Катрин Алрид
Дървото на живота (2)

Втора глава

Морганвил имаше един градски парк — добре поддържана площ от четиридесет декара, която се простираше в едната част на хълма и предлагаше забележителна гледка към града отдолу. Преди няколко години общината построи тоалетни, алеи за бягане и добави още една, по-модерна детска площадка. Но в деня, в който семейството ми срещна Ник, там имаше само многобройни маси за пикник, няколко почернели железни скари върху тръбни стойки, две люлки и пързалка, всичко натрупано под сянката на величествените дъбове, брястове и евкалиптови дървета.

Църквата, която в най-добрия случай никога не бе представлявала любимото ми място за прекарване на една топла лятна утрин, се беше оказала истинско изтезание. Бях нетърпелива и нервна, неспособна да покажа и грам заинтересованост, докато стоях на дървената пейка, притисната между мама и Съдията. Мама ме беше смъмрила вече два пъти да стоя мирно, а Съдията продължаваше да ми предлага дъвка. Трябваше да спра да приемам след петата. Зъбите ми залепяха един за друг и едва успявах да си отворя устата, за да дъвча.

Когато и последното „Амин“ беше казано, затичах към тоалетната, избягвайки енориашите като стоманено топче в машинка за пинбол, за да сменя прилежната си рокля с къси дънкови панталонки и червено потниче. Когато излязох отвън, повечето от жените, включително майка ми и лелите ми, бяха тръгнали към парка и знаех, че най-вероятно събираха заедно масите, сервираха храната и запазваха място за всеки член от семействата си. Повечето от мъжете се бяха събрали на групички пред църквата, където пушеха, разговаряха и се смееха.

Забелязах Съдията зад един облак от тютюнев дим и запристъпих от крак на крак в очакване на пауза между разговора. Ами ако Ник и Линдзи се появяха и след това си заминеха, защото не съм там? Тази мисъл беше достатъчна да ме накара да задърпам ръката на Съдията и когато той тръгна към пикапа, ме заля облекчение.

Що се отнасяше до храната, църковната сбирка можеше да мине и за галавечеря. Шест маси бяха съединени, а изтърканите им повърхности бяха покрити с набор от разноцветни ленени покривки. Скърцаха от тежестта на купите и съдовете, сгъчкани плътно без даже сантиметър пролука помежду им. Жените се суетяха около храната, премахвайки пластмасовите капаци и алуминиевото фолио, хвърляйки скришни погледи към приносите на другите и тайно сравнявайки ги със своите.

Веднага щом пикапът спря, аз изскочих от колата и препуснах към мама. Смееше се заедно с Елена Морган, когато отидох при нея.

— Виждала ли си ги? — прошепнах настоятелно.

Привеждайки се надолу, тя приближи устните си до ухото ми.

— Отсреща пред гората. Увери се, че ще остане, Аликс.

— Непременно. — Погледът ми вече обхождаше сенчестия район в края на парка. Отне ми известно време да го открия. Черните му панталони и риза се сливаха със сенките, а той стоеше толкова неподвижно, сякаш беше част от тях. Беше сам.

Изваждайки на показ всичкото достойнство, което изобщо не притежавах, се опитах да закрача небрежно към него. Въпреки че можех да видя единствено силуета му, усещах, че ме наблюдава.

— Здравей. — Спрях пред него, а той изправи гръб и се загледа надолу към мен така, сякаш бях загадка, която трябваше да разреши. — Радвам се, че дойде.

— Няма да оставам. Дойдох само да те предупредя да не чакаш. Линдзи не обича да е около непознати. — Дрехите му бяха по-чисти от обикновено, ризата му прилежно изгладена, а по износените му джинси нямаше петна. Ако не е искал да остане, защо тогава се беше постарал така?

Това прозрение ме направи още по-решителна в целта си да го накарам да не си отива.

