Катрин Алрид
Дървото на живота (16)

Шестнадесета глава

Някои от най-великите философи през годините са казали, че от несгодите се сдобиваме с кураж и сила, но понякога единственото, което получаваме, е още повече болка. Мисля, че случката с Линдзи беше първият път, в който осъзнах точно колко лошо Ник беше повредил бронята ми. Гледката на двама им с Линдзи заедно в една стая беше повече, отколкото можех да понеса. Сега знаех, че дълбоката рана и изгарящата ми душа ме бяха подтикнали да реагирам по онзи начин, но по онова време мислех всяка една дума, която бях изрекла.

Ник сигурно също бе разбрал това, докато погледа му се взираше в моя. Очите му отразяваха множество емоции — скръб, болка, разкаяние, гняв и тиха, решителна упоритост. Без да каже и дума, хвана Линдзи за ръката и я задърпа от стаята, но знаех, че това нямаше да е последният път, в който го виждам. Не беше взел думите на сериозно.

— Да не си се побъркала? — Коуди ме гледаше навъсено. — Как може да кажеш нещо такова на Ник, след като спаси живота на Съдията? Да не говорим, че заплаши толкова ужасно онази жена, която просто се опитваше да бъде мила.

Джена настръхна и застана между мен и Коуди.

— След като не знаеш цялата история, си затваряй плювалника, Коуди. Аликс има пълното право да се отнася с тях по този начин. А и прояви адски повече сдържаност, отколкото аз бих. Ако бях на нейно място, тази уличница щеше да си тръгне оттук с гола глава.

С жест на отвращение Коуди напусна стаята и можех само да си го представя как настига Ник и Линдзи и се извинява за държанието ми. Като между другото се уверява, че ще бъде представен на Линдзи, докато го прави.

Изтощена се отпуснах на дивана, а Джена седна до мен.

— Хей, знам, че в момента може и да няма такива признаци, но всичко ще се оправи.

— Мислиш ли? — Потърках челото си. — Господи, Джена. Чувствам се така, сякаш се разпадам парче по парче. Напоследък не знам какво ми става.

— Аз знам. — Тя разтресе ръката ми. — Слагаш край на петнадесетгодишен брак, майка ти почти не ти говори, дядо ти получи инсулт, а ти никога не си преставала да обичаш Ник.

Отскубнах ръката си от нейната, а пръстите ми автоматично се свиха в юмрук.

— Не обичам Ник. Мразя го.

— Не, само си мислиш, че го мразиш. Аликс, обратното на любовта не е омразата, а безразличието. А ти не можеш да си безразлична към него, дори животът ти да зависеше от това.

— По дяволите, Джена. Спри да ме анализираш.

Тя повдигна ръце в отстъпление.

— Добре, добре. Но рано или късно ще трябва да се изправиш пред истината.

Повдигнах брадичка упорито.

— Не, няма.

— Някой казвал ли ти е, че приличаш много на леля си Дарла?

Устните ми трепнаха. Не можех да се спра.

— Не, и ако този „някой“ знае какво е най-добре за него, няма да ми го каже сега.

— Така е по-добре. — Тя се усмихна. — Бях започнала да си мисля, че лицето ти е замръзнало във вечна гримаса. Знаеш ли от какво имаш нужда? — Не ми даде шанс да отговоря. — Имаш нужда от малко забавление. В бара всяка сряда има женска вечер. Какво ще кажеш двете да се освободим за вечерта и да се натряскаме?

— Не знам… зависи от това как ще се чувства Съдията.

— Ще бъде наред и не приемам „не“ за отговор. А и без това разводът ти не става ли официален следващата седмица?

Направих някои бързи изчисления и усетих как ме заля вълна от изненада.

— Четвъртък. Трябва да е окончателен в четвъртък.

— Виждаш ли. Причина да празнуваме. — Тя се поколеба. — Радваш се, че приключи, нали? Нямаш колебания?

— Нямам колебания. — Поех си дълбоко въздух. — Просто, предполагам, някак си ми се изплъзна. Ще ти дам отговор за сряда по-късно.

