Катрин Алрид
Дървото на живота (20)

Двадесета глава

Мамът Спрингс, изворът на Спринг Ривър, се намираше отвъд Арканзаската щатска граница с Харди, Мисури. Водата, бликаща от подземния извор, беше леденостудена, в резултат на което, когато се смесеше с топлия въздух отвън, се появяваше гъста мъгла.

Носеше се зловещо над реката, надигаща се като истинско създание, докато слънцето не я пронижеше, придавайки мистериозен и приказен вид на задния двор на чичо Върн.

Събота сутринта се събудих рано, още преди изгрев, от звука на чичо ми, който тършуваше в килера за риболовните си съоръжения. Заслушах се тихо за затварянето на вратата, а след това и за паленето на пикапа, след което се изплъзнах от леглото. Нахлузих чифт дънки и една стара тениска и запристъпих боса към кухнята.

Кафето беше все още топло, затова си налях една чаша, отмъкнах една от фланелените ризи на чичо Върн, за да се предпазя от ранния сутрешен хлад, и тръгнах надолу към реката. Стоях на брега, отпивайки кафе, и наблюдавах как слънцето изгрява, оставяйки се на спокойствието да ме завладее.

Клокоченето на реката беше успокояващо, почти хипнотизиращо. Първите слънчеви лъчи се прокраднаха през мъглата, превръщайки окъпаните от росата паяжини в извънредно красиви скъпоценни камъни. Отвъд реката една сърна пристъпи колебливо до водата с едно сърненце от едната си страна.

Тя застина за момент, когато ме видя, с вдигната високо глава и с дълги уши, наострени в моята посока. За момент се загледахме една в друга, но когато не помръднах, тя реши, че не представлявам опасност.

Привеждайки главата си над водата, започна да пие, докато една червена катерица не скочи от едно дърво.

От муцуната й капеше вода, когато отново вдигна главата си и задържа погледа си в мен, докато сърненцето, сякаш по някакъв безмълвен сигнал се надвеси да пие от реката. След което и двете изчезнаха в гората като призраци, оставяйки ме да се чудя дали не си ги бях представила.

Продължих да стоя там дълго след като кафето ми беше свършило, а мъглата беше изтъняла и беше изчезнала в нищото. Слънчевите лъчи се отразяваха в сребристите люспи на пъстървата, която подскачаше в бързеите в преследване на насекомите, кръжащи над водата, приковавайки вниманието ми.

И постепенно ми стана ясно, че бях започнала да усещам нещо. Или това, което усещах, беше липсата на чувства. Защото за първи път, откакто Кейти беше умряла, болката беше изчезнала. В мен не беше останал никакъв гняв. Сякаш беше изгорен, оставяйки ме чиста и цяла, като желязо, калявано в пещ.

Размишлявах над това невероятно откритие, когато дочух нечии тихи стъпки да слизат надолу от хижата по пътеката. Спряха точно зад мен.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Внимателно оставих чашата си на земята до мен.

— Как ме намери?

Огненочервената коса на Джена се показа пред погледа ми, когато тя седна на земята с поглед, прикован в реката.

— Осени ме снощи, че това е единственото място, на което не сме те търсили. Досетих се, че чичо ти няма да ми каже истината, ако се обадя, затова дойдох да проверя с очите си.

Обвих коленете си с ръце.

— Предполагам всички се безпокоят за мен.

— Изплашени са. Коуди ни каза какво се е случило в магазина. Обвинява себе си, задето след това те е оставил сама, но каза, че си изглеждала толкова спокойна, че не му било хрумнало, че можеш да направиш нещо толкова драстично.

Когато не казах нищо, тя зае същата поза като мен.

— Съдията се прибра от болницата в миналия петък, а леля ти Джейн е поела нещата в „Саутърн Съплай“. Кени казва, че много я бивало. Може да помислиш да я задържиш като асистент, когато се прибереш. — Тя премести глава толкова, колкото да може да ме вижда с крайчеца на очите си. — Боуи докара колата ти обратно. Каза, че вече трябвало да се движи без проблем.

Сведох чело до коленете си.

— А Ник? — Определено чувствах нещо сега. Ужас от това, което му бях сторила, което бях сторила на нас, и осъзнаването, че никога повече не можех да върна думите си обратно.

— Не знам. Никой не го е виждал. Даже спря работата по къщата.

