Катрин Алрид
Дървото на живота (11)

Единадесета глава

С подкрепата на Хю и Джена успях да издържа приема онази вечер. Джена беше права, че целият град знаеше къде бе отишла Линдзи. Клюките и предположенията валяха от всички посоки, подклаждайки гнева ми с всяка дума.

— Не разбирам защо всички са толкова изненадани — сподели Гретчен Трийс на Елена. — Бяха си лика-прилика. Пеги ми каза, че ги е засичала доста често на паркинга пред киното на колела в онзи негов стар пикап, и че стъклата винаги били запотени. Отвратително е какви неща вършат някои хора.

Стиснах зъби, усмихнах се и се отдалечих, но не се и усъмних в твърдението й. И защо да го правя? Самият Ник ми беше казал, че иска хората да вярват, че ходи с Линдзи. Просто аз бях твърде наивна и глупава, за да си мисля, че причините му са благородни.

На следващия ден отидох до салона за красота и отрязах косата си. Казах на Хю, че така ще мога да се грижа за нея по-лесно по време на бременността, но истинската причина беше, че всеки път, когато минавах покрай огледало, си спомнях колко много беше харесвал дългата ми коса Ник. Понякога отмъщението се криеше в простите неща.

Учудващо новата, по-къса прическа ми отиваше. Бях стигнала впечатляващите метър и шестдесет и с моята дребна костна структура разрошената подстрижка ми придаваше пакостлив външен вид и правеше очите ми да изглеждат огромни и мистериозни.

Имаше още едно, последно нещо, за което трябваше да се погрижа, преди да продължа напред с живота си.

Трябваше да се отърва от медальона, който ми беше дал Ник. Стоях дълго в спалнята онзи следобед и се взирах в него. И накрая не можах да се насиля да го изхвърля. Вместо това го сложих внимателно в една кутия и потеглих към фермата.

Когато стигнах там, отидох в плевнята и в стаята на Ник. Беше първият път, в който бях идвала от седмици, и сякаш всички следи от Ник бяха заличени от земята. Дрехите му ги нямаше, а чаршафите и завивките бяха изпрани и сменени, премахвайки и последната нотка от аромата му.

За последен път си позволих да заплача, и дори когато сълзите ми се стичаха, проклинах Ник с всеки свой дъх. Когато приключих, поставих кутийката с медальона в дрешника, натиквайки я възможно най-отзад на последния рафт. След което затворих вратата на дрешника и на Ник.

Малко след това животът доби рутина, която посрещнах с отворени обятия. Хю започна работа при баща си в дърводобивната компания на пълен работен ден, а аз поех ролята на съпруга с отмъщение. Дори леля Дарла не можеше да открие и петънце мръсотия в къщата ми, а не можеше да се каже, че не се беше оглеждала за такава.

Съдията намираше оправдания да идва почти всеки ден и аз приветствах визитите му. Заедно планирахме първата ми зеленчукова градина, чиито редове бяха подредени с математическа прецизност. Някога празните градинки около къщата сега бяха пълни с храсти и цветя: азалии, японска бодлива зеленика и тъжничета цъфтяха на фона на мушкатото, петуниите, ароматния грах и хостата, а няколко цвята индийски люляк придаваха контраст и височина.

Когато с Хю преценихме, че е настъпил подходящия момент, събрахме семействата си и им съобщихме за бебето. Всички бяха във възторг, а аз навлязох в един напълно различен свят, на който никога досега не бях обръщала внимание — южняшката традиция по обучаване на младите бъдещи майки чрез предаване на мъдрости, събирани от поколенията жени преди тях.

— Аликс! — изпищя майка ми, когато ме видя да се пресягам за една купа на най-горния рафт в шкафа. — Спри това на секундата. Не знаеш ли, че ще намотаеш пъпната връв около врата на бебето?

Когато ме измъчваха стомашни киселини, леля Дарла ми каза, че това означавало, че бебето щяло да има много коса.

Елена се включи в представлението, предупреждавайки ме да не допускам нищо да ме изплаши, защото това щяло да „бележи“ бебето. Изглежда всички имаха примери за подобни явления и не пропускаха да ми ги поднасят при всеки удобен момент. Смеех се на историите, но клетата ми акушерка, която се беше преместила тук от Ню Йорк, остана ужасена, когато й повторих всичко, и ми нареди да не слушам и думичка от това, което казваше семейството ми. Не мисля, че някога успя да схване напълно представата за южняшките традиции и няколко години по-късно се върна обратно в „цивилизацията“.

