Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (9)

9.

Амбър се притискаше към хладната подвижна преграда, която изпълняваше ролята на стена. Жадуваше с всяка фибра от тялото си да стане невидима. Стената студенееше… може би щеше да понижи телесната й температура достатъчно и да премине незабелязана през инфрачервения скенер. Колко й се искаше да стане така…

Ситни капчици пот се стичаха по челото й и за първи път тя осъзна какво означава да те облее студена пот. Една от капчиците се претърколи през веждата и спря върху фалшивия й клепач. По-скоро усети, отколкото чу електронния брояч. Мили Боже, дано я подмине, без да я забележи. Беше открила всичко, което й бе необходимо, за да намери Джек, оставаше й само да премине през преградата от датчици.

Алармата мълчеше. Амбър се посъвзе, достатъчно, за да си поеме тихо дъх. Може би и този път ще успее да се измъкне невредима. Но първо да се върне при фантом. Колкото и да е опасно това — заради него можеха да я проследят.

Не искаше да умира тук, толкова далече от Малтен и също толкова далеч от Джек. Беше изгубила няколко седмици в търсене, подслушване, прокрадване, шпиониране и проникване в забранени за достъп системи, докато най-сетне откри следата, която търсеше, сред договорите за принудителна работа и списъците на криогенните пътници, повечето от които бяха обречени да работят до края на живота си. Но сега, докато се притискаше към хладната стена, заслушана в пърхането на сърцето си, си мислеше, че ако я открият, няма да я пуснат жива.

Дори само заради това, което бе научила.

Човекът, отвлякъл и изпратил на дълго пътешествие Джек, бе загинал от насилствена смърт.

Амбър се поколеба, дали да не изчака следващото преминаване на брояча. Всеки път, когато към нея се насочваха лъчите на датчиците, сетивата й реагираха като задействани аларми, подавайки бясно сигнали към мозъка, преди отново да утихнат.

После побягна.

 

 

Джек се пробуди мъчително. Огнена мрежа пронизваше всеки нерв на тялото му и докато изправяше глава, му се стори, че вратът му е бил скършен и би могъл да я завърти на триста и шейсет градуса. Тръпки го побиваха и той повдигна клепачи, опитвайки се да установи какво са направили с тялото му. Очакваше да види покрита с мехури, подпухнала кожа.

Трябваше да събере цялата си сила, за да овладее треперенето. Размърда внимателно пръсти. Местеха се бавно, сякаш се пробуждаха от дълбок сън, и при всяко движение предизвикваха болезнени пробождания, които се събираха във вълна от болка. Джек си помисли с мрачна насмешка колко е добре, че има само девет пръста, които да му причиняват подобна мъка, вместо десет като другите хора.

Ръката му се отпусна безсилно на койката. Чу нечие стенание. Едва след няколко секунди осъзна, че всъщност чува собствения си глас.

Болката в ръката му постепенно утихваше. Джек извърна внимателно глава и погледна лявата си ръка. Освен леко порозовялата кожа нямаше никакви други следи от мъченията. Главата му клюмна. Затвори очи и се опита да си припомни какво бе станало. Бяха го извели от канцеларията и го бяха завели в лабораторията. Кресло с колани. А след това го покриха с мрежа. Само при спомена за нея Джек почувства, че стомахът му се свива мъчително. Стигат му толкова спомени, реши той.

Губернатор Франкен очевидно не обичаше да остава длъжник никому.

Нечий арогантен глас прекъсна разсъжденията му.

— Какво става, друже? Още не си се събудил и вече пъшкаш? А казваха, че няма да се свестиш до утре. Ей. Обзалагам се, че умираш за чаша студена вода. Успокоява нервите след невростимулатора, така казват.

Джек извърна глава в другата посока. Сташ бе приклекнал до койката и го гледаше ухилено.

— Буден си значи. Е, какво ще кажеш? Какво ще ми дадеш за чаша вода?

Имаше чувството, че устата му е натъпкана с изолираща пяна. Едва успя да раздвижи челюсти и да промълви:

— Майната ти.