Останахме мълчаливи за няколко минути, всяка от нас изгубена в мислите си. Джена беше тази, която наруши тишината.

— Мразиш ли ме? Знам какво си мислиш, но, кълна се, Аликс, не съм те използвала.

— Знам.

Тя ме погледна най-накрая учудена.

— Така ли?

Повдигнах глава и кимнах.

— След като имах време да помисля, осъзнах, че съм повече шокирана, отколкото разстроена, и то, защото не го бях видяла по-рано, а не заради това, което си направила. — Премествайки се съвсем леко, аз я погледнах. — Обичаш го.

— Откакто бяхме деца. — Брадичката й се повдигна. — И той ме обича. — Предизвикателството й спадна като спукан балон. — Господи, толкова беше трудно да обичам и него, и теб едновременно. Мразех се, както мразех и Хю, задето не бе имал куража да се опълчи на семейството си. Елена била достатъчно ясна, че не съм „подходяща“ партия за семейство Морган, а Хю винаги правеше каквото му кажеше тя.

— Иска ми се да ми беше казала. Никога нямаше да се омъжа за него.

— Знам. И на мен ми се иска същото. Но знаех, че обичаш Ник, затова никога не ми бе хрумвало, че нещата могат да излязат толкова от контрол. Не можех да повярвам, когато разбрах, че сте се оженили. — Тя ме погледна. — Хю беше първото момче, с което спах, и през цялото време, докато ходеше с теб, идваше у дома, след като те оставеше у вас.

Не можех да се спра и се засмях.

— Божичко, в каква каша сме били забъркани само. През цялото време, докато аз се промъквах тайно и спях с Ник, чувствайки се адски виновна, задето използвам Хю, той е правил същото с теб. — Поставих ръка на рамото й. — Съжалявам, Джена. Изглежда ти си най-невинната в цялото това фиаско.

— Не, недей. — Тя поклати глава, а червените й къдрици заподскачаха. — Не съм невинна. Никой не ми изви ръката и не ме принуди да продължавам да се виждам с Хю. И за известно време, след като се оженихте, не го правех. Казах му, че всичко между нас е приключило. Но тогава Кейти умря. И той беше наранен, Аликс, а ти просто беше изключила. Когато дойде при мен, за да го утеша, толкова много го обичах, че не успях да му откажа.

— Бедният Хю — промърморих. — Бил е също толкова нещастен, колкото и аз. Значи през всичкото това време, когато съм си мислела, че е имало други жени, си била ти.

Този път смехът й беше горчив.

— О, имаше и други. Иронията е, че не го правеше, за да нарани теб, а мен. Всеки път, когато съвестта ми започваше да ме гризе и му казвах да не се връща повече, той намираше някоя друга, за да ме измъчва. И винаги имаше ефект. След няколко седмици се появяваше обратно на вратата ми и ми казваше колко съжалявал, колко много ме обичал и аз му прощавах. Беше така, сякаш съм пристрастена към наркотик. Знаех, че не трябва, но просто не можех да се спра.

— Е, вече е свободен. Ако го искаш, целият е твой.

Усмихна се криво.

— Благодаря, но не съм сигурна дали го искам. Напоследък мислих доста и реших, че заслужавам някой по-добър, някой, който ме обича достатъчно, за да го каже на целия свят, и който е склонен да се бори за мен, ако се налага. Може би аз съм тази, която е твърде добра за Хю. Освен ако не се промени и не порасне, го отписвам като изгубена кауза.

Разменихме си разбиращи погледи, преди тя да попита:

— Ами ти и Ник?

Взрях се отново в реката.

— Всичко свърши. Вече няма аз и Ник.

Болката, която обгърна сърцето ми, когато най-накрая изрекох това, което бях мислила, беше почти непоносима. И можех да обвинявам единствено себе си за това.

— Не вярвам. Той е луд по теб.

— Може и да е бил, но вече не е. Не и след това, което му причиних. Никой не може да прости подобно нещо. Не и след милион години.

— Казала си му за Кейти?

Премигнах, опитвайки се да прогоня влажността, която започна да се събира в очите ми.

— Не просто му казах, Джена. Разкъсах го на парчета, изключително жестоко и преднамерено. Исках да го нараня и успях повече, отколкото бях предполагала. Никога повече няма да ми проговори.

— Няма как да знаеш това.

