Катрин Алрид
Дървото на живота (15)

Петнадесета глава

Даниел се появи следващия следобед в „Саутърн Съплай“, облечен официално с бяла риза и бежови панталони. Поверих магазина на Кени и прекарах следващите два часа, развеждайки го наоколо и обяснявайки задълженията му, след което поработих заедно с него за известно време, за да може да схване основното. Усвояваше всичко толкова бързо, че му обещах, че от утре ще може да работи сам.

Но въпреки че му имах пълно доверие, любопитството ме глождеше и след един час закрачих надолу към отдела за електроника, опитвайки се да изглеждам възможно най-естествено и незаинтригувано.

Даниел беше зает да възхвалява ентусиазирано някаква нова видео игра на едно момче, което изглеждаше на неговата възраст, и две момичета тийнейджърки. Вниманието на момчето беше силно приковано от играта, но изглежда момичетата не можеха да свалят очи от Даниел и аз се усмихнах.

Бях се надявала, че след като децата на неговата възраст бяха твърде млади, за да си спомнят Ник или Франк, нямаше да имат предразсъдъците на родителите си. Изглежда се бях оказала права. Въпреки че беше естествено внимателен около непознати, както повечето деца на неговата възраст, дружелюбният и ведър характер на Даниел, съчетан с прекрасния му външен вид печелеше всички. Да го сприятеля с децата беше лесната част.

След като се бяхме разделили в нощта, когато бях правила пица, бях очаквала Ник да използва Даниел като извинение да се отбива в магазина, но не го видях отново в следващите няколко дни.

Вместо това най-накрая успях да се срещна с Боуи Грант.

Беше едър като мечка с гъста сива коса. Единствено топлите му кафяви очи пречеха на размерите му да бъдат заплашителни. Усмихваха се постоянно, карайки този, който се взираше в погледа му, да се чувства като благословен с ангелска целувка.

— Чувствам се, така сякаш познавам теб и семейството ти цял живот — заяви, обхванал ръката ми в своята. — Ник говореше за всички ви постоянно.

Не можех да не отвърна на усмивката му. Боуи беше мъж, който можеше да предизвика реакция и от самия сфинкс.

— И аз съм чувала малко за теб.

— Не вярвай и на думичка от това. — Той хвърли на Даниел една престорена гримаса. — Готвенето ми въобще не е толкова лошо, колкото го изкарват. Бих искал да се науча да готвя южняшки ястия обаче. Може би някой път ще разменим някоя друга рецепта?

— Разбира се. Но трябва да те предупредя, че не съм главният готвач в семейството. Ако искаш нещо грандиозно, трябва да се обърнеш към леля Дарла. Тя е експертът. Няма нещо, което да не знае за готвенето. — Спрях за момент. — Като се замисля, няма нещо, което да не знае като цяло. Просто се приготви душата ти да бъде избавена, докато те учи.

Наблюдавах с възхищение, когато отметна главата си назад и се засмя бурно.

— Чувал съм всичко за Дарла — каза той, докато избърсваше сълзите от смях от очите си. — Нямам търпение да се запозная с нея. Звучи ми като страхотна жена.

Леля Дарла? Моята леля Дарла? Мъжът очевидно обичаше предизвикателствата. Или това, или беше мазохист. Но въпреки сегашното му психическо състояние, Боуи ми допадаше.

Малко след като си заминаха, ми хрумна, че единственият, който все още не бях срещала от семейството на Ник, откакто се бяха върнали, беше Линдзи, и ако зависеше от мен, никога нямаше да я видя отново. Чувствата ми към нея бяха толкова сложни, че наподобяваха кълбо от мрежа, чиито хиляди нишки бяха увити и заплетени една в друга до такава степен, че беше невъзможно да ги разплетеш.

Предполагам, ако трябваше да бъда честна, трябва да призная, че имаше и малко ревност, но тя беше последното, което изпитвах. Омразата бе по-силна. Беше ми отнела единствения мъж, който някога бях искала истински, и то в момента, в който се бях нуждаела от него най-много. Беше споделила живота му и го беше дарила с дете. Беше заела мястото, което трябваше да бъде мое.