— Не можеш да си тръгнеш. — Хванах ръката му. Ако мислех, че ще помогне, щях да увия ръце около краката му и да не се пускам за нищо на света, само за да го убедя да остане в парка. Как щях да го спася, ако не съдействаше? — Имам нещо за теб.

— Какво? — Опита се да се измъкне от хватката ми, но аз отказвах да го пусна. Усещах ръката му толкова приятно в моята. Силна и топла.

— Донесох ти някои от моите книги.

От него засия копнеж, въпреки че отказваше да го признае.

— Не приемам подаяния.

— Не е подаяние. Не ти давам книгите, просто ти ги заемам. Точно както правят библиотеките. А и без това вече съм ги чела и само стоят и събират прах. — Това не беше напълно вярно, но се надявах Господ да погледне снизходително на малката ми лъжа.

След два часа в тревожно обмисляне бях решила да му дам най-скъпоценните си бижута от лавицата си с книги — трилогията „Властелинът на пръстените“ от Толкин. По онова време не разбирах, че повечето деца не са на моето напреднало ниво на четене, но дори и да го осъзнавах, щях да съм убедена в способността на Ник да вникне в основата на историята. Не съм сигурна защо вярвах толкова силно в него. Знаех само, че беше така.

Той се поколеба, а сивите му очи обходиха тълпата от хора, която изпълваше парка. Можех направо да прочета мислите му.

„Не ми е тук мястото — мислеше си. — Ще ме накарат да си тръгна.“

— Мама каза да се уверя, че ще останеш — примамих го. — Ще нараниш чувствата й, ако не обядваш с нас. Тя и лелите ми готвиха в продължение на дни. — На юг приемахме учтивата манипулация и лъжливата тактичност като майчино мляко.

— Казала си й, че си ме поканила?

— Да. И тя каза, че си добре дошъл в къщата ни винаги, когато пожелаеш.

— Не ме лъжеш, само за да ме накараш да дойда там, нали, дребосъче? — Когато очите му срещнаха моите, погледът му беше нежен като гласа му.

— Аз не лъжа. — Скрих свободната си ръка зад гърба и кръстосах пръсти, за да се подсигуря, ако случайно Бог беше слушал разговора ми с Ник за книгите. — Ако лъжеш, отиваш в Ада.

— Наистина ли е казала така?

— Да. И Съдията също се съгласи, че можеш да дойдеш.

Той се стегна видимо и кимна.

Когато пристъпих от дърветата, дърпайки Ник след себе си, всяко едно дете в парка застина на място и зяпна към нас. Без съмнение репутацията ми току-що се беше вдигнала няколко нива нагоре — или надолу, зависи от гледната точка — но за пръв път не ме интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе ръката, която, колкото повече приближавахме към масите за пикник, толкова по-силно ме стискаше. Част от него не можеше да повярва, че ще бъде така лесно приет, колкото аз го правех да звучи, и сякаш всеки момент очакваше да чуе присъдата си.

Бученето от разговорите на възрастните изведнъж спря, когато поведох Ник към майка ми. По бузите и шията му се появиха червени петна, а потта направи ръката му хлъзгава в дланта ми.

— Видя ли, мамо? Казах ти, че ще остане.

— Така е. — Тя се усмихна на Ник. Майка ми винаги беше красива, но когато се усмихнеше, можеше да чуеш как небесният хор започва да пее. — Ник, радвам се, че успя да дойдеш. Масата ни е точно ей там и очаквам от теб да се присъединиш към нас, чу ли?

— Да, госпожо.

Сигурно и той беше чул хо̀ра, защото гледаше към майка ми така, сякаш беше видял ангел. Елена Морган присви устни в тънка линия зад мама и размени отвратен поглед с Гретчен Трийс, съпругата на кмета. Надявах се Ник да не ги е видял.