— А ти не го беше видяла. Беше унищожен, а вината е изцяло моя. Каза, че е спрял работата по къщата. След като я строеше за мен, това трябва да ти говори нещо.

— Виждам. — Тя си пое дълбоко въздух и ми се усмихна половинчато. — Мислиш ли, че има програма за това „Как да преодолеем един мъж в дванадесет стъпки“, която можем да започнем?

— Някак си не мисля, че ще помогне на която и да е от нас — отвърнах нещастно.

— Вероятно си права. Но не можеш да се криеш тук вечно. Рано или късно трябва да се върнеш у дома.

— Не мога — прошепнах. — Не мога да се върна в плевнята, а отказвам да се преместя при семейството си, сякаш съм десетгодишна.

Тя помисли за секунда, след което килна главата си настрани.

— Няма да е нужно. Мога да ти предложа къща, в която можеш да се преместиш. Малка е, само две спални, но напълно обзаведена и само на няколко пресечки от „Саутърн Съплай“. Собствениците искаха да я продадат, но като се има предвид, че пазарът е в застой, са съгласни да я дадат и под наем. Всичко, което трябва да направим, е да преместим дрехите ти и ще си установена още преди да е паднала нощта.

Може би беше дошло време да направя някои промени. Животът ми определено не е бил нещо сензационно досега. Изведнъж взех решение и се изправих.

— Нека си събера нещата и да напиша бележка на чичо Върн.

Предполагам част от мен се беше надявала, че когато Ник разбереше, че съм се завърнала, щеше да се обади. Беше малка, безсмислена надежда, но въпреки това съществуваше. Определено не можех да му се обадя. Не и когато дълбоко в себе си вярвах, че ще приветства по-дружелюбно и Билзебъб, издигащ се от пламъците на Ада, отколкото мен.

Разбира се, преместването в новата къща отне повече усилия, отколкото беше предрекла Джена, и първо трябваше да се справя със семейството си.

Всички бяха във фермата, когато пристигнах, и изслушаха внимателно извинението ми, задето ги бях изплашила, а след това и новините, че се местя. Отново започнаха да стъпват на пръсти около мен, точно както след смъртта на Кейти.

След това Джена ми помогна да събера нещата си в кашони, които бяхме взели на път за града. Освен дрехите си, трябваше да опаковам всичките си лични принадлежности и посудата. Когато се напълнеше някой кашон, една от нас го взимаше и го носеше към шевролета.

Странно, но открих, че колата не ми харесва повече. Също като стаята в плевнята, бях се вкопчила в нея през всичките тези години, защото беше нещо познато, защото беше част от Ник, която не можех да пусна, дори и да не разбирах, че нещата стоят така. Но засега шевролетът беше всичко, което имах, затова щях да го карам до момента, в който успеех да си купя нова кола.

Когато опаковахме и последния кашон, Джена отмести косата от лицето си, погледна ме многозначително, след което се отправи към вратата.

— Ще отида да отключа къщата и да пусна климатика. Ще се видим след няколко минути.

Даваше ми време да се сбогувам със стария си живот и аз го приех.

Застанах сама в средата на празната стая, погледът ми се плъзна по паянтовото легло, старото кресло и малкото прозорче. В стаята сега имаше чувство на изоставяне, чувство на безкрайна тъга. Сякаш знаеше, че службата й беше приключила, и че никой повече нямаше да живее между здравите й стени.

Със сълзи в очите излязох навън и затворих вратата внимателно зад себе си. Бях изминала половината път до предната част на плевнята, когато кракът ми ритна и запрати напред нещо, което издаде метален звук.

Гърлото ми се сви от напиращото ридание, когато се наведох напред и вдигнах останките от медальона. Стискайки го в дланта си, се облегнах немощно на клетката, а по бузите ми потекоха сълзи.

— Какво направих? — прошепнах, а сърцето ми се разби на милион парчета. — О, господи, какво направих?

 

 

Следващата седмица беше странна, нереална. Прекарах цялата неделя в разопаковане и подреждане на нещата си в малката уютна къща, която бях наела. Наскоро е била обзаведена наново и сега имаше всяко удобство, което можех да пожелая, дори градинка с цветя в задния двор, препълнена с рози във всеки възможен цвят. И все пак, за мен, която никога преди това не бях имала близки съседи, беше странно да мога да чувам как децата си играят толкова близко.