— Я гледай ти! — продължаваше да се хили Сташ, сякаш не бе чул ругатнята. Вдигна ръка и му подаде чаша с вода. Половината от съдържанието се разля, тъй като Джек почти не можеше да контролира мускулите си, но останалото наистина подейства благотворно — потуши горящия в него огън.

Сташ продължаваше да клечи, отпуснал ръце на коленете си.

— Знаеш ли, друже, казват, че болката е поучителна. Сигурно може да ни научи на много неща. Ако не друго, поне да не си правим майтап с онази госпожа, независимо дали договорът ни е справедлив или не. Както и да е, майната й на системата, винаги има и други начини да я излъжеш и да си върнеш свободата. Виж какво направиха с теб в онази проклета лаборатория — с един невинен човечец.

— Такъв ли съм? — простена Джек.

— Разбира се. Всички го знаят. Невинен като младенец.

Джек затвори уморено очи. Ако новородените, помисли си, можеха да крачат сред гора от окървавени, изпепелени тела. Но той беше войник, оръжие. Тази мисъл пробуди странни отгласи в душата му.

Сташ дръпна нагоре одеялото и го зави до брадичката.

— Глобиха те с тридневна надница, друже. Тъй че си поспи добре и се наслаждавай на покоя. Не бери грижа. Когато се съвземеш, ще се погрижим за теб. — Сташ снижи глас. — Сега на нас, заварчиците, ни е доста напечено. Драките са взривили един тунел и ни чака страшно много работа. Ще изкараме пет заплати за нула време — изкиска се злорадо.

Драки, помисли си Джек, докато отново се унасяше в сън, усещайки как огньовете в тялото му наистина утихват. Божичко, колко ги мразеше само.

 

 

„Амбър?“

Събуди се почти веднага, дочула гласа в главата си.

— Да, фантом?

„Намери ли Джек?“

Тя си позволи една уморена усмивка.

— Почти. Когато стигнем междинна станция Уилинг, ще трябва да се прехвърлим. Може да ни отнеме малко… както и да е, ще се справим. — Беше се свила върху огромния куфар, в който бе прибрала костюма. В товарния отсек беше студено и Амбър потрепери.

„Но… къде е Джек?“

Тя разтърка уморено очи. Интересно, каква част от онова, което казваше, достигаше до съзнанието на фантом?

— Открих къде е. Отиваме там.

„Добре — пауза. — Ако има проблеми, фантом ще се бие за теб.“

Амбър се изсмя беззвучно. Не се съмняваше, че ще го направи, стига тя да облече костюма. Но си спомняше какви усилия полагаше Джек, за да овладее берсеркера всеки път, когато двамата се срещаха зад флексобрънките. Едва ли щеше да съумее да го направи. Фантом по-лесно би разрушил междинната станция, отколкото тя да успее да го овладее.

— Благодаря ти, приятелче — рече все пак. — Надявам се да не се наложи.

„Да се биеш е хубаво“ — възрази фантом.

— Само когато е за да оцелееш — успокои го Амбър. — А сега млъквай. Опитвам се да поспя.

„Ох — кратка пауза. — Какво е «да поспя»?“

— Фантом!

„Разбрано.“

Амбър затвори очи. Само докато спеше, не чувстваше студа в товарния хангар. Когато се събуди, ще трябва да помисли откъде да открадне малко храна и отново да използва тоалетната. Всъщност какво ли можеха да й направят толкова, ако я открият. Най-много да я изхвърлят в открития космос заедно с боклуците. Тя въздъхна. Беше стигнала твърде далеч. Питаше се обаче какво ли прави Джек.

 

 

Сташ въздъхна замечтано.

— Удвоени премии. Извънредна работа. Истинска златна мина, друже. За нула време ще си тръгнем от това място. — Той тупна Джек по гърба. — Този скафандър ти е като ръкавица, малкия.

Джек изсумтя в отговор.

Сташ го погледна обидено.

— Показах ти как да си напълниш джобовете, а ти се отнасяш с пренебрежение.