Но дори омразата не можеше да засенчи нещото, което не можех да забравя. Беше ме направила на глупачка. И тук проговаряше човешкото его, гласът във всички нас, който крещеше „Мен! Мен!“ в безспирно ехтене.

Защото от деня, в който бях срещнала Ник за първи път в мръсната автоморга, Линдзи вече му бе влязла дълбоко под кожата. Защото, докато аз мечтаех щастливо за съвместен живот с него, всеки път, когато той ме оставяше, тя го бе дърпала безмилостно обратно към себе си. А аз бях твърде глупава, твърде наивна, за да видя какво се случваше, въпреки че всички признаци бяха пред очите ми. Дори и да бях единствената, която смяташе така, тя ме беше унижила, беше ме накарала да приличам и да се чувствам като идиотка. И въпреки, че мразех Ник за това, което ми беше причинил, Линдзи беше тази, която обвинявах истински. И то с основание, както щях и да разбера след около месец. Подозирам, че ако бях знаела до какво щяха да доведат следващите няколко седмици, щях да си събера багажа и да напусна града на момента.

Началото на края започна в деня, в който семейството ми замина за Харди.

 

 

Леля Дарла и леля Джейн бяха сготвили храна, която да стигне на Съдията за цял месец, но аз бях притеснена за него. Да имам храната под ръка беше едно, но да го накарам да я изяде друго. Бях го навестила в петък вечерта и, разбира се, не я беше докоснал.

— Не съм гладен — изгледа ме от креслото в хола.

Поставих ръце на кръста и отвърнах на погледа му.

— Ще те накарам да се нахраниш, ако ще и да седна отгоре ти.

— Никога вече не посоляват храната и крият солницата, където не мога да я стигна.

— Знаеш как влияе солта на кръвното ти.

Той разтърси вестника и се захвана отново да чете, опитвайки се да скрие усмивката, която играеше на устните му.

— Не знам какво му е хубавото да живее човек още няколко години допълнително, след като не може да им се наслади.

Понякога се чудех дали Съдията не се държеше толкова свадливо само защото това привличаше повече внимание към него. Трябваше да му вися на главата и да споря за всяка хапка, която взимаше. Това ме направи още по-решителна да го накарам да закуси добре, затова навих алармата си за разсъмване, когато легнах в леглото същата вечер. Щях да му направя овесени ядки със стафиди и кафява захар. Беше му любимото, затова знаех, че няма да се противи.

Пискливото звънене на часовника ми ме събуди рано сутринта в събота и аз се прозях, докато се пресягах пипнешком за зелената копринена роба, която беше в комплект с късата ми нощница. И двете облекла стигаха до средата на бедрата ми, но все още не ми се занимаваше да се обличам.

Наблизо нямаше съседи, които да могат да ме видят, а и не мислех, че екипът на Ник щеше да работи днес.

Снощи беше валяло, а гръмотевиците пращяха толкова силно, че бяха разтресли гредите на плевнята. Когато най-накрая излязох отвън, слънцето вече бе достатъчно силно, за да накара влажността във въздуха да се усеща така, сякаш бях стъпила в сауна и копринената роба моментално прилепна по тялото ми.

Точно пред плевнята имаше малка кална локва и тъкмо когато се канех да я прескоча, от лявата ми страна се чу глас.

— Всяка сутрин ли се разхождаш така отвън? Защото ако да, трябва да идвам тук по-рано всеки ден.

Опитах да спра, но тялото ми вече беше набрало инерция да прескочи локвата. Оказах се олюляваща се на ръба секунда преди кракът ми да се приземи изцяло във водата, а калта да се промуши между пръстите ми.

— По дяволите — промърморих под нос, когато погледнах през рамо към Ник. Беше застанал до шевролета, чийто капак беше повдигнат.