Двете жени, заедно с майка ми и лелите ми, бяха ядрото на висшето общество в Морганвил. Градът беше кръстен на един от предците на Иън Морган и те притежаваха дърводобивната компания, която осигуряваше работа на по-голямата част от хората в областта. Господин Хауърд, бащата на най-добрата ми приятелка Джена, работеше за тях. Хю, единственото дете на Морган, беше на същата възраст като мен и тъй като майките ни бяха приятелки, бяхме принудени да търпим компанията си още от пеленачета. Хю винаги ме дърпаше за косата или се възползваше от състезателната ми натура, като ме предизвикваше да се впускам в еднакво опасни и глупави подвизи. По-голямата част от белезите ми бяха вследствие на предизвикателства, на които не бях успяла да устоя. Но никога не бях смятала Хю за злонамерен. Той беше просто момче, което обичаше да ме закача, и въпреки че беше станало отегчаващо, не ми пречеше.

Пиги Трийс^[1], или както всички други, освен мен и Джена, я познаваха като Пеги, беше друго нещо.

Русокосата, затлъстяла дъщеря на кмета Тим и Гретчен беше разглезена до безобразие. Ако съществуваше дете, което да притежава вродена ненавист, то това беше Пеги. Постоянно се мъкнеше с Хю и се подиграваше на другите деца, но най-вече на мен. Мразехме се със страстта на родени врагове. В момента стоеше до Хю с ръце на месестите си бедра и се подсмихваше самодоволно насреща ми. Обърнах им гръб.

— Мамо, къде остави книгите?

— В кошницата върху нашата маса.

Дръпнах ръката на Ник.

— Хайде. Почакай само да видиш какво съм ти донесла. — Ако знаех каква болка щяха да му донесат тези книги още даже преди да е свършила седмицата, съмнявам се, че щях да му ги дам. Но пък, ако бях могла да видя бъдещето, що се отнасяше до Ник, най-вероятно щях да направя много неща по различен начин.

Подавах му ги една по една и обяснявах, че се разказват за хобити — малки хора, които живеят на едно място, наречено Средната земя. Ник взимаше всяка книга, сякаш беше направена от рядко и скъпоценно стъкло, което можеше да се счупи, ако го докоснеше неправилно.

— Чела си ги? — Той погледна от дебелите книги към мен и обратно.

— Разбира се. Те са ми любимите, но харесвам всякакъв вид научна фантастика и фентъзи. Имам страшно много. Когато прочетеш тези, можеш да ги върнеш и да си избереш каквото поискаш.

— Защо правиш всичко това? — Едната му ръка погали книгите.

— Защото книгите са направени, за да се четат — казах му. — А ти обичаш да четеш.

— Църковен пикник е едно, но роднините ти няма да искат да се въртя из къщата ви.

— Казах ти, мама каза, че си добре дошъл винаги, когато пожелаеш.

— Държала се е любезно.

— Мама винаги е любезна, но никога няма да каже подобно нещо, ако не го мисли наистина. — Започна да ми вярва едва по-късно същия ден, когато бяхме седнали да ядем. Съдията беше този, който го убеди.

Пикниците ни имаха строга йерархия що се отнасяше до сервирането на храната. Един от мъжете казваше молитва, а след това започваше хаосът. Чиниите на децата се приготвяха първи и когато те седнеха и се захванеха с храната, се нареждаха мъжете, около които жените се суетяха, за да се убедят, че имат достъп до всичко. Жените бяха последни, като внимаваха да опитат от всяко едно ястие на масите, за да не остане някой с наранени чувства.

Когато извикаха децата, Ник ме последва неохотно. Докато вървяхме надолу към масите, бяхме като остров от двама сред море от деца, всяко едно дръпвайки се надалеч, ако го приближим. Когато ми стана ясно, че няма да се самообслужи, го направих вместо него, отрупвайки чинията му с всичко, което мислех, че ще му хареса. Цяла камара картофена салата, боб, варена царевица и пикантни яйца, покрити с резени шунка, пържено пиле и хлебчета. Хартиените ни чинии заплашваха да се сгънат на две и да паднат на земята, докато ги носехме към масата.

