Катрин Алрид
Дървото на живота (1)

Първа глава

Израствайки в областта Кроули Ридж в Арканзас, не обръщах особено внимание на евкалиптовите дървета, освен за да се любувам на прекрасните им цветове през есента. И може би да се смея, когато Съдията проклинаше всеки път, щом минеше с косачката през твърдите топчета, които падаха от тях, изкривяваха резците, които толкова внимателно бе подострил, и се изстрелваха като малки ракетки към къщата или колата.

Чак когато пораснах, разбрах истинската същност на дървото. Евкалиптът беше хамелеонът сред дърветата. Твърдата му обвивка криеше способността му да имитира всичко — от череша до махагон. Но истинската му скъпоценност, тази, която повечето хора не разбираха, беше тъмночервената му сърцевина — стабилна и издръжлива. Всички те виждаха единствено релефната груба кора отвън, зад която се криеше вътрешността.

Така както хората от Морганвил гледаха на Ник Андерсън.

Както при повечето южняци от малките градчета, почтеността беше толкова голяма част от ДНК-то ми, колкото цветът на косата и очите. Беше целта, към която всеки се стремеше, стандартът, по който всеки жител на Морганвил беше съден. И въпреки че семейството ми, Френч, не беше най-богатото — тази чест принадлежеше на Иън и Елена Морган — то беше едно от най-уважаваните. Благодарение предимно на Съдията, моят дядо.

Името му беше Карл, но никой, включително и дъщерите му, не го наричаше по друг начин, освен Съдията. Беше се пенсионирал от съда, когато бях на пет, и тъй като баща ми беше изчезнал малко след раждането ми, Съдията зае мястото му заради мен. Мислех го за Господ и приемах всяка дума, която излизаше от устата му, като божие слово.

— Аликс — казваше ми, — стой далеч от железопътните линии. Под подпорите живее плашнострашна котка, а със сигурност не искаш да се забъркваш с такава.

— Какво е плашнострашна котка? — попитах смаяна.

— Това е двадесеткилограмова котка с осем крака и девет пърдялника, която е по-злобна и от пираня.

Съдията имаше странно чувство за хумор.

През лятото, когато бях на осем, прекарвах по-голямата част от свободното си време изтегната в избуялата трева близо до подпорите, опитвайки се всячески да зърна това неуловимо животно. Беше ме жал за него и мислех, че ако някой човек можеше да го опитоми, то това бях аз. В крайна сметка не бях ли направила точно това с полудивите котенца в плевнята?

Продължих да вярвам до първата си среща с Ник Андерсън онази есен.

Всички знаеха кои бяха Андерсън. Франк, бащата на Ник, притежаваше автоморгата в покрайнините на града. Тя представляваше пет декара квадратна площ пълна, с ръждясали, смачкани тела на умрели коли, повечето от които скрити от треви или покрити с диви пълзящи растения. Между редовете имаше огромни локви със застояла вода, чиято повърхност изменяше цвета си в преливащи нюанси благодарение на изтеклото масло. В най-задния край се намираше една малка каравана, в малко по-добро състояние от заобикалящите я коли, където Андерсън, бащата и синът, живееха.

Франк Андерсън беше единственият човек в града, който не даваше и пет пари за почтеността. Беше голям мъж, над метър и осемдесет, а тялото му говореше само по себе си за склонността му към силните питиета. Никога не го видях облечен в нещо друго, освен в бежови панталони, изцапани с лекета от незнайно какво, и мърлява, разтегната тениска, която покриваше големия му корем и висеше над колана му.

Не беше необичайно да го намериш седнал на пейката пред универсалния магазин или олюляващ се надолу по „Мейн Стрийт“ с бутилка, стисната в дясната му ръка, мърморещ за всичките копелета, които се мислели за нещо повече от него, и как някой ден щял да им покаже. Всяко дете в Морганвил знаеше, че трябва да страни далеч, щом го види в това състояние. Не можеше да се каже, че дори когато беше трезвен, Франк Андерсън минаваше за дружелюбен, но пиян, беше направо опасен.