Появата на Коуди сложи край на разговора. Седна на стола в другия край на стаята, а изражението му беше замислено, въпреки че не проговори. Джена остана, докато не преместиха и настаниха Съдията в интензивното отделение, след което замина за някаква среща.

Когато докторът разговаря отново с нас, беше предпазливо оптимистичен. Изглежда новото лекарство щеше да подейства в крайна сметка и самата аз се убедих в това, когато видях Съдията по-късно. Лицето му се беше отпуснало и изглеждаше по-нормално, а лявата му длан беше разтворена и лежеше на леглото, вместо да е свита близо до тялото му.

Не след дълго обезумялото ми от паника семейство пристигна. Отне ни известно време да ги успокоим и всеки един трябваше да види Съдията с очите си, за да се убеди, че щеше да бъде наред. След което поеха нещата в свои ръце. Стоях в ъгъла на чакалнята и слушах, докато планираха въртящ се график за това кой щеше да остава със Съдията през идните дни и кой щеше да си е у дома и да отговаря на съчувствените телефонните обаждания от приятели и съседи.

Аз, разбира се, не бях включена в задълженията. Но това не означаваше, че мама щеше да ме игнорира. Може и да бях забравила, че разводът ми ставаше официален следващата седмица, но тя не беше. Не след дълго се приближи към мен с пълно с решителност изражение и когато проговори, ме заля чувство на примирение.

— Аликс, трябва да спреш тази глупост, докато все още има време. Хю е добър мъж. Грижа го е за теб. Лудост е да захвърлиш петнадесет години брак без никаква причина.

Насилих се да остана спокойна.

— Има причина. Не го обичам. Той не ме обича.

— Просто имате затруднение, скъпа. — Тя потупа коляното ми. — Случва се във всички бракове. Сигурна съм, че ще можете да го преодолеете.

— Върти афера след афера, откакто сме се оженили, мамо. Трябва да се правя, че не знам ли?

Тя се поколеба.

— Той е мъж, Аликс. Понякога правят грешки. Но съм сигурна, че ако поговориш с него, ако му кажеш как се чувстваш, ще спре. Знаеш, че искам само най-доброто за теб.

— Не, мамо — изправих се. — Искаш това, което е най-добре за теб. Харесва ти да имаш дъщеря, която да е омъжена в най-богатото и престижно семейство в областта. А ако това означава да бъда нещастна до края на живота си, е, твърде жалко за мен, нали? Съвсем ясно ми даде да разбера, че се интересуваш повече от това какво мисли Елена, отколкото се интересуваш за мен. Обърна ми гръб, когато се нуждаех от теб най-много. Затова не стой тук да ме уверяваш, че искаш само най-доброто за мен.

Бях горда със себе си. Не бях повишила глас нито веднъж. Но не бях сигурна дали щях да остана толкова спокойна, ако ме беше притиснала. С високо вдигната глава излязох от стаята и я оставих да стои там с пребледняло лице.

Едва когато застанах на тротоара пред болницата се сетих, че нямам кола. Не бях се спряла дори да взема дамската си чанта, затова нямах пари нито за такси, нито за телефонен разговор.

Опитах се да измисля какво да правя, когато Коуди излезе през вратите зад мен.

— Хайде. Ще те закарам у вас.

Последвах го безмълвно надолу по наклона и се качих в пикапа му.

Веднага щом потеглихме, той ме погледна.

— Съжалявам, че те упрекнах така тази сутрин. Просто не те бях виждал да се държиш така с никой досега.

Кимнах.

— Предполагам си им се извинил от мое име.

— Това ми изглеждаше най-правилно. Но може да ти се стори интересно да узнаеш, че Ник й четеше конско, когато ги настигнах. Не чух всичко, но като цяло причината, поради която беше ядосан, бе, че тя те бе наранила. „Отново“ бе думата, която използва. Каза, че единственото, което е успяла да направи, е да влоши нещата, и че сега не било време за признания. Изглеждаше като малко момиченце, което беше смъмряно от баща си.

— Стой далеч от нея, Коуди.

Той отмести поглед от пътя достатъчно дълго, за да ме погледне с една вдигната въпросително вежда.

— За какво говориш?