— Какво правиш тук? — Извадих крака си, което беше последвано от засмукващ звук, след което размърдах пръстчетата си в опит да изтласкам калта. Всичко, което успях да направя, бе да се омажа още повече.

Той присви рамене.

— Не можех да спя, затова реших да дойда и да видя от какво се нуждае шевролета, за да бъде поправен.

През цялото време, докато говореше, вървеше към мен. Когато ме стигна, измъкна един парцал от задния си джоб, приклекна и повдигна крака ми. Трябваше да се хвана за рамото му, за да не падна, докато той забърсваше калта от стъпалото и крака ми.

Беше ме хванал в уязвим момент, когато все още бях сънена, неподготвена и всичките ми защити бяха свалени. И въпреки че се борех, предателското ми тяло настръхна от главата до петите при допира му, настоявайки да си спомня какво беше чувството да бъда любена от него.

Ръцете му се движеха по кожата ми повече като милувка, отколкото като опит да ме почисти, а плътта под дланта ми беше твърда като скала от мускули. От него се излъчваше топлина като от жива пещ, която беше готова да ме погълне.

Мислено поклатих глава, опитвайки се да разсея вцепенението, в което бях изпаднала. Трябваше да прочистя гърло, преди да проговоря.

— Казах на Даниел, че може да работи върху колата. Не си спомням да съм те включвала в предложението.

Той повдигна глава, а погледът му обходи тялото ми, преди да срещне моя, но не пусна крака ми. Пръстите му се свиха малко под коляното ми, сякаш възнамеряваше да ги задържи там завинаги, а палецът му се раздвижи в бавни кръгове по кожата ми. Когато отговори, гласът му беше дрезгав и стържеше по оголените ми нерви.

— Даниел е умен, но няма да направи петнадесет до края на януари. Може да смени маслото и свещите, но все още има много, което не знае за механиката.

Издърпах крака си от хватката му и той се изправи. По някакъв начин това беше дори още по-зле. Само няколко сантиметра деляха тялото ми от неговото.

— Защо правиш това? — Бях започнала да се отчайвам и си личеше по гласа ми.

— Знаеш защо. — Очите му бяха като разтопен метал, нюанс, който познавах много добре, въпреки че всячески отказвах да си припомням спомените.

— Не, по дяволите, не знам! Имаш си Линдзи. Защо не можеш просто да ме оставиш на мира?

Ръцете му се придвижиха до раменете ми и той се приведе по-близо.

— Не искам Линдзи. Никога не съм я искал. Искам теб.

Най-накрая! Най-накрая гневът ми излезе на преден план, предпазвайки ме от нежеланите чувства, които бяха започнали да се пробуждат. Дръпнах се далеч от него и отстъпих назад.

— Все още ли ме мислиш за толкова доверчива, Ник? Мога да изчислявам също толкова добре, колкото всеки друг. Ако рожденият ден на Даниел е в края на януари, това означава, че си скочил от моето легло направо в нейното. — Смехът ми беше примесен с истерия. — Знаеш ли, че се бях притеснявала за теб? Бях се уплашила, че не си почиваш достатъчно, тъй като работеше по цял ден, а след това прекарваше нощите с мен. Изглежда си имал повече сила, отколкото съм предполагала.

Раменете му се отпуснаха.

— Недей. Моля те. Не беше така, както си мислиш.

Отстъпих назад още една крачка.

— О! Тогава как беше? — Когато не отговори, се обърнах обратно към плевнята. — Предполагам това говори само по себе си. Стой далеч от мен, Ник. Повече няма да играя игричките ти.

Закрачих към стаята си с изпънат гръб и високо вдигната глава. Без значение колко силно се бунтуваше тялото ми, никога повече нямаше да ме има. Нямаше да го допусна, нямаше дори да си позволя да мисля за подобно нещо. Имах да правя закуска за Съдията, а сега трябваше да се изкъпя и да се преоблека, преди да отида в къщата.

Ник все още беше там, когато се облякох, надвесен над двигателя на шевролета, но този път не му обърнах внимание. Това не ми попречи обаче да почувствам погледа му върху себе си, докато прекосявах двора. Беше истинско облекчение, когато пристъпих в кухнята и затворих вратата след себе си.