Очевидно единственият човек, който можеше да го понася, беше Лиз Суанър. Джена Хауърд, моята най-добра приятелка още от детската градина, ми каза, че господин Андерсън плащал на Лиз, за да го „правят“. Не съм сигурна, че някоя от нас беше напълно наясно, какво означаваше това, но знаех, че Лиз можеше да се възползва от парите, които получаваше. Все пак имаше шест деца за хранене, а нямаше работа, с която да ги издържа. Цялото семейство беше на помощи, но получаваха толкова, колкото да оцелеят.

Къщата на семейство Суанър беше последната между автоморгата и града — самотна, отхвърлена от съседите едноетажна колиба с лющеща се боя от загорелите дървени дъски. Няколко крастави кучета красяха голата пръст отпред като жива декорация — южняшкият еквивалент на розови фламинги.

Зяпнах през прозореца, докато Съдията минаваше покрай къщата на Суанър, безкрайно любопитна към един живот, който беше толкова различен от моя. Но там нямаше никакви признаци за човешко присъствие. Линдзи, най-малката от потомството на Суанър, беше в моя клас в училище, но никой всъщност не я познаваше. Никога не разговаряше с другите и сякаш се свиваше до невидимост, въпреки платиненорусата си коса и сините си очи. Никой не се държеше зле с нея. Повечето от децата просто забравяха, че е наоколо.

В този ден майка ми и лелите ми ме бяха отпъдили от къщата, тъй като се занимаваха с приготовленията за църковната сбирка, която щеше да се проведе на следващия ден. Щеше да е последното „Ура!“, преди да започне училище, и всички те се бяха постарали по случай събитието. Хладилникът вече беше претъпкан с храна, а аз и Съдията бяхме заплашени с тежки последствия, ако я докоснехме.

Седях на люлката, която ми беше направил Съдията в задния двор — дъска и метална верига, чиито краища бяха увити и заковани около един як клон на евкалиптовото дърво. От използването през годините тревата под нея бе спряла да расте и на нейно място се беше образувала дълбока вдлъбнатина, в която се суркаха краката ми. Отегчена, обмислях да накарам Джена да ми помогне да приклещя плашнострашната котка, когато Съдията се появи от навеса и тръгна към пикапа.

По важност Съдията беше най-големият мъж, който познавах, но физически бе нисък без грам мазнинка по тялото си. На носа си винаги носеше чифт черни очила с дебели стъкла, а късо подстриганата му коса беше тъмносива отстрани, преливаща в по-светъл нюанс към центъра на главата му.

Стилът му на обличане винаги беше един и същ — през делниците — кафява, работна риза и дънки, а в неделя — костюм.

Веднага щом разбрах, че ще тръгва нанякъде, скочих на крака и го последвах. Съдията никога не ми предлагаше да ме заведе някъде, нито аз питах за позволение. Знаеше се от всички заинтересовани, че където отидеше той, и аз бях там.

Пикапът подмина къщата на Суанър и аз погледнах напред, докато завивахме в автоморгата на Андерсън. Съдията спря колата в края на една редица и слязохме. Главният акцент на автоморгата беше голямата ламаринена постройка пред портите, от чийто покрив се издигаха горещи вълни, изпълвайки въздуха с миризмата на застояло масло и бензин.

Можех да усетя погледа на Франк Андерсън веднага щом пристъпихме вътре. Стоеше зад едно мръсно гише, на което беше вдигнал краката си.

— Съдия, какво те води насам? — Гласът му беше груб, сякаш ни правеше услуга, като удостояваше присъствието ни с вниманието си.

— Търся горивна помпа, която да пасне на шевролета от 52-ра, който ремонтирам. Мислиш ли, че ще намериш нещо?

Съдията беше купил тази кола в деня, в който се пенсионира, и прекарваше повечето си време, работейки по нея. Отначало ми позволяваше да стоя вътре, докато я човъркаше, само че един ден натиснах клаксона по погрешка, когато главата му беше под капака. Оттогава бях заточена да стоя до него и да му подавам инструментите, които му трябваха.

— Може би. — Господин Андерсън обърна глава. — Ей, момче! — Шумоленето в задната част на помещението бе първият признак, че Ник беше тук. Наполовина скрит в сенките, той се изправи насред машинните части, които бяха пръснати около него като кокошките около полите на мама, когато ги хранеше.

