Катрин Алрид
Дървото на живота (21)

Епилог

Иска ми се да можех да ви кажа, че двамата с Ник се оженихме след седмица и заживяхме щастливо, но не можех. Обичахме се, нямаше спор в това, но понякога любовта не беше достатъчна. Бяхме двама души, които се бяха наранили неописуемо, а тези неща не можеха да се поправят толкова лесно. Измина доста време, преди болката да започне да намалява и преди да се научим да си вярваме отново, много упорит труд и дори по-упорити разговори.

Имаше и други проблеми. Всички грешки, които бяхме направили, не бяха засегнали само нас. Бяха като камък, хвърлен в басейн, а вълничките продължаваха да се носят дълго, след като камъка беше потънал.

Даниел най-накрая трябваше да разбере за обстоятелствата около раждането си, преди да ги беше научил от местните клюки.

Колкото и да им беше трудно, Ник и Линдзи седнаха заедно с него и му казаха всичко, докато аз чаках вкъщи, дъвчейки ноктите си от страх за всички им.

Късно същата нощ Даниел се появи на вратата ми със сак, пълен с дрехите му. Заведох го в свободната спалня, сложих го да легне, след което се обадих на Ник, за да му кажа, че синът му е в безопасност. През следващия месец Даниел живя при мен — тих, блед призрак, който заемаше мястото, но не беше наистина там. Не го притисках да се съвземе, тъй като това беше нещо, което знаех, че трябваше да проумее сам. Тъй като бях преминала през подобно нещо с баща ми, можех да разбера как се чувства.

Но Даниел беше умно дете. В последствие разбра, че кръвта не прави бащата. Безграничната любов и грижите на човека, който те е отгледал, го превръщаха в родител. За мен това беше Съдията, за Даниел беше Ник, а любовта, която изпитваха един към друг, най-накрая преодоля болката.

С Линдзи не беше толкова лесно. Мисля, че Даниел най-накрая разбра защо го беше отбягвала през всичките тези години, и дори беше успял да й прости. Но част от него никога не можеше да я приеме наистина като своя майка. Най-доброто, на което можеше да се надява тя, беше приятелството му, а то беше започнало да се изгражда, но много бавно.

Коуди помогна отчасти, защото Даниел го харесваше и го уважаваше. Коуди и Линдзи се ожениха шест месеца, след като се срещнаха за първи път, и можеше да видиш колко много се обичат, само като погледнеш лицата им, когато бяха заедно в една стая.

Ще призная, че е доста странно да знам, че сега е част от семейството ми, но и аз също се бях научила да прощавам и забравям. Никога нямаше да сме най-добри приятелки след годините, които бях прекарала, мразейки я, но все пак бях открила, че когато й се отдадеше възможност, Линдзи можеше да бъде много мил и грижовен човек.

В крайна сметка Ник построи къщата, но не се премести в нея. Аз продължих да живея в малката къщичка, която бях наела, и за първи път в живота си двамата с Ник се опитахме да започнем нормална връзка. Ходехме на вечери, на кино и театър и на всички градски тържества. И заедно започнахме да посещаваме отново църквата, нещо, което не бях мислила, че ще направя някога отново. Леля Дарла беше извън кожата си от радост.

Като заговорихме за леля Дарла, напоследък на ръката й блести диамантен годежен пръстен с размерите на кокоше яйце. И ако блестенето не ти хванеше погледа, то тя нямаше нищо против да ти го завре под носа. Все още не се даваше на Боуи, докато не дойдеше деня на сватбата, но изглежда мъжът не знаеше значението на думата „предавам се“. Според Ник едно от хубавите неща на сдружаването на Боуи с леля Дарла беше, че готвенето му се е подобрило.

Мисля, че двамата ще имат добър и щастлив живот заедно. Боуи беше енергичен, здрав мъж, който обичаше да готви и да работи в сервиза заедно с Ник и не показваше признаци, че ще забави темпото. А, разбира се, единствения начин, по който леля Дарла щеше да забави темпото, беше, когато я натикат в ковчег и я заровят.

Съдията е жив и здрав, все още поддържайки градината си всяка година. Възстанови се от инсулта без никакви последствия и вече се грижи по-добре за себе си. Мисля, че ще ни надживее всичките.

Веднъж го чух да разправя на Даниел истории за плашнострашната котка, която живеела под подпорите на железопътните релси. Трябваше да се усмихна на недоверчивия поглед, който му отправи Даниел.

