Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (17)

17.

Джек каза на другите, че трябва да скрие бойния костюм от милосеца, който без съмнение щеше да го познае и да се досети, че е въоръжен, и те приеха обяснението му. Сташ изглежда реши, че това е сигурен признак за присъединяването на Джек към подготвяното въстание срещу драките. Талтос, който не беше ветеран от Пясъчните войни, нямаше да познае костюма, но К’рок не би го пропуснал — нищо чудно неговият берсеркер да се бе излюпил в подобен инкубатор.

Джек работи три цели дни на двойни смени, преди К’рок да му разреши да се свърже с Амбър, но като цяло милосецът се оказа справедлив началник. Бяха му заповядали да разчисти мините и той си даваше сметка, че подчинените му ще работят далеч по-добре, ако им позволи известна свобода и им вдъхна надежда. Обещанието бе, че ще ги пуснат да заминат от Лазертаун веднага щом драките се изтеглят.

Но освен морков, имаше и пръчка. К’рок имаше навика да пуска из тунелите дребни гризачи, които берсеркерът преследваше и с които се хранеше. Типично за гущерите, той ядеше доста малко, но дори тези демонстрации бяха достатъчни, за да държат миньорите в подчинение.

При първата подобна сцена Богс видимо потрепери, а Сташ отбеляза далеч по-прагматично:

— Напомня ми, хора, за едно приятелче, с което работех някога. Имаше голям аквариум и вътре отглеждаше голяма и свирепа риба. Хранеше я с малки рибки и гледаше как ги гони, а те се гърчат от ужас. Та такива ми ти работи.

Изкъпан и изтощен, Джек се бе настанил пред видеофона, с каквито бяха оборудвани офицерските спални. Чу се тих звън и на екрана се показа Амбър.

— Джек! Какво става? Добре ли си? Изглеждаш блед.

— Нищо ми няма. Претрепват ни от работа. От друга страна, увеличиха хранителния порцион и договорите ще бъдат прекратени веднага щом се изтеглят.

Тя се намуси.

— А аз си мислех, че сме те измъкнали.

Джек сви рамене.

— По-добре от това, което стана с губернатора.

— Зная. Чух за смъртта й. Изпекли я направо в кабинета й, въпреки че според някои слухове тя го е направила сама. — Амбър завъртя многозначително очи.

Джек не се сдържа и се разсмя.

— Как е свети Колин?

— Потънал е до гуша в преговори. Опитва се да убеди драките да му разрешат разкопки в находището. Той… — последваха кратки смущения и образът на Амбър се изгуби за миг. — Цензурират ме — обясни тя.

Джек разбра. Линията се подслушваше. Предаването се заглушаваше на нежеланите места.

— Искам да си добро момиче — рече той. — Драките се държат с нас нормално.

— Хубаво. Как е фантом?

— Кой? — попита объркано Джек.

— Фантом — повтори тя. — Джек…

— Не сега — прекъсна я той. — Тези двойни смени ужасно ме изтощават. Трябва да си почина.

Тя премигна, но изглежда разбра, че не желае да говорят за костюма, и кимна.

— Добре, гледай да се наспиш. Ясно?

— Обещавам. К’рок може да е милосец, но е добър началник. — Той изключи, преди още Амбър да започне да го разпитва. Надяваше се, че ще схване какво й е казал. Знаеше, че има достатъчно здрав разум и умее да се пази — беше се научила на улицата. Въпросът сега бе той да се опази.

Когато се върна в спалното, цареше тишина. Дори Богс и Сташ бяха престанали да играят на карти и сега хъркаха, напълно изтощени. Изтегна се в леглото си.

Костюмът лежеше кротко. Босият крак на Джек докосна флексобрънките и в същия миг фантом се пробуди.

„Ще ме обличаш ли, господарю?“

„Не“ — отвърна мислено Джек и побърза да си дръпне крака.

„Свободен. Искам да воювам за свободата.“

„Не.“

„Аз ще те пазя.“

„Не“ — повтори Джек и се обърна на другата страна.