Оставих Ник да гледа между храната и книгите с непроницаемо изражение на лицето си и се втурнах обратно към тълпата, за да измъкна две соди от купата с лед. Когато се върнах обрано, Съдията беше заел мястото срещу Ник и го разпитваше за двигатели. Едно от най-хубавите качества на Съдията беше, че никога не разговаряше с теб като с дете.

— Обичаш ли да поправяш двигатели? — дочух, като плъзнах едната сода пред Ник.

— Да, сър. Двигателите имат смисъл — като голям пъзел са. Всяка част си има място, на което пасва, и моторът няма да проработи, ако тази част не е където трябва.

Съдията кимна.

— Проблемът е да откриеш кои са развалените части. Надявам се горивната помпа, която купих вчера, да помогне. Работя по този „Шевролет“ вече трета година и все още не съм успял да го подкарам.

— Какво прави, когато се опитате?

И просто ей така Ник потъна в разговора. Двамата със Съдията говореха за двигатели до късния следобед. Според мен даже не беше видял, че е изпразнил чинията си докато, поставил една ръка закрилнически върху книгите, обсъждаха възможните механични повреди и как да се справят с тях. Даже присъствието на майка ми и лелите ми не беше забавило хода на дискусията. Останах с тях, лишавайки се от шанса да видя сметката на другите в играта на софтбол след вечеря, доволна просто да наблюдавам Ник. Никога досега не го бях виждала толкова оживен, толкова ентусиазиран и това ме запленяваше. Беше красив по начин, за който никога не бях помисляла.

Кичурите на черната му коса отразяваха светлината в синьо-бели нюанси, когато се движеше. Сивите му очи блестяха с интерес. А когато се смееше, на бузите му се появяваха трапчинки, придавайки му дяволито изражение. Веднъж хванах майка ми и двете ми лели да го зяпат с изумени изражения, преди да си разменят многозначителни погледи.

Като погледна назад, подозирам, че това беше денят, в който хлътнах по Ник. Бях само на осем и не разбирах какво е любов и страст — щях да си помисля, че са отвратителни, ако някой ми ги беше обяснил — но докато го наблюдавах, вътрешно се изпълвах с топлина и чувство на удовлетвореност.

Някак си мисията ми да го спася се превърна в такава да го задържа до себе си толкова, колкото да мога да го виждам всеки ден. В съзнанието ми се завихриха схеми и планове, но Съдията разреши дилемата ми още преди да успея да приложа някой от тях в действие. Когато пикникът приключи и всички започнаха да събират нещата си, за да се прибират, Ник вече се беше съгласил да помага на Съдията с работата по шевролета, винаги когато имаше време.

 

 

Училището щеше да започне в петъка след пикника, което означаваше, че ми оставаха само още няколко дни да се насладя на свободата си. В сряда Джена получи позволение да ме навести за един ден от дракона Другин — съседката, на която баща й плащаше да я гледа, докато беше на работа. Тази година започвахме четвърти клас и двете проведохме задълбочен анализ на всичко — от учителите и дрехите, които си бяхме купили, до останалите деца в класа.

Някак успях да се въздържа да не повдигна темата за Ник. Той беше мой и не исках да го деля дори с най-добрата си приятелка. Джена ми напомняше много на малкото сираче Ани^[2]. Не притежаваше нейните весели очи, но определено имаше същата коса. Беше яркочервена, заплетена купчина от огнени къдрици, която изключваше всеки опит да бъде оформена. Характерът й съвпадаше идеално с косата й. Беше динамична, никога не стоеше на едно място и не спираше да говори. Джена имаше склонност да прекалява понякога, но за мен беше съвършена. Въпреки че далеч не бях от срамежливите, повече се наслаждавах да слушам, отколкото да говоря, което устройваше Джена перфектно. Нямаше нещо, което да обичам повече от това да се сгуша с някоя книга в продължение на часове. Джена смяташе, че книгите са вид изтезание, наложено ни от садистичните учители, които искаха да направят живота ни нещастен. Бях се потрудила всячески да променя възгледа й, но, честно казано, мисля, че просто не можеше да се застои твърде дълго на едно място, за да чете.