Трафикът беше неспирен шепот, който ме държеше будна през по-голямата част от първите няколко дни.

В понеделник сутринта смених комуналните услуги на мое име и преместих номера си. Когато отидох на работа, заварих леля Джейн там преди мен. Нито една от нас не каза и дума, и тя просто продължи, сякаш работеше в „Саутърн Съплай“ от години.

И Джена се беше оказала права. Жената беше чудото на изпълнителността. За първи път от много време насам се оказах със свободно време.

Прекарвах го, размотавайки се из магазина, като се взирах в стоките, сякаш ги виждах за първи път, и разговарях с работници, с които едва бях контактувала от деня, в които ги бях наела.

Нито веднъж през тази седмица не видях, нито чух Ник, въпреки че подскачах всеки път, когато телефонът звъннеше. Даниел все още идваше на работа всеки следобед, но аз си бях поставила за цел да стоя далеч от него. Твърде много приличаше на Ник и ме болеше да го гледам. Ако беше намерил държанието ми за странно, то не го показа.

Четвъртък вечерта закарах шевролета във фермата, паркирах го под навеса и се качих в линкълна на Джена. Потеглихме за Джоунсбъро и когато се върнахме, карах чисто нов яркочервен „Исузу Тропер“ — най-малко приличащата на шевролета кола, която успях да намеря.

Късно същата вечер звънецът иззвъня. Не бях изненадана. Коуди се отбиваше за няколко минути почти всяка вечер. Знаех, че все още се чувстваше виновен, задето ме беше оставил сама в магазина през онази вечер, въпреки че и двамата внимавахме да не споменаваме отново случая. Мисля, че вярваше, че ще изпадна в истерия, ако кажеше нещо, и тъй като беше мъж, се чувстваше напълно безпомощен около плачещи жени, шериф или не.

Сложих последната мръсна чиния в миялната и отидох да отворя вратата. За моя изненада не беше Коуди, а Хю.

— Здравей.

— Здрасти. — Учудена, просто стоях там, мръщейки се.

Той пристъпи от крак на крак.

— Имаш ли нещо против да вляза за малко?

Е, защо не? И без това цялата тази седмица бе сюрреалистична. Да заваря Хю на вратата си беше едно от многото странни неща, които се бяха случили. Отворих вратата широко и го поведох към кухнята.

— Искаш ли чай? Току-що направих една кана.

— Да, превъзходно.

Пуснах няколко кубчета лед в чашите, налях чая и го занесох до масата.

Хю се загледа в него, сякаш никога преди това не беше виждал чай.

— Предполагам се чудиш защо съм тук.

— Мина ми през ума. — Отпих от чашата си.

— Би ли повярвала, ако ти кажа, че ми липсваше?

— Разбира се. Както на жертвата на чума й липсва плъхът, който й е предал заразата.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Не беше чак толкова лоша.

— Е, това определено успокои съвестта ми.

Усмивката му помръкна.

— Наистина ми липсваше, Аликс. Въпреки всичко, което направих, за да те нараня, те обичах. Част от мен винаги ще те обича.

— Просто не по правилния начин — казах тихо.

— Не, не по правилния начин. — Погледът му се сведе отново надолу. — Да бъда с теб беше все едно да съм женен за сестра си.

Пресегнах се през масата и го хванах за ръката.

— Хю, вината беше толкова моя, колкото и твоя. Бяхме твърде млади, когато се оженихме, и го направихме поради неправилната причина. Истинско чудо е, че останахме заедно толкова дълго. И ако това е някаква утеха, и ти не беше чак толкова лош.

— Дори в леглото? — Той се усмихна, когато видя изражението на лицето ми и аз отвърнах на усмивката му.

— Е, нека просто кажем, че е трудно да запалиш огън, когато единственото, с което разполагаш, са две сухи клечки. Не мисля, че някой от нас вложи сърцето си.

— Може би, ако се бяхме опитали повече…

Пуснах ръката му и се облегнах назад.

— Не. Пак нямаше да проработи. И двамата обичахме някой друг.

— Предполагам имаш право.

— Е, как върви с Джена?

Той се намръщи.

— Никак. Вече не иска да разговаря с мен. Не съм я виждал от онази вечер в бара. Иска ми се да знаех какво иска.

— Това е лесно — казах нежно. — Това, което иска, е някой, който ще се гордее с нея, някой, който да я постави на първо място.

Той въздъхна и потърка очите си с ръка.