— Стига, Сташ. Ти печелиш далеч повече от контрабанда, отколкото от заварките.

— Може и да е тъй… но щом така ще си купя билет за връщане, какво значение има? Двамата с теб скоро ще се махнем от тази дупка.

Джек погледна надолу към дългата редица от тунели. Все още не бе успял да привикне с гледката. Първо взривяваха проходи, сетне сглобяваха металните стени, а тяхната група правеше заварките. Действаха бързо, защото екипите отзад чакаха нетърпеливо, за да продължат с изкопните работи. Ако имаха късмет, сапьорите се натъкваха на някоя богата жила и тогава за известно време работата спираше. Ако нямаха, продължаваха да копаят и копаят, докато стигнат до някъде или докато ги ударят драките. Но за заварчиците винаги имаше работа.

Товарната кола ги бе откарала до една пресечка недалеч от техния лагер. Джек едва държеше очите си отворени след дългата и натоварена смяна. Размърда уморено рамене, усещайки втвърдените си мускули. Колкото и да се опитваше да запази формата си, непрестанно губеше тегло и сила.

— Какво ще кажеш за това, друже?

Джек спря. Точно пред тях, до стената на тунела, сред купчина натрошени камъни и прахоляк се подаваше дребно, сиво-зелено растение. Той се наведе над него. Дори в стерилната атмосфера на Лазертаун имаше място за живинка. Екипите за дезинфекция пръскаха два пъти на ден всички тунели със специални разтвори, за да спрат растежа на плесени и гъби… но това тук вероятно бе израсло от семе, пренесено от ботушите на някой от миньорите от кой знае колко далечна планета и бе открило начин да оцелее.

Сташ докосна с ръкавица листенцата.

— Не го пипай — наежи се Джек.

— Разбира се, че няма, друже. Какво си помисли? — той се изправи и продължи нататък, като си подсвиркваше тихо.

Джек го изпроводи с поглед. Почти бе сигурен, че Сташ е разпознал растението и възнамерява да се върне и да го използва по някакъв начин. Въздъхна и тръгна след своя колега.

В бюфета цареше потиснатост. Но скоро ведрото настроение на Сташ се предаде и на околните. Той повдигна вежди и погледна към Джек.

— Какво ще правиш в почивния си ден, друже?

— Не съм мислил за това. Ще ида в някой от куполите, предполагам.

— А ти, Фрици?

Едрият мъж от Нова Австралия, застанал на опашката за шубера пред Сташ, повдигна рамене и изръмжа нещо.

— Какво беше това? — сръга го Сташ. — Не го чух.

Мъжът се обърна.

— Казах — избоботи, — че благодарение на теб някои хора не могат да се радват на почивни дни.

Очите на Сташ се изцъклиха.

— Благодарение на мен? — повтори и остави таблата за храна върху лентата към шубера. — Благодарение на мен? Това благодарност ли е? Аз ли съм виновен за твоето състояние, Фрици? Не. Скапвам се от работа, за да може такива като теб да са доволни. Така че, Фрици, ако се налага да работиш двойно или тройно, за да можеш да ми се издължиш, вината съвсем не е моя.

Алфредо Богс, който беше малко по-напред на опашката, си взе таблата и мина покрай тях.

— Остави го на мира, Сташ — подхвърли пътем.

Сташ вдигна ръка и размърда демонстративно пръсти.

— Че аз дори не съм го докосвал.

Фрици изсумтя и отново се обърна към шубера.

Джек поклати глава озадачено. Срещна погледа на Перез и го попита:

— Какво ново?

— Спящата болест. Още един от втора смяна я е пипнал.

— За какво говориш?

Тъмнокожият мъж го изгледа.

— Ти къде си бил досега? Не знаеш ли какво става? Питаш ли се защо напоследък ни събраха в нови групи? За да не се смесваме със старите.

Сташ се почеса по гърба.

— Говорят, че онези всичките са луднали.

— Може и така да е — сви рамене кабелджията. — Зная само, че от време на време излизат на разходка.

