, продължих да го натискам. Така ме завари Ник. Взе оръжието от ръцете ми и ме заведе у дома, след което се обади на мама и й каза да ме закара до болницата. Веднага щом тя се появи, той се върна обратно в караваната, изчисти отпечатъците ми от оръжието и се обади в полицията.

— И им е казал, че е убил Франк — прошепнах аз.

Линдзи погледна към Коуди и той кимна в отговор на твърдението ми.

— Очевидно Линдзи не е била в състояние да я разпитват и Ник го е знаел. Не е говорела, нито се е движела, а просто е стояла неподвижно, където и да са я оставили, даже не е мигала. А Ник е обвинявал себе си за всичко. Едва не го е погубило. Мисля, че част от него се е надявала да бъде наказан. — Коуди ме гледаше напрегнато, докато говореше, а изражението на лицето му беше притеснено. — Всичко, което ти каза, е истина, Аликс. Прекарах миналата седмица, проверявайки детайлите. Лиз знае какво се е случило. Предполагам Ник й е казал. И понеже не е искала да лепнат убийството на Франк върху Линдзи, я е завела в болницата в Парагулд. Лекарите там уведомили областния шериф, но нямало как да знаят за Франк, а дори и да са, най-вероятно е нямало да свържат смъртта му с изнасилването. Линдзи не е можела да им каже какво се е случило, а Лиз не е искала. В крайна сметка са го задраскали като неразрешимо изнасилване и са приключили случая. Разговарях с лекарите, шерифа, с Лиз и даже с Ник. Няма спор, че е било вследствие на самозащита.

Главата ми се въртеше, сякаш бях изпила цяла туба с вино, а вълни на гадене минаваха през тялото ми, докато едва можех да стоя в стола си. Бях се подготвила да чуя, че Франк я е изнасилил. Това, което не бях очаквала, бе да разбера, че Ник беше излъгал, че е убил баща си. До този момент бях изпълнена с вина и чувство на състрадание към Линдзи. Никоя жена не заслужаваше да премине през това и отчасти бе станало по моя вина. Но сега в мен бавно се надигна гняв, помагайки ми да овладея емоциите си. Приведох се напред и кръстосах ръце на бюрото.

— Забременяла си. Даниел не е син на Ник, а негов брат.

— Да. — Линдзи пое отново историята. — Мама беше първата, която осъзна, че съм бременна, но не ми каза. Мисля, че се страхуваше какво щях да направя. Дотогава най-накрая бях започнала да се възстановявам физически от изнасилването, но все още не бях стабилна психически. Затова открила къде са изпратили Ник и му се обадила. Заедно решили, че Ник ще ме впише като доведената си сестра във военното си досие. Мама не е можела да си позволи да плаща за болница, а в армията имало добри. Ако Ник ми беше настойник, можех да бъда лекувана безплатно, като зависеща от него. Също така бяха решили, че ще бъде най-добре да не ми казват за бебето, докато не бъда хоспитализирана и в безопасност с хора, които да ме наблюдават.

Когато Линдзи се поколеба, Коуди се включи отново.

— Изчакали са Ник да стигне към края на основното обучение, след което Лиз качила Линдзи на автобуса за Кентъки. Лиз се притеснявала, че хората ще започнат да задават въпроси, затова обявила Линдзи за изчезнала. Междувременно Ник бил подготвил документите и всичко било готово. Взел я от автобусната спирка и я закарал направо в болницата.

— И добре, че направи така — каза Линдзи. — Когато ми казаха, че съм бременна, наистина рухнах. Не понасях мисълта да имам част от Франк Андерсън в себе си. Чувствах се така, сякаш ме изнасилваше отново, но този път нямаше как да го спра.

Тя погледна надолу към ръцете си и аз забелязах, че отново носеше дълги ръкави.

— Опитах се да се самоубия. Пробвах се всеки път, в който ме оставяха сама за повече от минута. Мразех бебето. Ако единствения начин, по който можех да се отърва от него беше като се самоубия, то смятах, че трябва да направя точно това. Докато бебето не се роди, бях поставена под двадесет и четири часово наблюдение. Тогава, когато се роди, отказах даже да го погледна. Не ме интересуваше какво щеше да се случи с него.