На повърхността всичко изглеждаше розово и перфектно, но нищо не можеше да е по-далеч от истината. Въпреки шоуто, което разигравах, страдах повече от когато и да било. Не можеш да включваш и изключваш любовта като лампа, без значение колко трудно се опитваш. Всичко, което можеш да направиш, е да я зазидаш, тухла по тухла, докато не издигнеш непробиваема крепост около емоциите си. И веднъж щом построиш крепостта, я замаскирваш толкова добре, че дори ти да не можеш да я виждаш повече. Това направих с любовта си към Ник, а омразата стана моят камуфлаж. Стореното оказа влияние на всичко в живота ми. За първи път изгубих поглед към сърцевината на евкалиптовото дърво и сега виждах единствено бледата, релефна кора — груба и ненадеждна.

Едно от главните последствия от промяната ми беше внезапната ми неспособност да се доверя на Хю. Веднъж вече бях глупава и наивна и бях повярвала на всичко, което ми беше казал Ник. Не възнамерявах да го допусна отново, и ако Хю ми изглеждаше твърде хубав, за да е истински, то трябваше да има скрит мотив.

Илюзията ми се разби със заглушителен трясък, когато разкъсах превръзката от очите си.

Прекарах доста време, наблюдавайки Хю, чудейки се как един мъж можеше да изглежда толкова радостен за бебе, което не беше негово. Можеше и да си го обясня, ако преди това бе проявил поне малко интерес към някое дете. Но не беше. А сега играеше ролята на бъдещ баща прекрасно и подозрението ми нарастваше.

Имаше само един извод, до който можех да стигна. Бях права за Хю от самото начало. Не ме обичаше. Преследвал ме е единствено защото това бе искало и очаквало семейството му от него. И въпреки че имаше предостатъчно пари, ако поддържаше семейството си щастливо постоянно, то се очертаваше да наследи индустрията, която управляваше целия град и областта. Може би по някакъв начин го беше грижа за мен, но връзката ни беше по-скоро като на брат и сестра, вместо на съпруг и съпруга. Аз бях трофеят му, най-подходящият кандидат, който да му помогне да получи това, което наистина искаше — почтеност и власт, двете най-ценни стоки в малкото ни градче. Бебето беше просто фасада, нещо, което да завърши картинката на щастливото семейство, която се опитваше да създаде.

Дълбоко в себе си знаех, че щастието му беше като моето, просто един фарс, колкото и убедителен да беше. Помогна на мен и на Джена с детската стая, като вършеше по-голямата част от физическия труд. Присмивахме му се безмилостно, когато постави оградата на кошарата на обратно и се наложи да я сглобява наново. А когато обиколката ми започна да се разширява, стана по-загрижен, настоявайки да престана да се трудя толкова много из къщата и уверявайки се, че наблизо винаги имаше нещо, на което да повдигна подутите си глезени. Поставяше ръка върху корема ми, смеейки се, когато бебето риташе активно. Към края на бременността даже ме придружаваше в часовете по Ламазе.

Не ми отне много време да открия, че тези топли прояви на чувства в по-голямата част настъпваха, когато наблизо имаше други хора. Не че Хю някога беше нещо друго, освен мил. Но когато бременността ми напредна, изглежда, че изпадаше в умислена тишина все по-често, когато бяхме сами, и не можех да не се зачудя дали не е стигнал до същото заключение като мен. Защото най-накрая бях осъзнала колко голяма грешка бяхме направили, женейки се поради грешните причини. Грешка, с която сега трябваше да живея и да се справям сама. Джена мислеше, че Хю има криле и ореол, а семейството ми си имаше собствените си дребни проблеми, с които да се занимава.

Седмица преди Коледа майка ми дойде до вкъщи, за да ми помогне да украся коледното ни дърво.

Обичайно възторжената ми майка не каза и дума, докато окичвахме светлинките, а веждите й се бяха смръщили. Зачаках, знаейки че рано или късно щеше да си каже сама. Най-накрая тя въздъхна дълбоко и се отпусна на дивана.