Този ден бяхме в плевнята и си играехме с последното котило малки котенца.

Бяха на три седмици, клатушкащи се на слабите си крачета, докато опознаваха нас и заобикалящия ги свят. Майката, все още полудива, стоеше от другата страна на плевнята и бдеше зорко над бебетата си.

— Хю те харесва — отбеляза Джена.

— Гадост! Не е вярно. — Прокарах ръка по меката козина на едно черно котенце, което се беше залепило за блузата ми като велкро.

— Затова винаги те дразни.

— Той се дразни с всички. Просто си е такъв.

— Е, аз мисля, че е сладък.

— За теб всички момчета са сладки. — Джена беше на светлинни години от мен, щом станеше въпрос за противоположния пол. Беше стигнала дотам, че всички момчета се бяха превърнали в напаст още в трети клас.

С крайчеца на окото си улових някакво движение и погледнах към отворените врати на плевнята. Очите на Ник срещнаха моите и той се усмихна леко, преди да изчезне към навеса. През последните дни изглежда беше придобил необичайната дарба да предусеща кога Съдията щеше да работи по шевролета си. Веднага щом Съдията вдигнеше капака, Ник се появяваше. Привеждаха се над двигателя като доктори, опитващи се да спасят живота на пациент върху операционната маса, съвещавайки се един с друг, докато човъркаха това и бутаха онова. Обикновено стоях наблизо като медицинска сестра, очакваща да плесне нужния инструмент в нечия длан.

— Гаечен ключ.

Пляс!

— Отвертка.

Пляс!

Но днес имах компания. Трябваше да се справят без мен.

— Какво прави той тук? — Сините очи на Джена се присвиха, докато ме наблюдаваше.

— Помага на Съдията с ремонта по колата му.

Тя раздвижи една сламена пръчица над земята, оставяйки едното от котенцата да подскача игриво в опит да я хване.

— Пиги разправя на всички, че си влюбена в него, защото си го довела на пикника в неделя. Нарича го Мърлявия Ники.

Моментално настръхнах.

— Той не е мърляв. Много по-чист е от Пиги. Тя се поти постоянно. — Джена и баща й не бяха присъствали на пикника. Когато изобщо ходеха на църква, посещаваха методистката близо до дома им.

— Знам. — Чипото й носле се смръщи. — Трябваше да стоя до нея в час по рисуване миналата година. Защо тогава го заведе на пикника?

Присвих рамене.

— Защото е приятен, веднъж щом го предразположиш да разговаря с теб. Харесвам го. И не е като баща си. Чете книги.

Тя завъртя сините си очи.

— Това вече обяснява всичко. За тебе всеки който чете, е светец. Той най-вероятно ти е сродната душа.

— Какво е сродна душа?

— Човекът, за който се предполага, че ще се омъжиш, когато пораснеш.

— Аз няма да се омъжвам — настоях. — Ще бъда писателка.

— Не искаш ли да имаш деца?

Помислих над въпроса за няколко секунди. В църквата имаше няколко бебета и винаги ми бе харесвало да си играя с тях.

— Може би.

— Е, трябва да си омъжена, ако искаш деца.

— Лиз Суанър не е омъжена, а има шест.

Загледахме се една в друга, докато размишлявахме над тази мистерия.

— Може би ако беше омъжена, нямаше да има толкова много — предположи Джена. — Нека да отидем да попитаме майка ти.

— Добре.

Мама разреши дилемата изключително лесно. Каза ни, че много премисляме нещата, и натика топли бисквитки в шепите ни.

Малко след това Джена трябваше да си тръгва, затова оставихме темата, но аз не можех да спра да се чудя. Ник със сигурност щеше да знае. В крайна сметка живееше точно до семейство Суанър. Проблемът беше как да го измъкна от Съдията достатъчно дълго, за да успея да го попитам. Имах предчувствието, че Съдията нямаше да одобри, че обсъждам подобно нещо с Ник.