Тихомълком, той се придвижи през отломките и спря до гишето в очакване.

— Отиди да извадиш горивната помпа на онзи „Шевролет“ 52-ра най-отзад. — Господин Андерсън върна погледа си обратно върху Съдията. — Вероятно ще проработи. — Когато Ник сграбчи кутията с инструменти от гишето, реших да отида с него. Знаех кой е, тъй като градчето беше малко, но никога досега не бях говорила с него. Бях на осем, а той на десет, но дори да нямаше разлика във възрастта ни, Ник не се движеше в същите среди като мен. Доколкото бях запозната, не се движеше в никакви среди. Няколкото пъти, когато го бях виждала в училище, винаги беше сам, подпрян на някое дърво или сграда, откъдето наблюдаваше, но никога не взимаше участие в игрите. Единствената разлика между него и Линдзи Суанър беше, че всички забелязваха присъствието му. Дори на десет беше трудно да го игнорира човек.

— Аликс, внимавай да не се изцапаш — извика Съдията, когато излязох през вратата.

— Добре, сър. Ще внимавам. — Бях наясно с последствията от леля Дарла, най-голямата от сестрите на мама, ако се изцапах. Тя считаше всеки вид мръсотия за неин кръвен враг и се озърташе за такава с усърдие, което всяваше еднакво страх и благоговение. Когато бях малка, ме беше убедила, че и едно петънце мръсотия по тялото ми притежава потенциала да ме убие на място. По-късно обаче, след като изпаднах в няколко пристъпа на истерия, майка ми беше принудена да накара леля Дарла да се отрече от твърдението си и да ме увери, че не съм на прага на смъртта. Оттогава й го връщах, като се цапах при всяка възможност, подтиквайки и нея самата да изпада в някоя и друга истерия.

Съдията казваше, че каквото повикало, такова се обадило, а и двамата знаехме, че предупреждението му да внимавам беше по-скоро за параван. Така, ако леля Дарла му се развикаше, можеше да отвърне честно, че ме е предупредил да бъда внимателна.

Тъй като краката на Ник бяха два пъти по-дълги от моите, трябваше да подтичвам, за да го настигна. Когато го стигнах, закрачих до него и го загледах с крайчеца на окото си. Беше висок за годините си, слаб, с жилесто тяло и кокали, които сякаш стърчаха във всички посоки. Черната му коса беше гъста и дълга дори за времето тогава, когато модните тенденции се определяха от „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“.

— Сигурно знаеш много за двигателите — осмелих се да изрека, когато тишината беше станала непоносима.

— Предполагам.

В корема ми плъзна трепет на вълнение. Щеше да разговаря с мен!

— Понякога помагам на Съдията, докато работи по колата си.

Погледна ме със скептичните си сиви очи.

— Твърде си ниска, за да стигнеш двигателя.

Незабавно се възмутих.

— Не съм ниска. Майка ми казва, че просто имам деликатна костна структура. А и без това не работя върху двигателя, а подавам нужните инструменти. — Когато не проговори, реших да му простя обидата. — Казвам се Аликс.

Устните му се извиха леко нагоре.

— Знам коя си. Всички в града те познават.

Бях ужасена от чутото. Разбира се, бях направила някои неща, от които се предполагаше, че ще бъда забелязана, като танцуването на валс в средата на църквата и издуването на корема ми, подпирайки брадичка с ръце, докато слушах проповедта на преподобния Грийн. Но това беше преди години и се надявах, че хората ще спрат да го споменават при всеки удобен случай. Да имаш репутация на осем години си беше трудно. Време беше да сменя темата.

— Този следобед ще хвана плашнострашна котка — похвалих се. — Живее под подпорите надолу по железопътните линии.

Едната му вежда се повдигна нагоре.

— Какво е плашнострашна котка?

— Това е двадесеткилограмова котка с осем крака и девет пърдялника, която е по-злобна и от пираня. Но аз ще я опитомя и ще я взема с мен вкъщи. — Когато се усмихна този път, зъбите му се показаха.

