Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (19)

19.

Амбър се беше свила на стола до прозореца в хотелската стая, когато вратата се отвори рязко и запъхтяният, съпротивляващ се Свети Колин бе тласнат вътре от един дракски войник. Тя скочи и изтича при свещеника, който се надигаше от пода.

Вратата на стаята продължаваше да зее отворена. Амбър заплаши с юмрук огромния пазач, който й се озъби в отговор. Сетне изчезна, а на негово място се появи друга едра фигура.

Колин се изправи и приседна на леглото.

— Нищо ми няма — увери я той.

— Аз съм К’рок — представи се влезлият. — Командир Талтос бе повикан на кораба. Имаш късмет, Скиталецо, че те открих аз, а не той.

Амбър вдигна поглед към рунтавия хуманоид, който се издигаше над тях като великан. Дали това бе милосецът от мините? Щом е тук, какво ли ставаше там? И какво се е случило с Джек?

Колин си разтриваше врата.

— Какво стана? — попита го тя. Изведнъж съжали, задето си бе изгубила оръжието на Уилинг.

— Миньорите са завзели лазерните оръдия. Избухнало е сражение, но драките го губят. Двамата с Ленска не можахме да стигнем до глайдера.

— Той къде е?

Лицето на Колин се изкриви мъчително.

— О, не — Амбър почувства, че гърлото й се свива. — Какво искате от нас? Нищо няма да спечелите, ако ни вземете за заложници.

— Може би няма. — Милосецът се приближи до прозореца. — Твоят глайдер, Скиталецо, бе унищожен заедно с помощника ти. Но ти знае къде иска да иде… а аз се нуждая от информация.

— Координатите на находището?

Амбър почувства, че Колин застива неподвижно. Тя стисна ръката му.

— Не му казвай, Колин. Не си длъжен да го правиш. Джек или е мъртъв, или може да се погрижи за себе си.

— Джек? — Масивната глава на К’рок трепна, или от изненада, или от уважение. — Вие познава този Рицар?

— Да.

— Не казвай нищо повече, Амбър.

Тя впи поглед в милосеца. Беше й останало само едно оръжие, това, което криеше дълбоко в ума си, и тя се приготви да го използва.

Той вдигна ръкавица и я посочи.

— Ти също войн, макар и малък.

Амбър го погледна изненадано и се поколеба. Колин продължаваше да стиска ръката й.

Милосецът продължи:

— За мой народ има само едно бъдеще вече. Трябва да намеря находището. Дайте ми информацията, която искам.

— Защо? Какво ще правиш там?

В мечешките му очи блеснаха пламъчета.

— Ти, Скитацело, искаш да разкопаеш. Талтос е готов да рискува война с Доминиона, за да открие какво има там. Хората от Лазертаун губят живота си заради находището. Какво обвързва всички нас с него? Трябва да узная, заради мой народ. Заради Милос, такъв, какъвто никога вече няма да бъде, заради Милос, какъвто се надявам да стане някой ден.

Амбър усети, че ръката на Колин се отпуска.

— Прав бях, Бога ми. Има нещо мистериозно в онова находище. — Сетне се обърна към К’рок. — Нали няма да повредиш находката?

— Може би няма. Може би да. Но ти трябва да ми кажеш къде да отида.

— Не, не ме разбираш. Става въпрос за моята религия, милосецо. Не мога да ти позволя да идеш там — за да го разрушиш.

Амбър си пое дъх, без да сваля очи от милосеца. Той ги разглеждаше намръщено.

Колин се изправи ненадейно.

— Вземи ме с теб. Да идем двамата и да видим какво има там.

— Колин!

— Ти не се меси, Амбър!

— Но той може… може да те убие и да те остави там, стига да поиска.

По-бърз, отколкото всеки от тях би могъл да си представи, К’рок протегна ръка, избута Колин встрани, сграбчи Амбър за шията и я повдигна така, че краката й се люшнаха във въздуха. Тя започна да се задушава, мъчително опитваше да си поеме въздух. Насочи цялата си мислена енергия срещу него, но нищо не се случи.

Милосецът я разтърси. Тялото й подскочи като на кукла.

— Малък войн би трябвало да знае, че не всички оръжия вършат еднаква работа.

— За какво говори този? Пусни я, К’рок. Пусни я!

— Ти ще ми кажеш каквото искам да знам.

Колин изтича до бюрото и взе лист и писалка. Амбър събираше сили за нов удар.

 

 

— Още десет градуса и си осигуряваме пряко попадение гласът на Доби се извиси нагоре.

— Тихо, друже, нарушаваш ми концентрацията.

Джек отстъпи към подножието на лазерното оръдие. Индикаторите му бяха слезли докъм средата и усещаше, че дишането му става все по-затруднено. Местността бе неравна и сивкава, тук-там се виждаха труповете на избитите драки и няколко човешки.