Коуди уви ръка около раменете й.

— Ник поел пълна отговорност за Даниел. Когато Линдзи подписала, че се отказва от родителските права, Ник го осиновил. Запознала ли си се с Боуи Грант?

Кимнах.

— Е, Ник срещнал Боуи, когато посещавал Линдзи в болницата. Боуи бил пенсиониран и нямал семейство, и един вид взел Ник под крилото си. Когато Даниел се родил, Боуи се преместил да живее при тях и се грижил за бебето, докато Ник работел. Линдзи останала във военна болница през следващите четири години, докато Ник не се уволнил.

Тя кимна.

— След като бебето се появи, ме поставиха на лечение и постепенно започнах да се чувствам по-добре, въпреки че все още бях далеч от нормалното си състояние. Когато Ник прие работата в нефтената компания, лекарите казаха, че съм направила достатъчно прогрес, за да напусна болницата и да заживея сама. Затова отидох с тях, когато се преместиха в Саудитска Арабия. Но все още не можех да понасям да виждам Даниел. Не се гордея с това, но изглежда не можех да го превъзмогна. Когато го погледнех, не виждах Даниел. Виждах Франк.

Дланите ми бяха влажни от пот, избърсах ги в бедрата си и се облегнах назад.

— Но там сигурно си живяла с тях?

— Не. Ник се споразумя с компанията да получа свой апартамент. Все още посещавах психиатър и веднага щом Даниел тръгна на училище, Боуи отчасти се зае да се грижи за мен.

Опитах се да се отпусна, но колкото повече говорехме, толкова повече се ядосвах и напрягах.

— Даниел каза, че е трябвало да убедите Ник да се върне у дома.

Очите й добиха замечтан поглед и тя се усмихна тъжно.

— Горкият Ник. Опитваше се да предпази двама ни с Даниел, въпреки че беше нещастен. Всички знаехме, че не можеше да те забрави, че все още те обичаше. Не можех да го гледам повече така, не можех да позволявам това да продължава. Отвътре ме разяждаше вина. Знаех, че ако някой от нас искаше да започне живота си наново, то трябваше да се върнем и да се изправим лице в лице с миналото. Трябваше да изясня нещата.

— Какво ще правиш сега? — Насилих се да сплета ръце в скута си.

Погледът й се фокусира обратно върху моя.

— Бях планирала да отида да живея с майка ми за известно време, но Коуди ме убеди да остана. Виждаш ли, Даниел не знае истината все още. Все още вярва, че Ник е застрелял Франк. Не знам как ще реагира, когато узнае какво се е случило наистина, но има право да знае защо майка му го е игнорирала през всичките тези години. А и наистина искам да се опитам да опозная сина си.

Не останаха дълго след това. Изпратих ги до вратата и я отключих, за да ги пусна, докато едва сдържах гнева си. Линдзи спря на прага и постави ръка върху рамото ми.

— Моля те, прости на Ник. Толкова много те обича и беше толкова изплашен, че ще го намразиш, когато узнаеш истината.

Не й отговорих, ръката й се отмести, а в очите й се появи тъга.

— Ще се оправиш ли? — попита Коуди.

— Добре съм. — Спокойният ми глас прикриваше бъркотията, която кипеше в мен.

— Ако се нуждаеш от мен…

— Ще се обадя — прекъснах го. Исках да си тръгнат, далеч от магазина ми и далеч от погледа ми.

Заключих вратата след тях и се върнах обратно в офиса си, докато останалата част от магазина беше потънала в тъмнина. Бавно се отпуснах в стола си и зарових лице в длани. Времето се изнизваше, докато стоях там и си разяснявах всеки детайл от чутото. И с всяко тиктакане на часовника яростта ми нарастваше.

Всеки разумен човек щеше да бъде развълнуван, че Ник най-накрая беше оневинен. Всяка разумна жена щеше да е извън себе си от щастие да научи, че мъжът, който е обичала, в крайна сметка не й беше изневерил и че наистина я е обичал.