Неотдавна семейството ми премина през няколко размествания в жилищата си. Тъй като леля Дарла скоро щеше да се омъжи и да се премести при Боуи, а леля Джейн ръководеше „Саутърн Съплай“ съвсем сама, това означаваше, че Съдията щеше да остава сам твърде често. Затова мама и татко се преместиха обратно във фермата, а леля Джейн заживя в тяхната малка тухлена къща. Наистина й харесва да си има свое собствено местенце.

Леля Джейн изглежда по-щастлива, отколкото съм я виждала някога. Буквално сияе от ръководството на „Саутърн Съплай“. Можех да разбера защо. Все пак аз бях направила същото. В продължение на много време бизнесът ми осигуряваше причина да живея, причина да продължавам напред. Сега имах други неща, които ми предоставяха тези причини и съм повече от развълнувана да оставя по-голямата част от бизнеса на леля Джейн. Това ми донесе достатъчно свободно време, за да изпълня една моя детска мечта.

Писането.

Понякога думите се лееха гладко като вода по хлъзгави камъни. Друг път пръстите ми застиваха над клавиатурата, а спомените притъпяваха сетивата ми, докато единственото, което можех да видя, бе миналото. От време на време сълзите потичаха отново, но, странно, вече изглежда си спомнях повече хубавите неща, отколкото лошите. За това държах отговорен Ник.

Година и половина след онази нощ на гробището, почти на същия ден, Ник ми се обади и ме помоли да се срещна с него в къщата, която беше построил. Тъй като вече се беше стъмнило, се бях учудила, но въпреки това се съгласих. Всяко извинение да се видя с Ник беше добре дошло.

Слязох от тропера и спрях, за да могат очите ми да привикнат със сиянието на луната. Беше голяма и кръгла в онази нощ и хвърляше сребристосиньо покривало от светлина върху двора. Все още стоях там, когато Ник се показа от тъмните сенки на едно дърво.

— Здравей — казах тихо, за да не се понесе гласът ми със студения нощен ветрец. — Какво става?

— Има нещо на задната веранда, което искам да ти покажа.

Повдигнах вежда, когато хвана ръката ми и ме поведе към двора. Бях идвала в къщата хиляди пъти и не можех да си представя нещо на задната веранда, което да не бях виждала безброй пъти.

Дворът встрани от къщата беше тъмен като в рог, но можех да видя трепкащите отблясъци на светлина, идващи откъм ъгъла на къщата. Все по-озадачена с всяка секунда, аз пристъпих в задния двор и застинах на място.

Около парапета на верандата имаше наредени свещи, чиито пламъчета разпръскваха мека светлина върху мястото. Дори още повече светлинки блестяха на масата, аранжирана със свежи цветя в сребърна ваза и бутилка шампанско с две високи чаши.

А пред бутилката стоеше очертание, което щях да позная дори и да бях сляпа като прилеп. Беше кутийка с пчелен балсам.

Погледнах към Ник, краката ми изведнъж омекнаха, а той ми се усмихна, преди да ме поведе по стълбите.

— Отвори я — каза тихо.

С треперещи ръце и сълзи, замъгляващи погледа ми, аз повдигнах капачето на малката кръгла кутийка и погледнах надолу към пръстена, поставен върху синьото кадифе.

Ръката му се премести върху брадичката ми и я повдигна, докато погледите ни не се срещнаха.

— Поздравления — прошепна. — Преди двадесет и шест години едно борбено малко момиченце, въоръжено единствено с кутийка пчелен балсам, се зае да спаси едно дрипаво и самотно момче. Тя успя толкова добре, че има само още едно нещо, което остана да се направи. Омъжи се за мен, Аликс. Време е да напълним тази къща с любов, смях и деца.

— Да — отвърнах задавено, плачейки и смеейки се едновременно, като се хвърлих в обятията му. — О, да. Крайно време е.

Мама беше на седмото небе. Най-накрая й се отдаде възможност да планира голямата сватба, която винаги бе искала, и се възползва от ситуацията изцяло, като едва не побърка всички с бясната си скорост и сложните си схеми. Човек би си помислил, че самата кралица на Англия щеше да се венчае в Морганвил.

Мисля, че най-накрая повярвах, че всичко наистина щеше да се случи, когато Ник се измъкна от ергенското си парти в нощта преди сватбата и се показа на вратата ми.

Пуснах го вътре, усмихвайки се.

— Какво правиш тук? — попитах. — Трябваше да си с момчетата, да гледаш как голи момичета изскачат от тортите и да се натряскаш до козирката.

— Има само едно голо момиче, което искам да видя — отвърна той и уви ръцете си около мен. — А и без това имам нещо за теб, а не мисля, че Дарла ще ме остави утре да се приближа близо до теб.