Придвижвайки се до кафе машината, я напълних с безкофеиновото кафе, което лелите ми купуваха за Съдията, след което налях вода и включих копчето. Беше избълбукала веднъж, когато килнах глава и напрегнах слух.

Съдията беше ранобуден, за разлика от мен. Очаквах, че вече ще е станал и ще се е облякъл, но къщата беше неестествено притихнала. Ръцете ми настръхнаха, а по гръбнака ми полази тръпка. Опитах се да се уверя, че въображението ми се беше развихрило, докато насилих краката си да се раздвижат. Да се уверя, че притеснението ми за Съдията беше виновно за зловещото чувство на празното в къщата.

Бях грешала.

Седеше на пода в подножието на стълбите, отпуснат върху последното стъпало. Очите му бяха затворени, а едната страна на лицето му беше изкривена в неразгадаема маска. Лявата му ръка беше свита в скута и приличаше на нокти на граблива птица.

Не си спомням да съм извикала или да съм помръднала, но сигурно бях направила и двете. Когато Ник нахлу в хола, аз бях на колене, опитвайки се да повдигна тялото на Съдията, да го прегърна по-близо.

— Мъртъв е — простенах. — О, божичко. Оставих го да умре.

Ръцете на Ник се движеха, опипваха врата на Съдията, китката му.

— Не е мъртъв, претърпял е инсулт. Трябва да го закараме до болницата.

Отне му малко усилие, но успя да ме откъсне от Съдията, след което го повдигна в ръцете си, сякаш не тежеше повече от дете.

— Аликс! — Гласът му беше остър. — Трябва да ми отвориш вратата.

Високият му тон проработи. Скочих на крака трескаво и изтичах до вратата, държейки я отворена, докато той изнасяше Съдията отвън, а погледът ми беше заключен върху бледото, изкривено лице на мъжа, който ме беше отгледал.

— Ще вземем моя пикап.

Не бях в състояние да споря. Отворих вратата откъм пасажерското място и зачаках, докато той положи Съдията на седалката, след което се качих, увих ръце около дядо ми, за да придържам и подкрепям отпуснатото му тяло.

— Дръж се.

Пътуването сякаш отне цяла вечност, въпреки че бяхме стигнали за по-малко от петнадесет минути. Имам бегъл спомен за скоростта и клатушкането, докато избягвахме трафика, и си спомням неясно как Ник беше говорил с болницата по телефона си, предупреждавайки ги, че сме на път към тях. Но цялото ми внимание беше насочено върху Съдията.

— Почти стигнахме — прошепнах в ухото му. — Не умирай, по дяволите. Ако го направиш, никога повече няма да ти проговоря. — Едва се държах, обзета от шок и страх. Тялото ми продължаваше да трепери и аз не можех да го спра.

Чакаха ни пред вратите на спешното отделение, когато пикапът спря, за да вземат Съдията далеч от мен. Хукнах вътре след тях в малката стая, която изведнъж се беше напълнила с хора.

Някой със синьо болнично облекло ме спря и ми попречи да вляза.

— От колко време е така?

Ник беше този, който отговори.

— Не много дълго, мисля. Облечен е. Трябва да се е случило, когато е слизал долу.

— Какви лекарства приема?

— Аликс? — Ник постави ръка на рамото ми.

Разсеяно им казах името на лекарството за високо кръвно, което бяха предписали на Съдията.

Наклоних се на една страна, опитвайки се да видя какво правеха сестрите с дядо ми.

— Ще се оправи ли?

— По-късно ще знаем повече. Зад ъгъла има стая за семействата. Защо не изчакате там?

Поклатих глава.

— Искам да остана с него.

Ник уви ръката си около тялото ми, използвайки я, за да ме води надолу по коридора.

— Хайде. Ще ни осведомят веднага щом разберат нещо.