— Не ми се прави на невинен. Видях изражението ти, когато тя влезе в стаята. Казвам ти, стой далеч от нея. Нямаш представа каква е в действителност.

— А ти имаш?

— Да. Двамата с Ник са толкова вкопчени един в друг, че никой от тях никога няма да се отскубне от другия.

— Интересно, но не останах с впечатлението, че имат подобна връзка.

— Имат син. Тя е живяла с Ник почти през цялото време, откакто той си замина. — Извъртях се в седалката, за да го погледна. — Виж, ти ме предупреди да не се забърквам отново с някой още преди мастилото по документите ми за развод да е изсъхнало. Сега ти връщам услугата. Линдзи не е това, което изглежда, че е, а аз не искам да бъдеш наранен.

За една дълга минута той не каза нищо.

— Ще ми кажеш ли какво всъщност се случи преди петнадесет години?

Изправих гръб и се извърнах настрани, за да погледна през прозореца.

— Знаеш какво се случи.

— Мислех, че е така, но започвам да осъзнавам, че не знам и половината от истината.

— Моля те, Коуди. Не се бъркай. Това е мой проблем, не твой.

Той стисна челюст и можех да видя как шерифът в него излезе на преден план.

— Кажи ми само едно. Ник наистина ли уби баща си при самозащита?

— Да. Франк го малтретираше през целия му живот. Има достатъчно свидетели, които могат да го потвърдят. Никога не съм се съмнявала, че Франк му се е нахвърлил онази нощ.

— Добре. Няма да се намесвам. Поне засега. — Той отби пред плевнята и спря. — Но ако се нуждаеш от мен за нещо, каквото и да е, обади ми се.

Приведох се напред в седалката и го целунах по бузата.

— Благодаря ти. Ще го направя.

Застанала пред плевнята го наблюдавах как си тръгва, махайки с ръка, когато стигна до края на алеята.

След деня, през който бях минала, вътрешностите ми бяха навити като пружина. Нуждаех се да се отпусна и имах нужда от нещо, което щеше да ме разсее от случилото се.

Това, от което не се нуждаех обаче, бе да заваря Ник да ме чака в стаята ми. Стоеше в креслото, поставил глезенът на единия си крак върху коляното на другия, а в скута си държеше книга. На масата имаше торбичка, а мириса на печени ребърца накара стомаха ми да закъркори нетърпеливо.

Той вдигна поглед, когато отворих вратата, а единия край на устните му се повдигна в лека усмивка.

— Преди да си започнала да викаш полицията, мисля, че трябва да отбележа, че не е незаконно да разговаряш с някого.

— А какво ще кажеш за влизането с взлом? — Затръшнах вратата зад себе си. Гласът ми може и да бе пропит със сарказъм, но истината беше, че в момента нямах сили да се боря. Всичко, което исках, е малко тишина и спокойствие, за да успокоя опънатите си нерви.

— Това щеше да подейства, ако плевнята беше твоя. Но тъй като не е, семейството ти ще трябва да подаде жалба, а те не са тук. — Той затвори книгата и се изправи. — Но дори да бяха, нямаше да ме интересува. Освен това те познавам добре и знам, че цял ден не си хапнала и залък.

Беше прав. Нямах никакъв законен довод, за който да се захвана. И докато го наблюдавах как изважда кутиите от торбата, съпротивата ми изчезна. Имаше зелева салата, пържени картофки и печен боб като гарнитура за ребърцата, заедно с топли, намазани с масло препечени филийки.

— Не се биеш честно — промърморих, като се приближих към маста. Беше взел дори хартиени чинии, салфетки и соди.

— Не възнамерявам да се бия като цяло. Ти го правиш достатъчно и за двама ни. — Той препълни една чиния и я постави пред мен. — Седни.

Отпускайки се на стола, лапнах една хапка и затворих очи от блаженство.

— Все още ли се опитваш да се грижиш за мен, Ник?

— Не виждам някой друг да го прави. Защо да не се заема аз?

Очите ми се отвориха рязко и аз затърсих гнева, който трябваше да изпитвам, но такъв нямаше.

— Вече съм голямо момиче. Не се нуждая от никой да се грижи за мен.