В този ден не ми се отвори възможност да задам въпроса си. Когато отидох до навеса, той вече си беше тръгнал. Не го видях отново до следващата нощ, а когато го зърнах тогава, от паника всички мисли бяха изскочили от главата ми.

 

 

— Аликс, занеси остатъците от вечерята на котките в плевнята — извика майка ми от кухнята.

— Добре, мамо. — Лежах по корем на пода във всекидневната, четейки и слушайки песента на цикадите през отворения прозорец, докато отвън нощта се спускаше над нас. Съдията беше захапал лулата си и седеше в креслото с вестник в ръка.

Въпреки че бяха минали години, откакто в плевнята бе имало коне или крави, все още беше подслон за много други по-малки животни. Не служеше само за убежище и развъдник на голяма популация от котки, тъй като понякога имахме и някое бездомно куче, няколко бухала, гълъби, катерички, един-два опосума и, разбира се, мишки. Веднъж даже бях стреснала една малка сива лисица. Вероятно поради всички тези причини не се изненадах, когато дочух шумолене в задната част на постройката.

Там имаше няколко железни чинийки и аз изсипах поравно съдържанието на купата в тях, използвайки лъжицата, за да обера и последните капки. По-дружелюбните котки се бяха втурнали към мен веднага щом влязох в плевнята. Другите чакаха да се изправя и да се отдръпна от храната.

Отново се чу шумолене, последвано от тих стон. Космите по врата и ръцете ми настръхнаха, когато се загледах в тъмнината. Нито едно животно не издаваше подобен звук.

— Кой е там?

Когато никой не отговори, пристъпих към вратата и се пресегнах да светна лампата.

Съдията беше прекарал ток в плевнята, когато беше преустроил стаята за фураж и инструменти в жилищно помещение за господин Боб, нашия майстор. След като той почина, никой не използваше стаята, въпреки че все още беше обзаведена и се почистваше редовно.

Поемайки си дълбоко въздух, натиснах ключа и ахнах, когато видях откъде идваше звука. Ник лежеше на една страна, свит закрилнически около нещо, което притискаше към корема си. Купата, която държах, се изплъзна от пръстите ми и аз се впуснах към другия край на постройката и паднах на колене до него.

— Ник? Какво има? — Беше толкова неподвижен, че бях ужасена и изплашена да не е мъртъв. — Ник? — Когато докоснах рамото му, за да го разтърся, той простена отново и отвори очи, чиито сиви дълбини бяха изцъклени от болка.

— Книгите ти… — прошепна той. — Опитах се да ги скрия, но той ги откри. Щеше да ги изгори. Не можех да му позволя. Трябваше да ти ги донеса. — Бавно отдръпна едната си ръка, за да разкрие книгите, които стискаше толкова силно.

Осъзнах, че ръката ми е мокра, чак когато се пресегнах към тях. Втренчих се с ужас в червения цвят, който покриваше пръстите ми.

— Кървиш!

— Добре съм. Трябва да тръгвам.

Той се помъчи да се изправи, но аз го задържах на място. Никога не разбрах как беше извървял петте километра от автоморгата до фермата ни. Но един поглед към гърба му ме убеди, че и всичкият пчелен балсам на света нямаше да му помогне. Ризата му беше разкъсана, а от многобройните му рани се стичаше кръв. Трябваше да повикам помощ, и то възможно най-бързо.

— Не мърдай. Ще отида да повикам мама.

— Не! — Ръката му се впи в рамото ми. — Обеща, че няма да казваш на никого. Ако разберат, ще ме затворят в някой дом.

Очите ми се напълниха със сълзи, когато се опита да се изправи отново. Не можех да го оставя да си тръгне. Никога нямаше да стигне до вкъщи.