Бъркайки в джоба си, той извади една кутийка.

— Бих искал да го носиш на сватбата.

Любопитна, аз отворих кутийката и моментално започнах да плача. Вътре, на златна верижка лежеше медальон с формата на половин сърце. Името на Ник и денят на сватбата ни беше гравиран в задната му част. Намокряйки якето му с плача си, се пресегнах под ризата му и подръпнах другата половина.

— Хей, ако знаех, че ще трябва да надуваме спасителните жилетки, нямаше да ти го давам — каза той и ме притисна по-силно към себе си. — Искаш ли да си го взема обратно?

— Само през трупа ми — проплаках, когато устните ми намериха неговите.

На следващия ден мама най-накрая ме видя да вървя към олтара в прелестна бяла рокля, за да се обвържа с най-красивия младоженец на света, този, чиито очи грееха с любов и гордост, когато взе ръката ми пред целия град. И двамата знаехме, че този път нямаше да има залагания. Този път щеше да е завинаги.

Сватбата ни беше вълшебна. Джена, разбира се, беше моята шаферка, която също така хвана букета след церемонията. За моя изненада, когато дойде време Ник да хвърли жартиера ми, се прицели точно към Хю. Може би се надяваше, че Хю няма да остане самотен много дълго.

Погледнах, за да видя дали Джена беше забелязала, но тя демонстративно продължаваше да игнорира бившия ми съпруг и аз се усмихнах. Хю се беше променил много, но Джена бе решила да не се поддава на чара му, докато не се откъснеше от хватката на Елена изцяло. От начина, по който гледаше най-добрата ми приятелка, не мисля, че щеше да чака още дълго.

За медения ни месец двамата с Ник прекарахме две прекрасни седмици в усамотена хижа високо в планината. Когато се върнахме, се преместихме директно в къщата, която беше построил за нас.

След две нощи, през една свирепа буря, старата плевня беше ударена от светкавица. Аз и Ник стояхме заедно на задната веранда, облегнати един на друг за подкрепа, докато наблюдавахме неуспешните опити на пожарникарите да угасят огъня. До сутринта не беше останало нищо, освен един черен квадрат, пълен с полуизгорели дървета и задушаващ дим, издигащ се от отломките.

— Не се нуждаем повече от нея — ми каза нежно Ник. — Сега имаме един друг.

— Знам — отвърнах. Но мисля, че и двамата усетихме дълбокото чувство на загуба, сякаш бяхме загубили многообичан приятел.

На следващия ден Даниел се премести при нас и той се оказа една от най-големите ми радости. Нарича ме „мамо“, изнудва ме за пари и ми иска съвети за момичета. Благодаря на Господ за него всеки ден.

На шестнадесетия му рожден ден му дадох ключовете на стария шевролет, доволна, че колата отново се използва. Даниел беше изпаднал във възторг. Радостен и с чист ентусиазъм, който ме караше да се изморявам само докато го гледам, той го разглоби изцяло и го сглоби наново, добавяйки неща, които не бяха направени да се монтират на толкова стара кола. Но той беше щастлив, така че и аз бях щастлива.

Ала през нощите стоях будна и се молех да не я вреже в някое дърво. Ник се присмиваше на притесненията ми и ме наричаше „мама квачка“, но бях забелязала няколко бръчки на тревога по лицето му всеки път, когато Даниел излизаше с колата.

Това беше преди почти година. Направо не е за вярване, че Даниел в момента изпраща документи за кандидатстване до колежите. Ник изглежда примирен, че синът ни ще да напусне семейното гнездо, и очаква с нетърпение цялата къща да е на наше разположение. Надявам се да не разчита много на това.

Тази нощ стоях в публиката в банкетната зала на кънтри клуба и наблюдавах как съпругът ми крачи уверено към подиума, за да приеме президентството над Търговската палата в Морганвил.

Насред оглушителните овации погледът му срещна моя в другия край на залата и почти можех да чуя мислите му.

Най-накрая беше спазил обещанието си, което ми беше дал. Синът на Франк Андерсън беше станал някой, с който можех да се гордея.

Сега, докато лежа в леглото ни и записвам последните изречения в дневника си, едната ми ръка обгърна корема ми, където сега растеше детето ни. Знаех какво точно ще му кажа, когато се качи по стълбите и дойде при мен.

Винаги е бил някой. Защото сърцевината на евкалипта никога не се променяше.

Също като Ник, тъмночервеното дърво оставаше вярно на своята същност. Силно, стабилно и благородно.