— Държах се като истински задник, нали? И с двете ви.

— Ние сме само хора и допускаме грешки. И аз направих няколко издънки, затова не си мисли, че владееш пазара.

— Мислиш ли, че някога ще ми прости?

— Трябва да попиташ нея.

— Ами ти? — Погледът му срещна моя. — Ако не е твърде късно, бих искал да получа приятелката си обратно.

Очите ми се напълниха със сълзи и едва успях да му отговоря.

— Имаш я.

Прегърнахме се за един дълъг момент, преди Хю да се засмее колебливо.

— Най-добре да тръгвам, преди да са отворили залаганията в бръснарницата отново.

Пуснах го, отстъпих назад и избърсах очи.

— Кой спечели първия път?

— Мууни Ор.

Ченето ми висна.

— Гадното малко лайненце, което ме преби в четвърти клас?

Той се ухили.

— Същият. Каза, че след като Ник му бил счупил носа и му избил два зъба, за да те защити, знаел, че двамата с теб нямаме шанс.

— Е, да ме вземат мътните.

Когато стигнахме входната врата, той спря и погледна към мен.

— Мога ли да ти се обаждам от време на време, просто да поговорим?

Усмихнах се.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време, Хю.

— Благодаря ти. — Целуна ме по челото. — Ще се виждаме.

Подсвиркваше си, докато вървеше надолу по тротоара, и се надявах да се е запътил към Джена. Въпреки всичко, през което бяхме минали, или точно заради това, знаех колко добър можеше да е Хю.

Следващият ден, петък, мина до голяма степен като остатъка от седмицата. Носех се в полуунесено състояние, откривайки нови сметки на няколко клиента, занимавайки се с малкото документация, която леля Джейн ми оставяше, и, общо взето, чувствайки се напълно безполезна. Дори бях поръчала още от онези проклети бани за птици, само за да се занимавам с нещо.

Беше истинско облекчение, когато всички си заминаха същата нощ и ме оставиха да събера фактурите и да заключа. Мотах се известно време, забавяйки заминаването си, но наистина нямаше за какво повече да оставам. За момент се зачудих дали да не обиколя и с колата си, но не бях в настроение за това.

В крайна сметка спрях до супермаркета да купя някои продукти и тръгнах към вкъщи, знаейки че тази нощ няма да е по-различна от другите през последната седмица. Щях да гледам някое скучно телевизионно предаване, докато очите ми не започнеха да се затварят, след което щях да си легна и да се взирам в тъмния таван до края на вечерта, мислейки си за Ник.

Това, което не очаквах, беше да заваря Даниел да ме чака, седнал отпред на верандата.

Паркирах тропера, взех чантите си и прекосих половината двор, преди да го забележа. Изведнъж сърцето ми се качи в гърлото ми, а пулсът ми се ускори и едва успявах да си поема въздух. Осъзнах, че бях спряла на място, и насилих краката си да се придвижат напред, докато не застанах в подножието на стълбите.

— Даниел? — Когато вдигна поглед, изглеждаше толкова измъчен, колкото се чувствах и аз. — Даниел, какво има?

— Татко… — Гърлото му се размърда, когато преглътна, а през мен премина страх.

— Какво има? Какво се е случило?

— Не знам какво се е случило! — Звучеше толкова отчаян, че затворих очи за секунда, когато чух болката в гласа му.

— Ела вътре. Ще поговорим там.

Той взе една от торбите ми и ме последва в кухнята. Посочих му към един от столовете.

— Седни.

Той се отпусна в стола, а аз седнах до него, напълно забравяйки за продуктите от притеснение.

— Кажи ми — казах тихо.

— Мисля, че се опитва да се самоубие.

— Какво? — Думите ме удариха като юмрук, карайки ме да залитна замаяно, и знаех, че кръвта се беше отдръпнала от лицето ми.

— Нямам предвид, че има оръжие или нещо подобно, но не знам как да го нарека по друг начин. Остава заключен в къщата през цялото време и не позволява на Боуи да работи нито в сервиза, нито по къщата. Не яде, не се бръсне — нищо. Просто стои там. Опитахме се да поговорим с него, да разберем какво има, но той не ни чува и не отговаря. И знам, че не спи, защото мога да го чуя как снове наоколо посред нощите, след като се прибере. Никога досега не съм го виждал така.