— Не мога да издържа още дълго. Насочете това нещо и стреляйте!

Богс приклекна до Джек.

— Вече няма да ми викат татенце — въздъхна той.

— Така е — кимна Джек, без да сваля поглед от монитора за далечно сканиране. — Но ако не успеят да видят сметката на кораба, преди да се върне, никой от нас няма да се радва още дълго на името си.

Сташ извика нещо. Джек забеляза някакво движение край един от бункерите, изградени от драките.

— Залегни!

Той стреля и успя да порази онзи, който бе хвърлил по тях гранатата, но самата граната се удари наблизо и експлодира. Далеч по-смъртоносни от шрапнелите й бяха звуковите вълни от взрива. Джек се олюля и едва не падна, а зад гърба му Богс се претърколи и тупна. Когато се съвзе, Джек се надвеси над него и почти веднага дочу съскането на изтичащ въздух. Джек откри пробива, насочи към него тънък лъч от малкото си пръстче и го затвори.

В отговор чу мъчителни стенания.

— Изгубих малко въздух, Джек.

— Зная. При първа възможност ще трябва да се прибереш някъде на закрито.

— Помогни ми да се изправя.

Джек му подаде ръка. Отгоре Сташ им махаше от платформата.

— Ела да ми помогнеш, друже. Доби изгуби съзнание.

— Не се безпокой, човече, ще се оправи — обади се Перез. Богс докуцука до пулта за управление и се надвеси над него. Джек отново провери данните от монитора.

— По дяволите. Идват.

— Още по-добре — ухили се Сташ. — Защото този път ще ми бъдат в обхвата.

Лазерното оръдие промени едва забележимо посоката си.

— Огън! — извика Сташ и всички се наведоха, за да се прикрият от ослепителното сияние. Само Джек остана да гледа към небето, откъдето ненадейно се бе появил дракският кораб.

Едва се сдържа да не извика, защото този път изстрелът попадна право в целта. Корабът се разтърси, смени посоката си и продължи, издавайки ужасяващ рев и следван от огнени пламъци и пушек.

— Мили Боже! — ухили се Сташ. — Ударих го.

Джек забеляза някакво движение на екрана. Вдигна ръкавица.

— Струва ми се, че пристигат подкрепления.

И наистина, откъм купола се приближаваха десетина полицейски глайдери, които веднага откриха огън по разпръснатите из полето драки.

Рон помогна на Доби да се изправи. Двамата замахаха с ръце на приближаващите се полицаи. Глайдерите спряха край тях, хората наскачаха и започнаха да се прегръщат с миньорите.

Само Джек забеляза на хоризонта дракския кораб, който се готвеше за нова атака.

— Размърдайте се! — предупреди ги по радиостанцията. — Преместете оръдието върху някой от глайдерите и да се махаме оттук. Приберете го в купола, преди да са го разрушили!

Празненството секна. Хората замръзнаха, вдигнали погледи към назъбения хоризонт, сетне изведнъж трескаво се разбързаха. Разкачиха подвижната основа на лазерното оръдие, използвайки всякакви подръчни средства и инструменти. Смятаха да го пренесат във вътрешността на купола, надявайки се, че там драките няма да посмеят да ги атакуват.

— Хайде, по-бързо!

Действайки като отдавна подготвен екип, те поставиха оръдието на един от глайдерите. Машината хлътна надолу и реактивните й двигатели завиха, увеличавайки мощността си, за да компенсират голямата тежест. Джек махна на миньорите.

— Изчезвайте, мътните ви взели! Глайдерите няма да поберат всички ни!

Всички побягнаха към купола. Джек ги изпроводи с поглед. Въпреки че костюмът му все още бе зареден, той осъзнаваше, че не може да ги последва. Въздухът проникваше на пресекулки в гърдите му, почувства солен вкус в устата и се досети, че е кръв.

Недалеч тъмнееше отворът на куполния шлюз и той видя, как през него преминават един по един глайдерите, включително и този с оръдието. Последваха ги Богс, Бейли и дори Перез. Тъкмо когато и последният от скафандрите се изгуби вътре, забеляза приближаващия се дракски кораб и се хвърли на земята.

Имаше чувството, че корабът е увиснал над него като черна смърт, а микрофоните на костюма улавяха рева на двигателите.

След малко корабът отлетя, оставяйки невредими купола и шлюза.

Джек се надигна и затича към шлюза, но когато приближи, вратата вече се затваряше.

— Пуснете ме! — извика и размаха ръце.

Но в отговор чу само пукота на ефира. Сви ръката си в юмрук и заблъска по вратата. Никой не му отвори.

Джек насочи пръст към вратата, но спря, забелязал отражението си в якия й норцитов щит. Падна на колене, твърде изтощен, за да се бори повече.