— Това пък какво е? — попита Джек.

— Разхождат се бе, човек.

— Разхождат ли се?

— Ами да, но без скафандри. Просто си тръгват. Както се досещаш, не стигат много далече. Но тях не ги е грижа. Онази вечер разправяха, че един от хората на Бил Куейд се опитал да спре някакъв — проклетникът едва не го убил и продължил към тунела — гласът на Перез се сниши до шепот.

— Кофти дрога.

Перез се озъби на Сташ.

— Да, човече. Приказва се, че причината е в некачествена дрога. Ама на мен много не ми се вярва. Тези неща се случват още откакто е основан Лазертаун. Но никой не иска да си тръгне, заради богатите запаси от руда. Да не говорим за рубините.

— Това какво е? Наркотици из въздуха?

— О, един Господ знае. На онези типове наистина им е изхвръкнала чивията, да знаеш.

— Гладен съм и не ме интересува — вдигна рамене Сташ, избута по-дребния мъж от пътя си и се насочи към една от масите. Перез изгледа Джек.

— А ти внимавай, човече.

— Знам, знам. Ти също.

Перез кимна и се отдалечи. Джек се замисли защо не ги смесват с хората от старите групи. Може би наистина имаше някакъв проблем. Огледа се. Настроението в бюфета си оставаше мрачно и потиснато.

Сташ го сръга, все така засмян.

— Знаеш ли какво си мисля. Както работим усилено и паричките текат като река, току-виж до една година вече сме си купили билета за връщане. Най-много след година и половина.

Джек почувства по гърба му да пробягват тръпки. Повечето от хората бяха тук за две до пет години. Почти цял един живот, като се имаше предвид, че липсваха каквито и да било развлечения, освен някоя и друга разходка из града или в хидропонните градини.

— Стига си мечтал, Сташ — подметна той.

— Прав си, друже. Но ти ми се виждаш малко умислен. Да не си хлътнал по онази госпожичка в големия кабинет? Или пък смяташ, че ти досажда. Ако е тъй, защо не я запознаеш с Фрици? Казват, че си падал по тези неща. Най-много да го тикнат в невростимулатора — добре ще му дойде малко гъделичкане.

Едрият мъж, който бе пред Сташ, изригна като вулкан. Вдигна таблата си и я стовари върху главата му, след това го сграбчи и го повали на пода.

Двама работници се нахвърлиха върху Джек. Той се отърва с лекота от единия и се озова лице в лице с втория. Адреналинът изпълваше кръвта му. Божичко, колко е хубаво пак да се биеш, помисли си Джек и замахна.

Из въздуха се разхвърчаха табли, чинии и храна. Джек се наведе. Миньорът, който се бе изпречил на пътя му, получи удар в корема и се преви.

— Страхотно — изпъшка той.

Джек бе напълно съгласен с него и замахна повторно. Този път от удара ръката му се разтресе до рамото. Миньорът тупна на пода, но продължаваше да се хили щастливо.

Сташ се измъкна от мелето.

— Хайде, друже, да се махаме от тук.

В бюфета цареше истински хаос. Джек се почувства толкова жив, колкото не се бе чувствал от седмици. Блъскащите се тела го изпълваха с ентусиазъм.

— Защо?

— Охраната ще дойде. Не искам да си загубя спечелените с пот кредити. Идвай с мен.

Джек едва успя да се добере до вратата.

 

 

Не се чувстваше тъй ентусиазиран, когато излизаха от кабинета на бригадира. Същото можеше да се каже и за Сташ.

Той хвана Джек за ръката.

— Ей, друже, откъде можех да знам?

— Какво да знаеш? Не ме е грижа, че ме глобиха заради сбиването — хареса ми. Но виж, това, че ме свързват с твоите далавери, ме безпокои. — Джек усещаше как в душата му се надига гняв.

— Може би наистина попрекалих — сви рамене Сташ.

— Знаеш добре, че двамата с теб сме само колеги. Никога не съм участвал в игрите ти. Защо не го каза вътре?