Треперех толкова силно, че беше истинско чудо, че не паднах от стола.

— Чакай, мислех, че каза, че стои у вас през цялото време?

— През деня, да. Но всяка вечер през последните две седмици излиза по едно и също време и не се прибира, докато не се стъмни. Не знаехме къде ходи до вчера.

Заля ме чувство на ужас. Не исках да задавам следващия си въпрос, но трябваше да знам.

— Какво се е случило вчера?

Даниел погледна нагоре, а сивите му очи, същите като на Ник, срещнаха моите.

— Проследих го. Отиде до гробището близо до баптистката църква. Мислиш ли, че това е мястото, където е погребан баща му?

— О, господи! — Покрих лицето си с ръце. — Не. Не е мястото, където е погребан баща му.

Там беше погребана дъщеря ни.

— Аликс, трябва да му помогнеш. Влюбен е в теб цял живот. Всички го знаем. Ако някой може да стигне до него, то това си ти. — Гласът му притихна до изплашен шепот. — Ако ли не, ще умре. Вече не знам какво друго да направя.

Отпуснах ръцете си и се постарах да събера разбитото си сърце.

— Каза, че излиза по едно и също време всяка вечер?

— Да. В седем. — В очите му просветна надежда. — Това означава ли, че ще говориш с него?

Погледнах към часовника. Вече беше шест и половина.

— Не мога да обещая, че това ще помогне, Даниел, но ще опитам. Ще опитам с всички сили.

— Да изчакам ли тук?

— Не. Нямам идея колко време ще отнеме. Най-добре се прибери у дома. Ще ти звънна по-късно.

Той се изправи и ме прегърна силно, а аз се помолих никога да не разбере, че състоянието на баща му беше по моя вина.

Движейки се като робот, прибрах покупките на местата им, след което отидох да сменя костюма си. Исках да дам на Ник време да отиде там преди мен, защото се страхувах, че ако ме видеше, щеше да замине, преди да съм имала възможност да поговоря с него. Нямах идея как щях да го върна в настоящето, знаех само, че трябваше да намеря начин.

А и кой би се справил по-добре от мен? Ако имаше някой, който да знае всичко за мъката и изключването на емоциите, то аз бях този човек.

Дори единствената реакция, която щях да измъкна от него, да беше омраза, то щеше да е по-добре от нищо.

Изчаках да стане седем и петнадесет, след което се качих в тропера, потеглих бавно през града и спрях на паркинга пред църквата. Къщата, която беше наел Ник, не беше далече и аз предположих, че сигурно вървеше пеша. Пикапът му не беше паркиран никъде.

Видях го на секундата. Гробът на Кейти беше в края на гробището под голямото евкалиптово дърво, близо до мястото, където беше погребана баба ми Френч. И ако не бях очаквала да го видя, не съм сигурна дали щях да го позная.

Стоеше там, взирайки се в надгробната й плоча, с ръце, пъхнати в джобовете на изтърканите му дънки. Тениската му беше намачкана и висеше разпусната на тялото му, сякаш беше отслабнал. Челюстта му беше покрита с брада, а косата му изглеждаше така, сякаш не се беше сресвал с дни. И сърцето ми се разби отново. Аз бях виновна за това. Аз му бях причинила това и сега трябваше да поправя стореното.

Спрях зад него, а той беше толкова вглъбен, толкова изгубен в собствените си мисли, и не разбра, че съм там, докато не докоснах рамото му. Когато го направих, той подскочи, след което се завъртя да ме погледне със зачервените си очи. Но само за секунда.

Преди да успея да изрека и дума, той отмести поглед и тръгна да си върви.

— Съжалявам — промърмори. — Не знаех, че ще дойдеш. Тръгвам си.

— Ник, чакай. Моля те.

Той спря със сведена надолу глава, все още отказвайки да ме погледне.

— Не искам да си тръгваш — прошепнах. — Дойдох тук, за да поговоря с теб.

— Да говориш с мен? Как можеш дори да ме погледнеш след всичко, което ти причиних?

Преместих се, докато не застанах пред него и не го принудих да ме погледне.

— Чуй ме, Ник. Ти не си ми причинил нищо. Аз си го причиних сама. Никой не ме принуди да се омъжа за Хю. Никой не ме е принуждавал да превръщам мъката си от смъртта на Кейти в гняв и омраза. Разбираш ли? Сама си го причиних.