Но аз не бях разумна.

В продължение на петнадесет години се бях трудила усърдно да се принудя да мразя Ник. В продължение на петнадесет години го обвинявах за смъртта на Кейти. Единственото, за което не го бях обвинявала, беше задето беше заминал. Да, задето ме беше оставил.

Не, не го обвинявах. Бях мислила, че няма избор, че е бил принуден.

Сега знаех истината и беше по-лошо, отколкото предполагах, че ще бъде. Всички тези стари чувства се разляха в мен и ме задърпаха надолу, докато не започнах да се давя в тях.

Защото той е имал избор. Можел е да каже истината и да остане тук, да осигури помощ на Линдзи. Никой нямаше да я подложи на арест след всичко, през което беше минала.

Ако ми се беше доверил и ми беше казал какво се случва още от самото начало, може би щях да помогна, да спра веригата от събития, които се случиха.

Но не беше. Беше избрал да поеме вината за смъртта на Франк и да ме остави съвсем сама. Беше избрал да защити Линдзи и детето й, плод на изнасилване, докато моето дете беше оставено да умре.

Болката и мъката от смъртта на Кейти ме връхлетя, сякаш се беше случило едва вчера. Чувствах се така, сякаш някой беше разкъсал гърдите ми и беше извадил сърцето ми. И яростта ми нарасна.

Нарасна извън всякакви граници, докато не започнах да се треса.

Не напуснах магазина, докато слънцето не започна да залязва. Ако някой ме беше видял, ако ме беше спрял да ме заговори, щях да му се сторя спокойна. Неестествено спокойна. Но щеше да бъде далеч от истината. Можех да мисля само за едно нещо, да желая само едно нещо.

Исках да нараня Ник така, както той ме беше наранил. Исках да се почувства по същия начин, по който се чувствах аз, и да знае, че той ми го беше причинил. И след това не исках никога повече да го виждам.

Пикапът му беше единственият, паркиран пред къщата, която строеше, но в онзи момент не обърнах внимание. Имаше нещо друго, за което трябваше да се погрижа, преди да се изправя пред него.

Светнах лампите в предната част на плевнята, докато я прекосявах, след което се отправих към стаята си. Когато влязох, хванах стола от масата и го издърпах пред дрешника. Изправяйки се на него, се пресегнах и затършувах в тъмната част на последния рафт, докато пръстите ми не напипаха кутийката, скрита там. Отворих капака, взех съдържанието и оставих празната кутия да падне на земята.

През годините една от килиите в плевнята се беше превърнала в склад за най-различни инструменти, неща, които рядко се използваха вече. Разрових се из купчината, докато не намерих това, което търсех. Ръждясал, стар ковашки чук. Поставяйки сърцевидният медальон, който носеше моето и името на Ник, върху наковалнята, повдигнах чука над главата си и го стоварих надолу с всичка сила. Удрях го отново и отново, докато формата му не беше станала неразгадаема. След което взех обезобразеното парче метал и се обърнах.

Ник стоеше зад мен, а лицето му изглеждаше бледо под светлините над нас.

— Знаеш.

Избърсах потта от челото си с една ръка.

— Да, знам.

— По дяволите Линдзи. — Той направи крачка напред. — Исках да ти кажа лично, да се опитам да те накарам да разбереш…

— Спри. — Гласът ми беше леден. — Не искам да чувам извиненията ти.

— Аликс, моля те…

— Ти, копеле — прошепнах, когато яростта разби хладната ми сдържаност. Хвърлих медальона към него, неспособна да понеса допира му и секунда повече. Той се удари в рамото му и отскочи на една страна. — Знаеш ли, че отидох на погребението на баща ти? Отидох, защото исках да му кажа, че си по-добър, и че никога няма да бъдеш като него. — Дълбоко в гърдите ми се надигна смях, смях, породен от силна болка и гняв. — Наистина ме беше заблудил.

— Аликс… — изрече го като сподавена, отчаяна молба, но аз не чувах.