— Дори и да беше истинска, защо ти е да водиш такова нещо у дома?

Нямах намерение да призная, че ме беше жал за нея.

— За да изплаша леля Дарла. — Поколебах се. — Не вярваш ли, че там има плашнострашна котка? — Той спря пред един очукан, син пикап и измъкна железния лост, за да повдигне капака.

— Кой ти каза, че има?

— Съдията.

Той повдигна едното си рамо.

— Може би се е опитвал да те изплаши, за да не ходиш до релсите. Твърде опасно е за едно дете да си играе там. — Той се премести около пикапа, за да се наведе над бронята, а движението накара твърде отеснялата му риза да се повдигне нагоре по гърба му. Изведнъж забравих всичко за плашнострашни котки и репутации, докато наблюдавах разкрилите се рани.

Единственият път, в който бях удряна от възрастен, беше когато мама ме перна по дупето, задето бях повторила една чута от Съдията ругатня пред възпитаник на църквата и тогава плаках в продължение на два часа.

Мама се беше почувствала толкова гузно, че плачеше заедно с мен и ми обеща никога повече да не ме пляска. Следващият път, в който изругах, просто натърка устата ми със сапун и приключи с въпроса. Но инстинктивно разбрах какъв беше белегът по гърба на Ник. Бе широк около пет сантиметра и се извиваше около едната страна на тялото му, а краищата на ивицата бяха обсипани с рани, повечето от които тъмносини на цвят.

Повдигайки пръст, докоснах леко белега.

— Боли ли те още? — Тялото му подскочи рязко и застина на място, когато се обърна, за да ме погледне, а очите му придобиха същия нюанс на тъмносиво, както небето, когато наближаваше буря. Отвърнах на погледа му, отказвайки да отстъпя, но вътрешно бях изпълнена със смесица от ужас и съчувствие. Нищо от това не пролича на лицето ми, обаче. Разбирах какво значи гордостта. — Защо те удари?

Ръката на Ник стисна гаечния ключ, който държеше.

— Не му трябва причина. — Той погледна към ламаринената постройка — Виж, не казвай нищо на никой, става ли? През повечето време не му се мяркам пред погледа.

— Няма да кажа, обещавам. Но трябва да му сложиш някакво лекарство. — Този път бях склонна да послушам думите на леля Дарла. В главата ми заподскачаха ужасни видения на гангрена, тетанус и инфекция.

— Нямам никакви. А и без това вече изглежда по-добре.

Може и да беше така, но нямах намерение да рискувам.

— Ей сега се връщам. — Затичах бързо към пикапа и когато стигнах, затършувах трескаво из жабката, докато не намерих малката кръгла кутийка, която търсех. Пчелен балсам.

Където и да отидеше Съдията, със сигурност носеше със себе си пчелен балсам. Купуваше го на едро, по дванайсет кутийки в опаковка, и се кълнеше, че мехлемът може да излекува всичко. От личен опит знаех, че способностите му граничеха с чудотворни. Съдията ме беше мазал с него за всичко — от рани от забити трескички до ожулено коляно и всеки път оздравявах, без да ми остават никакви трайни увреждания. Единственият нещастен инцидент, свързан с мехлема се беше случил, когато си бях помислила, че пчелният балсам е предназначен за лекуване на пчели, и намазах с него гърба на една медоносна пчела, която събираше нектар от цъфналите детелини в задния ни двор. За нещастие, мехлемът залепи пчелата за пръста ми и в крайна сметка бях ужилена. Очевидно не беше направен за лекуване на пчели, тъй като на тази преживяването изобщо не й хареса.

Когато се върнах обратно при Ник, той вече беше откачил единия край на помпата.

— Вдигни си ризата.

Той спря и се загледа в кутийката, която държах в ръка.

— Какво е това?

— Пчелен балсам. Ще те предпази от инфекция. — Не обърнах внимание на веселието, което блесна в очите му, когато се изправи и повдигна ризата си толкова, колкото да разкрие раната.