— Имаш правото да ме мразиш. Оставих те. Ти си носила детето ми, а аз те изоставих.

Гласът му беше равен без никаква емоция.

— Не те мразя! — Бях отчаяна, викаща от страх. — Исках да те мразя. Дори се бях убедила, че е така. Но без значение колко силно се опитвах, не можех да спра да те обичам. Обичам те, по дяволите!

— Недей. Няма как да ме обичаш, а аз не се нуждая от съжалението ти. — Той отстъпи назад, но вниманието му отново бе привлечено от паметника на Кейти и той спря. — Нямах възможността да я видя. — Гласът му беше дрезгав от сдържаната мъка. — Нямах възможността да я подържа.

И изведнъж знаех как да стигна до него. Трябваше да го принудя да се освободи от емоциите, които го задушаваха. Да се отърве от тях, за да може да спрат да го тровят. Беше нещо, което семейството ми трябваше да предприеме преди много време, нещо, което Джена най-накрая беше успяла да направи онази нощ, когато стояхме в кухнята й и плакахме заедно.

Трескаво се разрових из чантата си, докато не намерих портмонето си. Когато го отворих, извадих снимката на Кейти, която носех със себе си, и я подадох на Ник. Той я взе като изпаднал в транс, а погледът му изпиваше жадно малкото й личице.

— Нека ти разкажа за Кейти — казах тихо.

И през следващия час направих точно това. По някое време забелязах, че по бузите му текат сълзи, а тихи ридания разтрисат тялото му, но преглътнах собствената си болка и продължих. Когато приключих, направих крачката, която ни разделяше, и увих ръце около тялото му, знаейки че вниманието му е съсредоточено изцяло върху мен.

— Беше едва на двадесет, когато тръгна, Ник. Не повече от момче. Направи това, което си сметнал за добре, а това е повече, отколкото някой от нас е можел. Кейти почина от синдрома на внезапната детска смърт. Дори и да беше тук, нямаше да има нещо, което да можеш да направиш, ти или който и да е било друг. Но спаси детето, което си могъл. Спасил си Даниел и той е чудесен. Няма да те обвинявам, ако ме мразиш за начина, по който ти казах за Кейти, но заради Даниел спри да си причиняваш това. Той те обича, нуждае се от теб и е изплашен до смърт.

Почти инстинктивно ръцете му се повдигнаха и се увиха около мен, толкова силно, че едва си поемах въздух. С лицето му, заровено в косата ми, и двамата заплакахме. Заплакахме за детето си, за болката, която си бяхме причинили един на друг, и за всичкото време, което бяхме изгубили. И тогава, когато сълзите ни пресъхнаха, Ник повдигна глава и погледна надолу към мен.

— Обичам те — прошепна.

— Тогава ела с мен у дома — отвърнах аз.

И той дойде.

Когато стигнахме малката къща, която бях наела, той попита къде е банята. Упътих го, след това се върнах в кухнята. Докато той се къпеше и бръснеше, аз се обадих на Даниел и му казах, че баща му ще закъснее и да не го чака. След което отдръпнах телефона от ухото си, усмихвайки се на оглушителния вик, който се чу от отсрещната страна. Когато Ник се появи обратно в кухнята изкъпан и избръснат, бях приготвила цяла купчина сандвичи. Той им се нахвърли, сякаш беше прегладнял, излапвайки почти всичките сам.

После избута чинията настрани и се облегна назад в стола. Все още изглеждаше уморен, но измъченият му вид изчезваше, а сивите му очи отново бяха живи, когато се взря в мен.

— Имаш ли още снимки?

За щастие имах. Едно от първите неща, които преместих тук, бяха албумите със снимките на Кейти. Заедно седнахме на леглото ми с гърбове, опрени на рамката, и с докосващи се рамене, докато ги разглеждахме и говорехме, точно както бяхме правили като деца. Когато стигнахме до последната страница, се прегърнахме дълго време, докато нуждата ни за някакъв друг вид утеха не стана непреодолима, и не правихме любов, бавно и нежно.

Беше съмнало, когато Ник се обърна към мен и стисна ръката ми.

— Кълна се, никога повече няма да те напусна — прошепна той.

Повдигнах другата си ръка на лицето му и погалих кожата му с пръсти.

— Няма да ти донесе нищо добро, ако го направиш — казах. — Защото следващия път ще тръгна след теб.