— Във всеки човек има част, която изисква някой, който да се грижи за нея. Да отричаш съществуването й не променя истината, а само те прави много самотен.

Любопитството — вечната причина за моя провал, отново надделя над разума ми.

— Дори и ти?

Той се усмихна криво.

— Особено аз. Бях толкова зает да се грижа за всички останали, че ми отне доста време да осъзная каква беше тази голяма празнина вътре в мен. Без значение какво правех или с колко хора се обграждах, продължавах да се чувствам самотен.

— Аха. — Не го погледнах. — Сигурна съм, че е имало доста жени, който са изгаряли от желание да ти помогнат с този проблем, дори ако Линдзи не е могла.

— Линдзи не живееше с мен. И ако това е заобиколният ти начин да ме питаш дали съм излизал с други жени, отговорът е „да, от време на време“. — Замислен, той разрови зелевата си салата лениво с вилицата. — Беше загуба на време и усилия. Не че не бяха добри жени, просто не притежаваха това, което исках, това, от което се нуждаех.

Отпих от содата си, но не можех да преглътна парещата нотка на ревност в гърлото си.

— Знаеш ли изобщо какво искаш? Спомням си, че имаше малко проблем в тази област.

Той пусна вилицата си, облегна се назад в стола и се взря в очите ми.

— О, винаги съм знаел какво искам. Просто не мислех, че ще го получа някога, не мислех, че заслужавам да го получа. Бях синът на градския пияница, момчето, което беше отгледано в автоморга. Ужасявах се, че мръсотията ще полепне върху най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. И заради моята несигурност в крайна сметка нараних и двама ни. Ако можех да върна времето назад, бих променил много неща. Но не мога и ти имаш пълното право да ме мразиш, задето те напуснах. Единственото, което мога да направя, е да те помоля да ми простиш.

— Съжалявам, Ник. Твърде късно е.

Продължих да се храня със спокойствие, което изобщо не изпитвах, опитвайки се да преглътна храната, която се беше превърнала в стърготини. Но изведнъж в съзнанието ми се зароди съмнение. Бях ли грешала? Възможно ли беше Ник да ме е обичал наистина?

Мисълта беше повече, отколкото можех да понеса. Защото ако беше истина, тогава всичко, в което се бях насилвала да вярвам, щеше да се окаже лъжа. И ако не можех да го обвинявам за смъртта на Кейти, щеше да се наложи аз да поема вината. Отчаяно прогоних тази мисъл. Не беше вярно. Не бях ли изложила доказателствата против него, едно по едно?

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — промърмори той. — Защо се опитваш толкова настоятелно да ме убедиш, че тази Аликс, която познавам, вече не съществува?

— Това е факт. Не се опитвам да те убедя в нищо. — Гласът ми все още беше спокоен, но ръцете ми трепереха.

— Напротив. Ако е истина, ще трябва доста да се потрудиш, докато поправяш тези стени, които си издигнала. Спомни си, че те видях с Даниел. Моята Аликс все още е там някъде и аз ще намеря начин да я извадя наяве.

— Не си прави труда. — Избутах храната настрани и станах да разчистя масата. Трябваше да се занимавам с нещо, за да не гледам към него. — Тя умря преди много време и никога повече няма да се върне. Така и искам да е. Беше наивно дете, което мислеше, че любовта може да разреши всичко, което вярваше в щастливия край и че правдата и честността винаги побеждават. Вярваше в почтеността на другите и никога не се съмняваше в мотивите им. Нямаше никакъв шанс да оцелее в този свят, затова е най-добре, че вече я няма.

Лицето на Ник пребледня, докато говорих.

— Божичко, Аликс. Знаех, че съм те наранил, но не предполагах, че е толкова лошо. Има много неща, за които трябва да отговарям, нали?

— Повече, отколкото някога ще разбереш. — Опитах се да задържа усмивката си хладна, но образа на Кейти изплува пред очите ми и унищожи баланса ми. Болката беше по-силна, отколкото е била от много време насам, и аз се залюлях. Трябваше да съм права за него. Милостиви боже, не знаех как щях да продължа да живея, ако не бях.

Той се изправи, хвана раменете ми с ръце и ме принуди да го погледна.