— Чакай. Моля те. Нека повикам Съдията. Ще го накарам да обещае да не прави нищо, докато не му обясня. Той ще знае как да постъпи. — Слабото му тяло се разтресе и той се отпусна отново на земята като спукан балон. В света на Ник нямаше сиви нюанси. Всичко беше черно и бяло. Или си добър човек, на който може да се има доверие, или не. Той вече беше решил, че аз и Съдията спадахме към първата група.

— Накарай го да обещае — прошепна той, а очите му започнаха да се затварят.

Изскочих от плевнята по-бързо, отколкото съм се движила някога, забавяйки едва когато приближих кухнята, като през цялото време се страхувах да не си промени решението и да се опита да си тръгне, преди да съм повикала помощ. Майка ми и лелите ми все още почистваха след вечерята и аз скрих окървавената си ръка зад гърба ми, за да не я видят.

— Аликс? Къде е купата?

— Съжалявам, забравих я в плевнята. Ще я взема след секунда.

Съдията вдигна поглед, когато се наклоних към облегалката на креслото.

— Моля те, ела отвън с мен. Спешно е — прошепнах.

Едната му вежда се повдигна, но той затвори вестника, изправи се и ме последва в мрака.

— Какво не е наред, Аликс?

Една самотна светулка се понесе между нас и аз срещнах погледа му.

— Преди да ти споделя, той каза, че трябва да обещаеш да не казваш на никой друг.

— Кой е казал, че трябва да обещая?

— Ник. Моля те, Съдия. Страхува се, че ако и другите научат, ще го изпратите в дом. — Сигурно беше усетил отчаянието в гласа ми, защото кимна с глава.

— Добре, обещавам, че никой няма да го изпраща в дом.

— В плевнята е и е ранен много лошо. — Протегнах ръката си, за да му покажа кръвта. — Не знам какво да правя.

Той стисна челюст и тръгна натам.

— Остани тук.

— Не мога. Ще си тръгне, ако не съм с теб.

Когато не отговори нищо, го приех като позволение да го последвам. Що се отнасяше до мен, аз отговарях за Ник, и ако трябваше да бъда наказана, задето останах с него, то щях да поема риска.

Бях чувала много хора в града да казват, че Съдията бил като ангел на отмъщението всеки път, когато се изправял в съда, и че правосъдието и честта за него били по-важни и от собствения му живот, но до онази нощ не знаех какво имаха предвид всички. Не бях виждала Съдията да се ядосва, поне не и дотогава.

Ник беше успял да се изправи. Главата му висеше отпусната и дишаше тежко, когато Съдията го стигна. Цялото тяло на дядо ми застина и мога да се закълна, че в очите му лумна пожар. От устата му се изля порой от думи, които не бях чувала никога преди това, но когато заговори на Ник, гласът му беше нежен.

— Ще ти помогна да се изправиш, синко. Аликс, отвори вратата към стаята на господин Боб. Ще го сложим там.

Побързах да изпълня нареждането, като светнах лампите и издърпах завивките на двойното легло в ъгъла. Изискванията на господин Боб бяха прости. Легло, фотьойл с масичка до него, електрическа печка, когато нощите през зимата застудяваха, и тоалетна.

Тъй като се беше хранил заедно със семейството, нямаше кухня.

Лицето на Ник беше пребледняло, но той не издаде и звук, когато Съдията го постави на леглото.

— Вече вдигаш температура — каза Съдията, внимателно премахвайки остатъците от ризата му. — Легни по корем. Аликс, вземи аптечката от банята и намери нещо чисто, в което да сложиш топла вода.

Аптечката не се оказа проблем. Държахме я в шкафа за лекарства над мивката в банята. Имаше и шишенце с аспирин, което също грабнах. Но нещо, в което да сложа топла вода, беше малко по-трудна задача, освен ако не исках да обяснявам на майка ми какво се случваше.

В плевнята нямаше никакви съдове, нито кофи. Чакай малко! Купата, в която бях донесла остатъците от вечерята!