Чакалнята беше голяма и обзаведена в стил, който очевидно целеше да всее чувство на комфорт — мебелите бяха в топли бежови цветове, големи и отрупани с предмети. Но аз не можех да се насиля да седна. Застанах в средата на стаята, неспособна да помръдна, след като Ник ме пусна.

— Да се обадим ли на семейството ти? — Той посочи към служебния телефон върху масата близо до дивана.

Благодарение на треперенето ми, зъбите ми тракаха. Стиснах ги яростно и се опитах да помисля.

— Коуди. Обади се на Коуди. Той ще знае какво да прави. И на Джена. Кажи й да отиде до къщата и да изключи кафе машината.

Стори ми се, че му отне доста време, но все още не бях помръднала от мястото си, когато приключи.

— Всички са осведомени. Коуди ще се опита да се свърже с баща ти, преди да тръгне насам.

Кимнах.

— Благодаря ти. Не е нужно да оставаш. Коуди може да ме закара у дома, ако се наложи.

Той стисна челюст.

— Няма да те оставя тук сама. А освен това, аз също обичам Съдията. Той е най-близкото до истински баща, което съм имал.

В гърдите ми се надигна ридание, което сви гърлото ми, докато не можех да си поема въздух.

— О, господи. Не мога да го изгубя. Той е всичко, което ми остана.

На мига Ник беше до мен, побутвайки ме към дивана и дърпайки ме в скута си. Ръцете му ме обвиха и той ме залюля нежно.

— Шшт. Ще се оправи.

За първи път, откакто се беше върнал, спрях да му се противопоставям. Вместо това зарових лице във врата му и го намокрих със сълзите си, оставяйки го да ме успокоява, напълно несъзнаваща, че току-що му бях позволила да направи огромна пролука в защитната ми стена. Пролука, която щеше да се разширява постепенно, докато всичките стени, които бях построила толкова внимателно, не се срутеха и не станеха на прах. Не съм сигурна дали щеше да ми пука, дори и да знаех. В онзи момент, бях готова да се сгуша и в самия дявол, ако ми беше предложил утеха.

— Как можеш да го обичаш след това, което ти причини? — Гласът ми трепереше и се накъсваше от хълцанията.

— Какво ми е причинил? — Ръцете му погалиха гърба ми.

— О, господи, Ник. Заради него те изпратиха надалеч. Накарал е шерифът да те принуди да се присъединиш към армията. Ако им се беше противопоставил, можеше да останеш тук, да изчистиш името си. Не е трябвало да заминаваш.

— Направил е това, което е сметнал за правилно, Аликс. — Гласът му беше нисък и успокояващ. — Опитвал се е да ме предпази да не бъда наранен или дори да не вляза в затвора. Няма гаранция, че щях да се измъкна чист, ако се беше стигнало до дело. Не е искал да мина през всичко това. А и без това се оказа, че да ме изпрати далеч, е най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Ако не беше, най-вероятно още щях да работя на бензиностанцията, изкарвайки толкова пари, колкото да оцелея. Знаеше ли, че е плащал данъка върху имуществото на автоморгата?

— Съдията? — Не знам защо не се бях сетила по-рано. Беше повече от логично.

— Да. Бях се завърнал у дома с очакването автоморгата да е конфискувана, защото не бях плащал таксите. Мисля, че исках да бъде конфискувана, тъй като не желаех никакви напомняния за живота ми там. Вместо това беше все същата, очаквайки ме като чудовището под леглото ми. Съдията знаеше, че ще трябва да се изправя пред нея и да се справя с миналото, преди да продължа напред. И както винаги, отново беше прав по повече от един аспект. Бях казал на Даниел за това как съм израснал, но не мисля, че проумя всичко, което се бе случило наистина, докато не видя мястото със собствените си очи. Да почистя автоморгата и да я превърна в нещо хубаво е точно това, от което имах нужда. — Гърдите му се повдигнаха и той си пое дълбоко въздух. — Има само едно нещо от онова време, за което съжалявам наистина.