— И те веднага щяха да ми повярват? Стига, Джек. Това е война и ние сме от другата страна.

— Не е така, Сташ. Всички сме от една и съща страна. Но ти май не го разбираш? Лазертаун може да е жалка и вмирисана дупка, но засега е наш дом. И има само един начин да се измъкнем оттук.

Сташ се почеса по раната, останала му от съприкосновението с подноса на Фрици. Сетне поклати глава.

— Оставаш си дете, Джек. — Побутна го с рамо и продължи нататък. — Сигурно заради това те харесвам. Ти си като полъх свеж въздух — засмя се той.

Джек го изпроводи с гневен поглед, после пое след него. Охранителните камери следяха всяко тяхно движение. За миг вдигна поглед към тях. Докато разговаряше със Сташ, в яда си бе казал една много важна истина. Ако всички миньори се вдигнат заедно, нямаше да има кой да ги спре.

 

 

Амбър се съмняваше, че някога през живота си е изпитвала по-голям студ. Спря в сенчестия ъгъл на една странична улица. Дъхът й излизаше на облачета пара. Влачеше куфара след себе си и вече бе привикнала с неизменното стържене, което я следваше. Улиците бяха покрити с лед. Амбър не знаеше как ще оцелее на тази мразовита планета — нямаше пари нито топли дрехи, нямаше дори яке. Крепеше я единствено надеждата, че утре ще бъде малко по-топло.

Пъхна замръзналите си пръсти под мишниците.

Всъщност планетата съвсем не бе толкова изостанала. Уилинг беше външен пост на Скиталците, откъдето поемаха на изследователски експедиции. Малко преди залез-слънце улиците се изпълниха със свещенослужители, издокарани в дългите си до земята раса — дори и жените. Амбър приближи пръсти към устните си и се помъчи да ги стопли с дъха си. Да можеше само да ги опази да не се вкочанят от студ, преди да намери някой бар или зала за залагания… достатъчно бе да напипа нечия кредитна карта или пръстен и щеше да е спасена.

Запристъпва от единия на другия крак, за да се постопли. Нощите винаги бяха най-лоши, когато нещата тръгнат на зле. Не биваше да се предава поне до сутринта. Новият ден винаги носи нови надежди.

Стига да не замръзне тази нощ на улицата.

За миг бе изкушена от идеята да заложи фантом. И без това й тежеше да го влачи със себе си, а нямаше дори дребни монети за гардероба на космодрума. Съмняваше се обаче, че някой би оценил костюма. А и щеше да е далеч по-трудно да си го върне без пари и кредитна карта.

Затова се отказа от тази идея.

Сви пръсти. Толкова близо и толкова далече.

В другия край на улицата се появи бял и пухкав облак. Втренчи обнадеждено поглед нататък.

— Съветвам ви да се приберете тази вечер, преподобни. Утре сутринта ще ставате рано.

На улицата бяха спрели двама мъже. Амбър си даваше сметка, че шансовете й за успех са минимални, но се надяваше студът и заледената повърхност да са на нейна страна.

Възрастен мъж — не виждаше лицето му заради сиянието на уличните лампи — потърка зиморничаво скритите си в ръкавици ръце.

— Нямам възможност да наглеждам Уилинг толкова често, колкото бих искал. Ще ми се да не изпускам от поглед това, което строим.

Младият му събеседник се засмя.

— Строежите вече не са само наши, преподобни.

— Така е, зная. Но да не забравяме, че сме на границата на цивилизацията, логично е и други да поискат парче от тортата. Добра работа свършихте. Нещо против да продължа сам?

— Преподобни! Не можете… разкопките…

— Ах. Искаш да видиш разкопките значи.

Младежът изправи рамене.

— Повече от всичко!

— Все още нямаме разрешение.

— Така е, преподобни.

Амбър разтърка отново ръце. Налагаше се да остави куфара в тъмната уличка и да се върне за него след няколко часа. Но снегът вече го беше позатрупал и тя се съмняваше, че някой ще го намери. Приготви се за един светкавичен набег. Сега или никога.