— Баща ти ми предложи брак.

Новините не ме изненадаха изобщо и аз се усмихнах. Бях се чудила колко дълго ще му отнеме, преди да събере смелост.

— Какво му отговори?

— Че ще си помисля. — Тя задъвка долната си устна. — Това ще означа да се преместя в Джоунсбъро и да оставя Съдията.

— Мамо, няма да е така, сякаш Съдията ще остане сам. Леля Дарла и леля Джейн все още ще са там, за да се грижат за него, а Джоунсбъро е на двадесет минути път.

Тя ме погледна с умоляващи очи.

— Какво ще си помисли Джейн, Аликс? Не мога да я нараня отново.

Седнах до нея и взех ръката й.

— Обичаш ли го, мамо?

— Да — прошепна тя. — Мисля, че винаги съм го обичала.

— Тогава се омъжи за него. Леля Джейн ще разбере. Ще поиска да си щастлива.

— Наистина ли мислиш така?

— Говори с нея.

 

 

Предполагам татко не искаше да рискува мама да си промени решението, веднъж щом се бе съгласила. Сватбата се състоя на Коледа, а майка ми се вълнуваше като тийнейджърка. Ако леля Джейн изпитваше някаква тъга по миналото, то я беше скрила добре и денят беше прекрасен за всички ни. Следващата седмица беше прекарана в суматоха покрай местенето на мама в къщата на татко в Джоунсбъро, въпреки че през по-голямата част бях заточена да стоя на стола и да наблюдавам отстрани.

Няколко дена по-късно в една студена януарска нощ настъпиха родилните болки. Не беше минало много време, откакто си бяхме легнали, може би няколко часа, когато един кошмар ме събуди. Обляна в пот, преметнах крака през ръба на леглото, сложих един халат и, поклащайки се, отидох в кухнята, за да си стопля чаша мляко. Първата болка ме удари, когато тъкмо бях преляла млякото от тенджерката в чашата. Стискайки ръба на плота, задържах дъх, докато не отмина, след което изсипах млякото в мивката и изплакнах двата съда.

Някакво дълбоко, инстинктивно желание да бъда сама ме възпря да събудя Хю. Стоях на масата в притъмнената стая, наблюдавайки часовника, докато болките зачестяваха, всяка следваща траеща по-дълго от предишната. Все още бях там, когато четири часа по-късно Хю се запрепъна сънено от спалнята с разрошена коса и полуотворени очи.

— Аликс? Какво правиш?

— Раждам — отвърнах спокойно.

Очите му се отвориха рязко.

— Сега?

— Може да се каже.

— Защо не ме събуди?

— Нямаше смисъл и двамата да стоим будни в толкова ранен етап от раждането.

Не можех да му кажа истинската причина. По онова време, не мисля, че и аз самата я разбирах напълно. Хю не беше бащата на бебето ми и дълбоко в себе си не му вярвах, не вярвах на никой мъж повече.

Той приклекна до мен.

— Колко начесто са болките?

Погледнах към часовника.

— На всеки петнадесет минути.

— Добре, ще се обадя на доктора, след което ще те облечем.

Не се противих, когато пое нещата в свои ръце. Преряза ме още една болка и всичката ми сила се фокусира вътре в мен и остана там през следващите осем часа, докато се трудих да изродя дъщеричката си.

Кейти се появи на този свят със силен протест, малкото й личице бе смръщено в гневна маска, докато крещеше от негодувание, задето я бяха извадили от топлото й гнезденце, притихвайки едва когато я увиха в одеялце и я поставиха в ръцете ми. Очите ми се напълниха със сълзи, когато я разгледах. Толкова много приличаше на Ник, че не виждах как някой щеше да пропусне да забележи. Малката й главичка беше покрита с гъста черна коса, която разкриваше непосредствена склонност към къдрене в краищата, и дори, когато най-накрая беше спряла да плаче, трапчинките на пухкавите й бебешки бузки се виждаха ясно.

Хю остана с мен през цялото време, напътствайки ме, разтривайки гърба ми и корема ми, когато болките бяха станали непоносими, радостно отрязвайки пъпната връв, когато докторът му подаде ножиците, и по-късно пълнейки стаята ми с розови цветя и раздавайки цигари^[1].