— Трябва да се опитам, по дяволите. Никога не съм спирал да те обичам. Няма да се откажа толкова лесно.

— Да ме обичаш? — Смехът, който излезе от мен, граничеше с истерия. — Някога бях готова да дам живота си, за да те чуя как казваш тези думи. Но ти дори не знаеш значението на думата „любов“. Хората, които те обичат, не ти казват да продължиш живота си без тях. Хората, които те обичат, не си лягат с други, когато трябва да са с теб. Хората, които те обичат, не те оставят сама да… — Изведнъж спрях, ужасена от това колко близо бях да му кажа за Кейти след всичките обещания, които си бях дала.

Той се взираше настойчиво в мен с мрачно изражение.

— „Не те оставят сама да…“ какво? Хайде, скъпа. Крещи ми, псувай ме, каквото поискаш. Трябва да си излееш всичко.

Всичките ми сили ме напуснаха и аз затворих очи и опрях чело в гърдите му.

— Не мога да го направя.

Ръцете му се заключиха около тялото ми, а устните му се раздвижиха в косата ми.

— Всичко е наред — прошепна. — Разбирам. Имаме достатъчно време да разрешим всичко.

Не се противопоставих, когато устата му се спусна надолу по бузата ми и се притисна в моята. В целувката нямаше страст. Беше сладка и нежна и можех да усетя как оръфаната връзка, която някога ни бе свързвала, започна да се закърпя бавно. Беше целувка, която предлагаше изцеление, стига да й се отдадях. И за една кратка секунда наистина го направих, отдадох се и отвърнах на натиска, позволих си да се престоря, че нищо не се беше променило.

Но ми беше отнело петнадесет дълги години да стигна до точката, на която се намирах в момента. Нито една целувка, нито дори тази на Ник, можеше да промени това, в което се бях превърнала. Не бях спяща принцеса, а той не беше моят принц. Бяхме две обикновени човешки същества, обрулени от живота, който бяхме водили.

Постигна обаче едно нещо, което не бях очаквала. Дори когато се отдръпнах от него, знаех, че трябва да сложа край на гнева. Да го тая в себе си беше лесно, когато не ми се налагаше да го виждам или да говоря с него всеки ден. Но откакто се беше върнал, се чувствах така, сякаш някой беше хвърлил клечка кибрит в туба с бензин. Ако не го превъзмогнех, щеше да ме унищожи, да ме изгори отвътре.

— Добре ли си? — Ръката му потрепери, когато докосна лицето ми и прокара палеца си по устните ми и аз отново се оказах изненадана. Не се държеше като мъж, който лъжеше в своя полза. Държеше се като стария Ник, този, който бях обичала с цялата си същност.

Кимнах, изтощена от объркването.

— Ще бъда наред, но засега мисля, че ще е най-добре да си тръгваш.

— Може би си права. — Той сведе глава. — Но съм изплашен до смърт, че следващия път, в който те видя, ще бъдеш пак там, откъдето започнахме.

Поколебах се, след което предприех решителната крачка.

— Какво ще кажеш да сключим мир, поне засега?

— Засега?

— Това е най-доброто, което мога да ти предложа, Ник. Има много неща, върху които трябва да помисля.

— Предполагам, че е така. — Той тръгна към вратата, след което се спря с ръка на дръжката — Но докато го правиш, помисли и върху това. Обичам те. Не е минал и ден през последните петнадесет години, в който да не съм съжалявал, задето не ти го казах, когато имах възможността. Къщата, която строя отсреща? Никога не е била за мен. Строя я за теб. Без теб в нея, с която да я споделя, никога няма да бъде нещо повече от празна купчина дъски.

Не знам колко време бях останала там, взирайки се в мястото, където беше стоял, докато мозъкът ми се въртеше като стръкче слама, понесено от вихрушка. Беше ми казал истината. Бях убедена в това по начин, който не можех да обясня. Но имаше толкова много въпроси без отговор, толкова много, което не ми беше ясно. И сега повече не можех да вярвам на преценката си. Нуждаех се от някого, с който да поговоря, някой, който щеше да бъде обективен и разумен. Нуждаех се от Джена.