Мислейки си за пчелата, загребах малко от мехлема и се заех да мажа гърба му. Кожата му беше топла под пръстите ми и въпреки мърлявите му износени дрехи, от него се носеше чистият аромат на сапун. Наблюдаваше ме с неразгадаемо изражение, когато застанах встрани на тялото му и приключих с мазането на раната, която стигаше чак до корема му.

— Ето. Готово е. — Поставих капачето на кутийката и му я подадох. — Можеш да я задържиш. Имаме още много.

Все още наблюдавайки ме, той я взе и я пусна в джобчето на ризата си.

— Да не искаш да ставаш медицинска сестра или нещо подобно?

— Не. Ще бъда писателка.

На лицето му се изписа дълбок интерес.

— Нужно е да си някой много специален, за да пишеш книги.

— Е, значи съм специална, защото ще правя точно това.

— Може и да си права, дребосъче. — Повдигна ръка и подръпна една от тъмните ми опашчици. Гласът му беше толкова нежен, че не можех да се засегна от прякора. От неговата уста прозвуча повече като гальовно обръщение, отколкото като поредната обида, свързана с ръста ми.

— Обичаш ли да четеш? — попитах, облягайки се на бронята, когато той се зае отново за работа.

— Когато мога. Старецът мисли, че четенето е губене на време. Предпочита да харчи парите си за алкохол, вместо за книги.

Това становище ме изумяваше дори повече от наранения му гръб. Всички в семейството ми четяха. Книгите за нас бяха толкова необходими, колкото храната и съня. Нямам спомен на колко години съм била, когато съм започнала да чета, но знам, че мама случайно е открила таланта ми, когато съм била на четири. Била ми купила нова приказка, обещавайки, че ще ми я прочете същата вечер преди лягане. Отказвайки да чакам толкова дълго обаче, ме заварила да я чета на куклите ми. От размера на вълнението, което предизвикало това, човек би си помислил, че съм открила лек против рака. Не можех да си представя някой да счита четенето за губене на време.

Мислех си за това странно поведение, когато улових някакво движение с ъгъла на окото си. Линдзи Суанър стоеше няколко коли по-надолу от нас и наблюдаваше Ник с пръст в уста. Беше боса, а косата й беше заплетена около раменете.

— Какво прави тя тук?

— Чака ме. — Най-накрая откачи помпата и я извади изпод капака.

— Защо?

Той присви рамене и избърса потното си чело с ръка.

— Грижа се за нея.

— Защо?

— Защото никой друг не го прави.

— Сестра ли ти е? — попитах с нарастващо любопитство.

Той ме погледна предпазливо, но поклати глава.

— Не, баща й беше Пол Нилънд. Почина при инцидент в дъскорезницата малко преди да се роди. Веднага след това се преместиха тук.

Заля ме внезапен изблик на съчувствие и обръщайки се, закрачих към Линдзи. Ник ме последва, изведнъж заемайки сдържана и отбранителна позиция. Трябваше да обърна по-голямо внимание на държанието му. Ако го бях направила, може би щях да си спестя много болка за в бъдеще. Но на осем знаех само едно нещо. Майка казваше, че Господ изпраща всички ни на земята с някаква цел, и в онзи ден бях решила, че моята е да спася Ник Андерсън. Ако това същевременно означаваше да помогна и на Линдзи, то бях повече от склонна да го направя.

Линдзи затрепери, когато се изправих пред нея, а сините й очи се разшириха.

— Утре имаме църковна сбирка — казах й. — Ще има много храна, пеене и игри. Не е нужно да се обличаш официално, нито да ходиш на църквата преди това, ако не искаш. Ще се проведе в парка. Накарай Ник да те доведе. Ще ви чакам.

Тогава не знаех, че Съдията наблюдава цялото разиграване през малкия, покрит с мръсотия прозорец на ламаринената постройка. По пътя обратно към вкъщи беше замислен.

— Допада ли ти онова дете Андерсън?

Когато ми зададе въпроса, седях с подвити крака и се чудех дали ще успея да го убедя да спре до универсалния магазин, за да си взема сода.

— Става като за момче.

— Може и да си права, сладката ми. — Той потърка късата си коса с ръка. — Но внимавай с него. Не позволявай на нежното си сърце да замъгли здравия ти разум.