Стрелнах се обратно в плевнята, сграбчих я и я сложих в мивката. Там я изтърках със сапун за ръце и я изплакнах до блясък. Когато се напълни с топла вода, пуснах вътре една кърпа от шкафа и я занесох на Съдията.

— Ще се опитам да бъда внимателен, синко, но все пак ще боли. — Съдията повдигна кърпата и започна да забърсва кръвта от гърба на Ник. Съпричастна към страданието му, аз седнах на пода до леглото и хванах ръката му.

— Баща ти ли направи това? — Предвид обстоятелствата, беше направо удивително колко спокоен звучеше Съдията.

Ник не отговори.

— Трябва да те прегледа лекар.

— Не. Ти обеща. Той просто се напи, това е.

Съдията стисна зъби толкова силно, че можех да чуя как изскърцват.

— От сега нататък, когато започне да пие, ще идваш тук. Това вече е твоята стая, чуваш ли?

— Не мога. Ще дойде да ме търси и ще ви създам проблеми.

— Остави на мен да се притеснявам за това. Аз ти обещах нещо, сега искам и ти да го направиш. Когато започне да пие, ще идваш тук.

Ник се поколеба, след което кимна немощно.

— Обещавам.

Когато гърбът му беше почистен и намазан с лекарство, Съдията откри една от тениските на господин Боб и я облече на Ник, пъхна го под завивките и се обърна към мен.

— Аликс, остани тук и го наглеждай, докато се върна. Трябва да се погрижа за нещо.

— Какво трябва да правя?

— Просто не му позволявай да става от леглото и му давай вода, когато е жаден.

— Да, сър.

Разбрах къде беше ходил онази нощ чак след години. Беше се отбил до къщата на шерифа и заедно се спречкали с Франк Андерсън. Не само заплашили да му отнемат Ник, но Съдията му обещал да го вкара на топло за доста дълго време, ако отново го докосне. Шерифът го информирал, че Ник има позволението да остава в нашата къща всеки път, когато пожелае, и ако Франк е достатъчно умен, за да проумее кое е по-добре за него, то ще се примири със ситуацията.

И въпреки че никой никога не го потвърди, бях сигурна, че жените в семейството ми също знаеха какво се беше случило. Изведнъж котките в плевнята започнаха да получават по три ястия дневно, всички внимателно аранжирани в най-красивите ни съдове, заедно с вилица и чаша мляко. За първи път дори леля Дарла не каза нищо.

Останах с Ник онази нощ, без да пускам ръката му и за момент, като от време на време разговаряхме, когато можеше.

— Няма да си в състояние да дойдеш на училище утре.

— Трябва да отида. — Той се размърда неспокойно, мръщейки се, когато гърбът го заболя от движението.

— Не, не трябва. Никога не правим нищо в първия ден. Ще открия кой е учителят ти и ще взема списъка ти с учебните материали.

— Не ме интересува това. — Той се взираше в мен изпод притворените си клепачи. — Трябва да съм там заради Линдзи. Ще се изплаши, ако не отида.

— Ще й кажа, че си добре. Даже ще си играя с нея, за да не се притеснява.

— Няма да играе. — Той се поколеба. — Тя не е като теб, дребосъче. Не говори с никой друг, освен с мен, и то само когато се налага.

— Бавноразвиваща се ли е?

— Не. Може и да е малко бавна, но вината не е нейна. Никой досега не се е интересувал от нея, нито се е опитвал да й помогне. — Гласът му беше малко по-висок от шепот и можех да видя, че едва се бореше срещу съня.

— Заспивай — казах му. — Ще се погрижа утре Линдзи да е добре и няма да я изплаша. — Все още стоях на пода, но се приведох напред, така че главата ми да е на възглавницата до неговата и челата ни почти да се докосват.

— Ти си нещо специално, дребосъче — промърмори той.

— Както и ти — отвърнах аз.

Трябва да съм заспала там, защото, когато се събудих на следващата сутрин, бях в леглото си.