— Какво? — Повдигнах трепереща ръка, за да избърша сълзите от бузите си, но не помръднах от скута му.

— Че те отблъснах — каза тихо. — Това беше най-голямата грешка, която съм правил. Но бях просто изплашено до смърт дете. Опитвах се да постъпя благородно, да направя правилното нещо, когато всичко, което исках, бе да умра при мисълта, че повече никога няма да те видя.

Не му повярвах, разбира се. Не можех да му повярвам. Защото, ако ми казваше истината, защо тогава беше направил дете на Линдзи? Защо беше повикал нея вместо мен?

Но също така точно сега не можех да се справя с всичкия гняв, който щяха да предизвикат въпросите ми. Не и докато Съдията се бореше за живота си. И докато се чувствах така, не можех да продължавам да приемам утехата, която ми предлагаше Ник.

Изправяйки се, се отдръпнах от него и станах от скута му, точно когато Коуди влетя в стаята. Обаждането на Ник сигурно го беше извадило от леглото. Изглеждаше така, сякаш се беше пъхнал в първите дрехи, които беше видял, а косата му беше разрошена, сякаш не бе имал време да я среше. Прегърнахме се силно за една дълга секунда, преди да проговори.

— Как е той?

— Не знам. Все още чакаме да ни кажат нещо. Свърза ли се с останалите от семейството?

— Не успях да се свържа с татко, но оставих съобщение на телефонния му секретар да ми се обади, когато се прибере. Също така се обадих на местната полиция. Познават татко и ще го потърсят. — Въпреки спокойствието в думите му, изражението му бе напрегнато, когато погледна над рамото ми. — Ник, благодаря ти, че си се справил с всичко това, и че си се погрижил за Аликс. Задължен съм ти.

— Не се притеснявай. Радвам се, че бях там.

Някой прочисти гърло откъм вратата и ние всички се обърнахме към мъжа, който стоеше там. Изглеждаше ми млад, облечен в тъмносинята униформа на спешното отделение, но името на табелката му твърдеше, че е лекар. Коуди уви ръцете си около мен, сякаш да ме предпази от евентуалните лоши новини, които можехме да чуем.

— Аз съм доктор Абът. Роднини ли сте на господин Френч? — Никой преди не беше наричал Съдията господин и ми отне момент да разбера за кого говореше.

— Ние сме негови внуци — отвърна Коуди. — Как е той?

— Дядо ви е късметлия, че е оживял. Инсултът е бил доста силен, но засега е стабилизиран. Ще го задържим в спешното още няколко часа, докато не сме сигурни, че е безопасно да го преместим, след което ще го прехвърлим в интензивното отделение.

Тялото ми се отпусна от облекчение. Ако Коуди не ме подкрепяше, мисля, че краката ми щяха да откажат.

— Значи ще живее?

— Не мога да обещая, но ще ви кажа само, че шансовете са много високи. Направихме му компютърна томография, след което започнахме лечение с ново лекарство, което може да намали увреждането, причинено от инсулта, ако пациента го приеме достатъчно бързо. Все още е рано да се каже дали е подействало, но имам високи очаквания за възстановяването му.

— Може ли да го видим?

— Само за минута и то един по един. Вече почти се е свестил.

Ако не бях получила уверенията на доктора, видът на дядо ми щеше да ми докара паник атака. Съдията беше най-силният човек, когото познавах, но сега едва успяваше да направи гънка на чаршафа, а навсякъде около него имаше тръби и кабели. Беше заобграден от половин дузина машини, които бипкаха, бълбукаха и съскаха, а миризмата на антисептик прогаряше носа ми.

Опитвайки се да не разместя нещо, докоснах бузата ми, нуждаейки се отчаяно да усетя топлата му кожа под пръстите си. Лявата страна на лицето му все още беше изкривена, измъчена, но дясното му око беше наполовина отворено и се взираше в мен с такова объркване, че ми късаше сърцето.

— Претърпя инсулт — казах му, молейки се да ме разбира. — Намираш се в болницата, но докторът каза, че ще се оправиш. Ник и Коуди са тук, а останалите от семейството пътуват насам.