Въздъхнах, когато подминахме магазина, без да забавим.

— Поканих него и Линдзи на сбирката утре. Дали ще е проблем?

— Предполагам, че не. Но най-добре да кажеш на майка си и да не се разочароваш, ако не дойдат.

— Добре, сър.

Майка ми, Ели, беше най-малката от дъщерите на Съдията и единствената, която се беше омъжила. Леля Дарла беше най-голямата, а леля Джейн — най-тихата, беше средната дъщеря. Всички те живееха със Съдията в старата, голяма двуетажна къща, която се простираше насред малката ни ферма на километър и половина от града.

Знаех, че имат по-голям брат, чичо ми Върн, но никога не го бях виждала. Бил си тръгнал много преди да се родя и се оженил за жена, която семейството не одобрявало. В редките случаи, когато се споменаваше за него, се говореше шепнешком от всички, с изключение на мама. За най-голямо раздразнение на леля Дарла, тя нямаше проблем да споменава името му по всяко едно време.

— Той ми е брат и ще говоря за него, когато си поискам — дочух майка ми да заявява един ден, когато влетях през вратата на кухнята. Седеше на масата и добавяше последните щрихи на домашния лимонов пай. Леля Дарла беше на мивката и миеше зеленчуци. Разумна както винаги, леля Джейн вече беше избягала от стаята. — Без значение дали ти харесва, сестричке — продължи майка ми, — Върн все още е част от семейството. Мисля, че е срамота, задето не се виждаме с него или с децата му.

— Срам е точната дума — тросна се леля Дарла. — Върн е засрамен от онази жена, за която се ожени, какъвто и трябва да бъде. Представи си само, да се ожени за някоя, която е танцувала в бар! — Тази дискусия не беше нищо ново за мен. Опитвайки се да остана незабелязана, взех една чаша от шкафа и се приплъзнах към каната с лимонада на масата. Не стигнах далеч, преди леля Дарла да прекъсне тирадата си и да подуши подозрително.

— Бензин ли надушвам? — приведе се към мен и подуши отново. — Бензин е! Аликс, къде си била?

— Отидох до автоморгата със Съдията. Трябваше да вземе горивна помпа за колата.

— Кълна се, Съдията сигурно си е загубил ума, щом е завел едно малко момиченце на онова място. Ели, нима ще го оставиш да прави подобни неща? — Мама ми се усмихна, а синьо-зелените й очи, които бяха досущ като моите, заблестяха.

— Изглежда е оцеляла от пътешествието.

Докопах се до лимонадата и си налях една чаша, преди да седна.

— Мамо, поканих Ник Андерсън и Линдзи Суанър на църковната сбирка. Съдията каза, че трябва да те предупредя.

Трябва да й призная, че успя даже да не премигне.

— Много мило от твоя страна, Аликс. Отдавна трябваше да се сетим да ги поканим. — Хвърли поглед към леля Дарла и аз надзърнах над рамото си точно навреме, за да видя как устата й се затваря рязко.

Леля Дарла не беше единствено главният ни защитник срещу мръсотията, беше също така непоколебим покровител на нашата почтеност. Всеки признак, който застрашаваше позицията ни в обществото, я докарваше до разтърсващи пристъпи на праведен гняв и лекции относно правилата за правилно поведение.

Въпреки че никога не ми се бе казало подобно нещо, знаех, че разводът на майка ми и настояването й двете с нея да запазим моминското й име беше довело до нещо като скандал в семейството. Но макар да бе най-малката, майка ми беше единственият човек на тази земя, който можеше да обуздае леля Дарла само с един поглед.

Обърнах се отново към нея.

— Може ли да дам някои от моите книги на Ник? Баща му не иска да му купи нито една.

Зад мен леля Дарла изпръхтя, но аз не й обърнах внимание.

— Книгите са твои, Аликс, можеш да правиш с тях каквото поискаш.

— Благодаря ти, мамо. — Скочих от стола. — Още сега ще избера няколко. — Веднага щом стигнах стълбите, спрях и се обърнах да подслушвам. Бях открила, че наистина интересните разговори винаги започваха, след като напуснех стаята. И този път не останах разочарована.