Усещах онзи ден като най-дългия в живота си, но когато погледнах към часовника, видях, че е едва осем и половина и че още даже не се беше стъмнило напълно. Джена вече трябваше да се е прибрала.

Грабнах ключовете, качих се в шевролета и поех към другия край на града.

 

 

Няколко години, след като бе започнала работа в агенцията за недвижими имоти „Мид Делта“, Джена си беше купила малка къща в покрайнините на града. Беше я купила за жълти стотинки, тъй като беше необходимо да се направят много ремонти. Но през годините я беше превърнала в каквото със смях наричах „натруфен“ дом. Приличаше на нещо, излязло право от някоя приказка — ярко боядисана резбована фасада, отрупана градина, пълна с фонтани и бани за птици, и отличителен женски облик. А вътрешността беше също толкова украсена, колкото и външността. В това нямаше спор. Къщата бе извадила наяве любовта на Джена към домашния живот, която беше в пълен контраст с резервираната бизнесдама, в която се превръщаше през деня.

Заля ме облекчение, когато видях, че през прозорците й се процеждаше светлина. Беше си у дома.

Паркирах шевролета зад линкълна й, слязох и поех по павираната пътека встрани към задната част. Вратата към кухнята беше отворена, а мрежичката пред нея предпазваше от комари и позволяваше нахлуването на чист въздух. Почуках два пъти, след което почаках, заслушана с килната настрани глава. Някъде отвътре дочух тихия звук на гласа й. Сигурно говореше по телефона.

Тъй като не исках да я прекъсвам, отворих вратата, пристъпих в кухнята и се облегнах на плота, докато не чух временно затишие в разговора. Тогава повиших глас.

— Джена?

За част от секундата настъпи гробна тишина, след което дочух бясно тропане.

— Аликс? Ти ли си? Изчакай. Ей сега идвам.

Все още завързваше халата си около кръста, когато влезе в кухнята, а косата й беше в пълен безпорядък. Беше толкова различно от обичайния й безупречен вид, че не можах да не я подкача.

— Хванах те, а? През цялото това време си имала дива любовна афера точно под носа ми. Е, играта ти приключи. Можеш направо да си признаеш.

— Какво? — Кръвта се отдръпна от лицето й, оставяйки очите й да изглеждат направо черни на фона на белотата. Едната й ръка стисна двата края на халата около врата й.

— Ей, просто се шегувах. — Подпрях я с едната си ръка. — Добре ли си? Случило ли се е нещо?

— Не, разбира се, че не. — Усмивката й беше едва забележима. — Просто ме изненада. Не очаквах никой тази вечер.

— Трябваше да се обадя. — Все още бях леко озадачена от реакцията й.

— Не ставай глупава. Аз никога не ти се обаждам, когато се отбивам у вас. — Тя закрачи към кухнята и напълни чайника с вода. — Дай ми секунда да приготвя чай и тогава ще ми кажеш каква те води насам.

Седнах на масата, поставих лакти на дървената повърхност и въздъхнах.

— Ник ме води насам.

Тя погледна нервно към вратата, която водеше към хола, след което я затвори, преди да се присъедини към мен.

— Ник?

— Да. Чакаше ме у дома, когато се прибрах от болницата тази вечер. Господи, Джена, толкова съм объркана. Вече не знам в какво да вярвам. — Млъкнах, когато от другата стая се дочу приглушен звук — Кълна се, това звучеше сякаш някой затваря входната ти врата. Сигурна ли си, че не прекъснах нещо?

— Абсолютно. Един от храстите се удря в къщата, когато духа вятър. Та какво казваше?

Вече изглеждаше много по-спокойна и аз реших, че сигурно съм си въобразила притеснението й по-рано.

— Каза ми, че ме обича, Джена, че строи къщата за мен. В един момент наистина вярвам, че казва истината, а в следващия започвам да си спомням всичко, което ми е причинил. Чувствам се така, сякаш полудявам.

Тя кръстоса ръце на масата.

— Защо не поговориш с него и не го питаш за Линдзи и всичко, което се е случило? Ако наистина те обича, ще ти каже истината.