Когато окото му се затвори отново, останах още минута, казвайки си, че ме беше чул, че наистина бях видяла как объркването напуска очите му.

Джена чакаше в коридора, когато Коуди мина покрай мен и влезе в стаята на Съдията.

— Ще се оправи — прошепна. — Знаеш, че е твърде упорит, за да умре.

— Радвам се, че си тук — избърсах отново очи, чувствайки се като кран, който беше пукнат. Не исках да плача, но изглежда не можех да се спра. Емоциите ми бяха твърде оголени.

— Хей, ти би направила същото и за мен. — Тя бръкна в чантата си и ми подаде носна кърпичка. — Нека сега се върнем в чакалнята и ще отида да ти купя кафе.

— Добре. — Издухах носа си и я последвах, докато Ник вървеше до мен. Когато Коуди се присъедини към нас няколко минути по-късно, тенът му беше няколко тона по-блед от обикновено.

— Божичко — каза и потърка лицето си с ръце. — Знаеш, че е лошо, но не ти въздейства напълно, докато не го видиш.

По някакъв извратен начин да видя Коуди толкова разстроен ме накара да се стегна и да се съвзема. Плаченето нямаше да помогне на Съдията, а и трябваше да съм силна за семейството си. Подадох му кафето, което ми беше дала Джена, и потърках гърба му утешително.

— Лекарството ще помогне, Коуди. Трябва.

— Господи, надявам се да си права. Не знам как ще го преживеем, ако не подейства.

Говорихме тихо, а Ник ни наблюдаваше от другата страна на стаята, когато Джена изведнъж застина.

— Какво, по дяволите, прави тя тук?

Погледнах към вратата и всеки мускул в тялото ми се напрегна. Линдзи пристъпваше от крак на крак на прага, а погледът й се местеше от мен на Ник и обратно.

Беше се променила. Въпреки широките дрехи, които изглеждаха така, сякаш беше купила от магазина за втора употреба, беше една от най-хубавите жени, които бях виждала.

За разлика от повечето хора, чиито коси потъмняваха, когато стигнеха зряла възраст, нейната все още беше същата платиненоруса, както когато бяхме деца. Беше я вдигнала нагоре, навита в хлабав кок, от който се бяха изплъзнали няколко кичура, обрамчващи големите й сини очи — очи, които създаваха впечатление за някаква необяснима мъка и уязвимост. Обзе ме ярост, която ме хвана в ледения си капан, от който нямаше измъкване.

Изправих се бавно, наясно, че Ник се беше намръщил и беше тръгнал да я пресрещне. Но тя беше по-близо до мен, отколкото до него, и когато ме стигна, на устните й заигра лека несигурна усмивка.

— Аликс. Чух какво се е случило с дядо ти. Много съжалявам. Има ли нещо, с което мога да помогна?

Гласът й беше нежен и колеблив и аз осъзнах, че това беше първият път, в който я чувах да говори. В същото време осъзнах, че Коуди я зяпаше със смаяното изражение на мъж, който е бил ударен по главата с талпа. Това ме изплаши и подпали не само гнева ми, но и всичките ми защитни инстинкти. Вече беше докопала Ник и щях да бъда проклета, ако й позволях да стори същото и с братовчед ми.

— Да, има нещо, което можеш да направиш. — Гласът ми беше студен, докато кръвта кипеше във вените ми. — Изчезни от погледа ми.

— Аликс, моля те. Знам, че това не е мястото, но скоро трябва да поговорим. — Изражението й бе умоляващо, но не ми пукаше.

Обърнах се разгневено към Ник.

— Махни я от мен. Веднага. Може и да не мога да ти попреча да се върнеш, нито да построиш къщата на онова място, но има едно нещо, което мога да направя. Ако някой от двама ви се доближи отново до мен, ще подам жалба за тормоз. Ще направя каквото е необходимо, за да те вкарам в затвора. И това, Ник, е моето обещание към двама ви.