— Правиш грешка, като й позволяваш да се забърква с онова момче. — Гласът на леля ми се понесе през вратата. — Знаеш какъв е Франк Андерсън.

— Да, знам. — Гласът на мама беше спокоен. — Също така знам, че момчето няма вина. Би ли приписала бащините грехове на сина, сестричке?

Леля ми изсумтя.

— Крушата не пада по-далече от дървото. Дай му още година или две, и ще се превърне в копие на баща си.

— Ако наистина стане така, кой ще е виновен? От самото начало знаехме, че Франк Андерсън не е годен да отгледа дете, но всички си затворихме очите. Кой тогава действа правилно? Ние, като игнорираме момчето, или Аликс, която е достатъчно загрижена, за да се опита да му подаде ръка? Ако се появи утре, възнамерявам да го поканя да идва в тази къща всеки път, когато пожелае.

— Не би посмяла!

— Да, бих. Вече няма да си затварям очите. Може би ще успеем да покажем на този млад мъж, че в живота има нещо повече от нещата, които научава от Франк.

О, сладко блаженство! Затворих очи и по тялото ми се разля чувство на правосъдие. Мама беше на моя страна. Щеше да ми помогне да спася Ник. Как бихме могли да не се справим заедно?

Подскочих гузно на първото стъпало. Леля Джейн стоеше в горната част на стълбището с ръце, кръстосани на гърдите, и ме наблюдаваше. Повдигайки пръст към устните си, тя килна глава към спалнята.

След мама и Съдията леля Джейн беше най-любимият ми човек на този свят. Често се чудех откъде бе наследила външния си вид. Всички притежавахме тъмни коси и светли очи, но косата на леля Джейн беше в топъл меден цвят, а изразителните й очи бяха тъмни като нощта. Мама казваше, че е одрала кожата на прабаба им, но тъй като нямаше никакви снимки на госпожата, трябваше да се задоволя само с думата й.

Бях дочула откъси от разговори, които ме заставиха да вярвам, че леля Джейн някога е била влюбена до уши, но поради обстоятелства, над които не е имала контрол, е изгубила мъжа на живота си. Това я беше превърнало в трагична фигура в очите ми, спяща красавица, която очакваше заветната целувка от своя принц.

Веднага щом се отдалечихме от кухнята, тя постави длан на рамото ми.

— Аликс, знаеш, че не е възпитано да подслушваш разговорите на други хора.

— Да, госпожо — провесих нос.

Тя докосна брадичката ми с пръст и повдигна главата ми нагоре, докато не срещнах погледа й.

— Кажи ми какъв е този внезапен интерес към момчето Андерсън?

— Не знам. Предполагам просто ме е жал за него.

— Сигурна ли си, че това е всичко?

— Не е само това. Допада ми. Не е като баща си — казах с леко предизвикателство.

На устните й се появи усмивка.

— Радвам се. Да помогнеш на някого, защото те е жал за него, е едно, но да го направиш, защото го харесваш и си загрижен за съдбата му е съвсем друго, по-добро нещо. Това означава, че не го правиш за себе си.

— Леля Дарла казва, че благотворителната работа в дома за деца я кара да се чувства добре.

— Знам, но това е различно, Аликс. Домът е институция. Там се разчита на благотворителността на хората, които помагат с грижите за толкова много деца, които без тях не биха имали къде да живеят. Ник Андерсън не е институция. Той е човек. Как, смяташ, би се почувствал, ако мислеше, че гледаш на него като на благотворително дело?

Знаех как би се почувствал. Обиден, възмутен, ядосан и наранен.

— Не е така, лельо Джейн. Кълна се.

Тя кимна.

— И аз си помислих същото, но исках да се убедя, че разбираш разликата. Бъди негова приятелка, миличка, но не го обиждай, като изпитваш съжаление към него. Никой не иска състрадание.

— Добре, госпожо.

Така се сдобих с още един съюзник в мисията си да спася Ник. И въпреки че тогава още не го знаех, щеше да се окаже, че Съдията представляваше най-голямата атракция от всички ни за това самотно момче със силно и стабилно сърце.