Амбър хукна по улицата. Блъсна се в по-възрастния от двамата събеседници, напипа мигновено картата му, събори го и го запрати към другия мъж. След това се втурна да бяга.

Но младежът прескочи ловко тялото на падналия. Амбър чу ядосаното му сумтене, сетне долови топлия му дъх върху раменете си и после тя самата получи силен удар, от който литна напред. Удари се в земята и се хързулна, без да изпуска кредитната карта, която режеше болезнено пръстите и. Остана да лежи задъхана, докато преследвачът й се изправи над нея и я преобърна с крак.

В очите му святкаха гневни пламъчета.

— Трябва да знаеш, подлецо, че в Уилинг никой не посяга на светците.

Амбър се надигна, поемайки си въздух на пресекулки.

— Светец или не, аз пък трябва да живея.

Възрастният мъж се приближи към тях и положи ръка на рамото на своя другар.

— Какво си хванал тук, Ленска?

— Крадец — младежът я изрита по ръката, за да пусне картата. Амбър извика от болка.

— Достатъчно, Ленска — старецът се наведе. — Изглежда ми съвсем безобидна.

— Тя? Това жена ли е?

— Така ми се струва. Да — кимна старецът и се засмя. — Какво правиш тук момиче?

— Оцелявам — отвърна мрачно Амбър.

— Не се справяш добре. Едва ли ще постигнеш нещо по този начин. — Той се обърна към младия мъж. — Ето ти първото изпитание. Как смяташ да я превъзпиташ?

Амбър мълчеше, местейки поглед ту към единия, ту към другия. Младият мъж поклати глава.

— Не бих се и опитал.

Старецът го изгледа неодобрително. Сетне отново извърна очи към Амбър.

— В такъв случай ти сама ще трябва да се превъзпиташ. Избери наказанието си.

Тя огледа топлото расо, с което беше загърнат. Досущ като на останалите.

— Направете ме монахиня — предложи подигравателно. Онзи, когото бяха нарекли Ленска, я изрита отново.

— Наистина? — попита възрастният. — Ще се покаеш и ще станеш монахиня? Готова ли си?

— Готова съм на всичко, само да ме приберат на топло — рече Амбър, която бе поизгубила надежда, след като зърна насмешливите пламъчета в очите на стареца.

— Преподобни! — намеси се младият. — Това е светотатство!

— О, не — засмя се другият. — По-скоро реализъм. Ела с мен, тогава ще видя какво мога да направя. Но само по въпроса за топлината. Не бих ти позволил да оскверниш одеждите на Скиталците.

— Но, преподобни, не можете да я приберете — тя е крадла.

— И защо не?

— Защото утре сутринта пътувате.

Докато тримата вървяха, краката на Амбър се постоплиха малко и тя отново започна да си чувства пръстите. Сега обаче се разтрепери неудържимо. Старецът видя това и си свали наметалото, после я загърна с него.

— Ох, да, прав си. Виж, това е проблем. Освен, разбира се, ако младата дама не пожелае да дойде с нас.

Амбър поклати глава.

— Не… преподобни… тръгнала съм за друго място.

— Всички пътуваме. Но не мога да те изоставя тук — в този студ на улицата. Такива сме ние, Скиталците. Натъкнем ли се на нещо, което трябва да се свърши, не се отказваме от него. А струва ми се, че точно ти, млада госпожице, имаш нужда от известна помощ. Освен ако не пропускам нещо.

Амбър закова на място и отхвърли наметалото, което падна в снега.

— Не — заяви решително. — Не съм играчка на другите. Трябва да намеря един човек. Все пак ви благодаря.

— Не можете да я вземете в Лазертаун, Свети Колин — избърбори Ленска.

— Лазертаун? — ококори се Амбър. Наведе се бързо и вдигна наметалото. — Всъщност — рече, — нали казах, че съм готова да стана и монахиня, само и само да се стопля.

Лицето на Свети Колин грейна в широка усмивка.

— Имало е и по-небогоугодни причини — рече той и я улови за премръзналата ръка.