Но тогава не се интересувах дали всичко това е просто фарс. Имах Кейти и в рамките на един миг животът ми се промени. Тя беше моят свят, причината, заради която живеех и дишах и нищо друго не ме интересуваше.

Кейти не беше това, което хората наричаха „добро“ дете. Още от самото начало беше умна, интелигентна и не спираше да шава.

Усмивките и смехът й озаряваха живота ни, а сивите й очи винаги искряха с радост. Всички я глезехме безгранично и тя го приемаше така сякаш й се полагаше по право, след което настояваше за още.

Даже Хю не бе имунизиран срещу чара й. Един следобед, когато тя беше на три месеца, го заварих в детската стая. Пухкавите юмручета на Кейти бяха заровени в косата му, а тя се смееше истерично, докато Хю пръхтеше срещу коремчето й. Изплъзнах се тихо, преди да ме видят, и в онзи момент обичах Хю истински и неподправено. Беше отредено да бъде еднакво първият и последният път, в който изпитах някаква истинска емоция към него.

Три месеца по-късно, когато Кейти беше на шест месеца, тя почина. Лекарите казаха, че се дължи на синдрома на внезапната детска смърт, но единственото, което знаех аз, е, че в една секунда държах хубавото си, топло дете в обятията си, а в следващата си беше отишла и вече нямах нищо. Когато я погребаха, трябваше да ме заровят с нея. Единственото, което остана от мен, беше празна черупка, която дишаше и издишаше, която се хранеше, защото я караха насила, и която не искаше да разговаря с никой. Заключих се в детската стая и останах там, докато семейството ми, поболяло се от мъка и притеснение, не ме извади оттам и не опакова всички неща на Кейти, преди да ме принудят да отида на лекар.

Но не съществуваше хапче, познато на човечеството, което да ми помогне да преживея травмата от загубата на детето си.

Събуждах се посред нощ от самотните плачове на Кейти, които ехтяха в ушите ми, и потеглях към гробището, оставайки там в тъмнината с една ръка на гроба й, пеейки приспивни песнички, докато Хю не се появеше и не ме върнеше обратно у дома.

И някак в мъката и болката си този, когото обвинявах, беше Ник. По него беснях през онези самотни и пусти часове до гроба на Кейти. Нищо от това нямаше да се случи, ако не ни беше оставил. Ако беше повикал мен, вместо Линдзи, Кейти сега щеше да е жива. Трябваше да бъде тук, трябваше да открие начин да я спаси. Но не беше и за това го намразих дори още повече.

Учудващо, Иън беше този, който ме върна обратно към някакво подобие на живот. Една сутрин се появи в къщата ни, влетя в спалнята и ми нареди да ставам от леглото.

— Обличай се — каза. — Отиваш на работа.

Даде ми работа като негова „асистентка“, позиция, която очевидно беше създадена, за да ме държи заета. Примирявах се с деспотизма му единствено защото да се подчиниш беше по-лесно от това да се противопоставиш. Но постепенно работата събуди интереса ми и аз започнах да навлизам в дърводобивната промишленост.

След две години знаех за нея повече, отколкото Хю. Година след това отидох в банката и използвах името на семейство Морган като гарант, за да кандидатствам за заем. Когато го получих, отворих своя собствена компания за строителни материали, първата в Морганвил. Умишлено я направих голяма колкото търговските магазини в Джоунсбъро и всяка минута от времето ми, ден и нощ, посвещавах на това да я превърна в просперираща. „Саутърн Съплай“ стана моят живот, единственото нещо, за което ме беше грижа.

Затова, когато усетих за първи път, че Хю имаше афера, не обърнах внимание.

Някак си беше дошло като облекчение. За известно време нямаше да се налага да се занимавам с него. Не знаех коя беше жената, а и не исках да научавам. Единственото, което исках, е да заровя глава в пясъка и да забравя миналото, да забравя, че обятията и сърцето ми все още скърбяха за дъщеричката, която бях имала за толкова кратко. И успявах възхитително. Докато времето се изнизваше, бях станала безчувствена отвътре, състояние, което приветствах и се борех да задържа.

Не чувствах нищо, нито гняв, нито радост или тъга. Животът беше по-лесен така.

И тогава, петнадесет години след като си беше тръгнал, Ник се завърна у дома.