— Нека ти кажа какво точно се случи, след като ти реши, че лигавото ти благородство е по-важно за теб, отколкото аз. Две седмици, след като си замина, открих, че съм бременна, Ник. Бременна с твоето дете. И, божичко, бях толкова уплашена, но също така и щастлива. Щастлива, защото имах част от теб, която никой не можеше да ми отнеме. Уплашена, защото не знаех какво да правя и не исках да нараня семейството си.

Малкото кръв, която беше останала на лицето му изчезна, оставяйки очите му да се взират в мен като две черни дупки.

— О, господи!

— Можеш да забравиш за Господ — казах яростно. — И него не го беше грижа повече, отколкото теб.

Само гневът ме караше да продължавам да говоря. Пред очите ми се спусна червената мъгла на насилието и повлия на всичко, което виждах. Нуждаеща се от отдушник за суровата болка, която ме беше обзела, закрачих напред-назад пред него.

— Хю разбра, че съм бременна, и въпреки това ме помоли да се омъжа за него. Не знаех какво друго да правя, затова се съгласих. Не го обичах, но бях склонна да живея с него, за да дам име на детето ти. А той беше склонен да поеме отговорността, която ти не беше поискал. Прие бебето като свое и по свой начин я обичаше толкова, колкото и аз. — Завъртях се да го погледна. — Точно така, Ник. Имахме дъщеря. Красиво, малко момиченце, което беше твое копие. Тя беше моят живот, единственото, което ме интересуваше, откакто ти замина.

В изблик на ярост поставих ръка на гърдите му и го бутнах.

— Кажи ми тогава — просъсках. — Къде беше ти, когато тя умря? Посещаваше Линдзи в болницата ли? Беше зает да сменяш памперса на Даниел, да се смееш с него? Да го обичаш, докато Кейти умря сама, без да познае баща си? Какво правеше, когато се нуждаех от теб толкова отчаяно, докато минавах без теб през ада, породен от смъртта й?

Това беше първият път в живота ми, в който видях човек да се разпада напълно и се моля на Господ никога да не видя подобно нещо отново. Точно пред очите ми Ник остаря с двадесет години.

Изражението му беше изпълнено с толкова поразителен ужас и мъка, че все още ме преследва, а цялото му тяло сякаш се беше превило.

С отпуснати рамене той вдигна ръце и покри лицето си, докато тялото му се тресеше неистово.

— Съжалявам — прошепна с дрезгав от болката глас. — Господи, толкова съжалявам.

И така направих това, което бях решила да направя онази вечер. Унищожих Ник, без да изпитам и капка разкаяние. Смачках го като буболечка под подметката на изтезанието си. И когато приключих, всичко, което ми остана, беше празнина.

Посочих към вратата уморено.

— Просто изчезвай. Махай се от погледа ми.

Без да каже нищо повече, той се обърна и тръгна, препъвайки се като старец, докато изчезваше в тъмнината.

Не знам колко време бях останала там, взирайки се безизразно в стените, лишена от всякаква емоция и уморена до дъното на душата си.

Най-накрая котките ме свестиха, увивайки опашките си около глезените ми и молейки за внимание.

Едва тогава се върнах обратно в стаята си. Влязох вътре, извадих малкия сак от гардероба и започнах да го тъпча безразборно с дрехи. Не знаех къде ще отида, само че не можех да остана тук. Не и в стаята, която пазеше толкова много спомени, стаята, в която двамата с Ник бяхме правили любов. Едва снощи ли беше това? Имах чувството, че бяха минали векове.

В крайна сметка се озовах в хижата на чичо Върн в Харди. Един поглед към лицето ми сигурно му е бил достатъчен. Отвори вратата и ме пусна да вляза, като не зададе и един въпрос относно появяването ми. Накарах го да обещае да не казва къде съм и прекарах следващата седмица спейки или седейки на брега на Спринг Ривър, взирайки се в ледената вода. От време на време ми носеше храна, но аз едва я докосвах.

Кой знае? Ако Джена не ме беше открила, може би все още щях да съм там.