— Опитах. Тази сутрин, преди да открия Съдията. Той заяви, че не разбирам това между него и Линдзи, и аз му казах да ми обясни тогава. Но той не отговори.

— И ти остави нещата така? — Гласът й беше изумен.

— Бях разстроена.

— Това не е извинение. Аликс, единственият начин, по който ще разрешиш това, добро или лошо, е да настояваш за отговор. Не можеш да продължаваш както досега, да не допускаш никой до себе си и едва да съществуваш.

Над мен се спусна мрак и аз се отпуснах в стола.

— Безсмислено е. Фактите са, че е направил дете на Линдзи и след това ме е оставил заради нея. Да го принудя да говори за това няма да промени нищо. И какво, ако Линдзи не е живяла с него? Въпреки това пак ме беше оставил сама и бременна.

— Уоу! — Тя повдигна едната си ръка. — Какво те кара да мислиш, че Линдзи не е живяла с него?

— Така ми каза той. А и изглежда Даниел не гледа на нея като на майка. Не изглежда да се интересува от нея изобщо. Не и както би било, ако беше живяла с тях. Дори я нарича с малкото й име.

— А Ник ти е казал, че не разбираш. — Тя изглеждаше замислена. — Възможно ли е Ник да не е бащата на Даниел?

Усмихнах й се горчиво.

— Очевидно не си го виждала. Определено е негов син. Когато го видя, все едно виждам Ник на неговата възраст. Даже се държат по един и същ начин.

— Добре, зачеркни тази идея. Но погледни на това от друг ъгъл. Дори и да е спал с Линдзи, може да се е случило само веднъж. Всеки може да допусне грешка, нали? Не можеш ли да му простиш?

Поклатих глава.

— Може би. Ако беше само това. Но как бих могла някога да му простя за Кейти, Джена? Как мога да го погледна и да не се сетя, че дъщеря ни можеше да е жива, ако не ни беше оставил?

Тя се пресегна през масата и стисна ръката ми силно в своята.

— Аликс, това няма да ти хареса, но Ник не е виновен за смъртта на Кейти. Никой няма вина. Обвинявай го затова, че те напусна, обвинявай го, задето не беше до теб, когато най-отчаяно се нуждаеше от него, но не го обвинявай за Кейти.

— Трябва… — Гласът ми беше пресипнал от болка. — Той щеше да я спаси.

— Как? Как щеше да я спаси?

— Не знам! — Отскубнах ръката си от хватката й и покрих очите си.

— Чуй ме! — Тя се приведе напред и докосна рамото ми. — Обичаше Кейти толкова много, защото беше детето на Ник. Когато умря, това те разкъса на парчета. Семейството ти, да е живо и здраво, направиха това, което сметнаха, че е най-добре за теб, но никога не ти дадоха шанс да страдаш. Затова скриваше всичко дълбоко в себе си, докато почти не се побърка. Дали съзнателно, или не, ти се предпази по единствения възможен начин. Опита се да оправдаеш смъртта на Кейти, като обвиняваше Ник. Но знаеш истината, Аликс. Дори и да беше стоял в стаята при нея, Кейти щеше да умре.

— Не! — Треперех толкова силно, че масата се тресеше.

— Да! — Гласът й беше нежен. — Никога няма да превъзмогнеш смъртта на Кейти, ако не признаеш, че беше само една безумна трагедия. Понякога няма причина за нещата, които се случват, без значение колко търсим такава. Имаше я за шест месеца, Аликс. Би ли предпочела да не я бе познала, да не я бе обичала?

— Не. Господи, не. Всяка минута, която прекарах с нея, е безценна.

Очите ни се напълниха със сълзи и потекоха, докато погледите ни не се замъглиха.

— Тогава се концентрирай върху тези спомени. Спомняш ли си първия път, в който пропълзя? Имаше най-озадаченото изражение на лицето си.

И така, бях дошла да говоря за Ник, а в крайна сметка заговорихме за Кейти. Заговорихме за нея за пръв път, откакто беше починала. В продължение на часове стояхме над чая, който беше изстинал и забравен в чашите, докато се смяхме и плакахме, говорейки за дъщеря ми. И най-накрая, след всичките тези години, раните ми започнаха да зарастват.