„Носи ме, господарю. Ние трябва да идем…“

„Да идем?“ — Джек се почеса по главата. Не можеше да накара фантом да замълчи. А той настояваше да идат някъде. Но къде?

„Викам…“

Джек пое дъх и опита да се овладее. Затвори очи и подхвана серия от мислени команди, до които не беше прибягвал от месеци и на които го бяха учили по време на подготовката за Рицар. Постепенно хватката на фантом взе да отслабва и накрая той изчезна напълно.

Джек заспа. Но в крайчеца на съзнанието му нещо продължаваше да потръпва. Зов, който молеше за отговор.

 

 

— Снощи са изгубили още един човек от Първа група — съобщи му шепнешком Перез.

— Беглец?

— Не. Казват, че го е застигнала спящата болест. Казват — той сниши още глас и се озърна, — че мнозина от тях загинали, когато обстрелвали купола. Страхотна паника настанала.

Бейли и Рон го изгледаха мрачно и отново се наведоха над закуските си.

— Перез, всеки ще изпадне в паника, когато го обстрелват — отвърна Джек.

— Не, човече. Казват…

— Аз пък казвам, че Втора група тази сутрин закъснява — намеси се К’рок, застанал на вратата.

— Да, сър. — Всички се надигнаха и забързаха към съседното помещение, където бяха скафандрите.

Докато минаваше покрай милосеца, Джек се стараеше да не поглежда към стърчащия зад него берсеркер. К’рок държеше в ръка един от малките гризачи и го поклащаше леко, а телохранителят не сваляше от животинката хипнотизиран поглед.

Джек извърна глава, осъзнавайки, че дребният гризач скоро ще бъде превърнат в окървавени останки.

Милосецът забеляза отвращението му и се изсмя злобно.

— Виждам, че изпитваш здравословно уважение към мой берсеркер, а, Сторм?

— Наблюдението ти е правилно.

— Защо страх? — попита милосецът и закрачи редом с него. — Чух ти нещо като герой и спасил Втора група. Така разправят.

— Преувеличават — отвърна Джек. Посегна към окачения скафандър. — Ами ти? С какво те спечелиха драките?

— Ах. Ти чувал за Пясъчни войни? Твърде млад да знае за тях. Тогава сигурно бил още хлапе.

— Баща ми е загинал на Дорман.

— Ах. Аз бил се дълго и упорито на Милос.

— И как се чувстваш сега, когато си един от последните? — попита Джек. Гласът му се бе променил, но К’рок не забелязваше. Той вдигна рамене.

— Вярно, че сме малко. Но сега имам спътница в живота. Скоро ще започнем всичко отначало. Не като берсеркерите. Те… как се казва? Регенерират. Понякога им достатъчно даже само късче кожа.

— Мислех, че снасят яйца.

— Понякога. Понякога необходимо да се избият всички берсеркери. Убий или те убиват, нали?

Джек премигна. Ръката му потреперваше едва забележимо, докато разкопчаваше скафандъра. Парченце кожа. Регенерация. Спомни си Милос. Регенерация на паразитиращ ембрион, който…

Богс застана между двамата и измери с очи милосеца. Сетне кимна към животинката.

— Нали не смяташ да я пускаш тук?

— Не, не, човеко. Може би не. Може да я пусна в някой от ваши скафандри и оставя берсеркера подгони я? — К’рок избухна в оглушителен смях и се отдалечи, следван от своя телохранител.

Богс се обърна и викна на Джек.

— Накарай тези мързеливци да се размърдат! Не бива да закъсняваме заради тях.

Докато Богс мърмореше, Джек погледна крадешком К’рок. Чувстваше се като удавник, когото току-що са измъкнали на брега. Не обичаше, когато К’рок заплашваше хората. Освен това имаше чувството, че милосецът неслучайно го бе заговорил за войните.

 

 

Свети Колин крачеше из стаята, с приведени от умора рамене. С дълбока въздишка се отпусна в креслото. Амбър мина зад него, положи ръце на раменете на Скиталеца и започна да го разтрива. Беше обезпокоена заради изтощението и обезсърчението му, а и възрастта си казваше думата. Свещеникът бе станал скъп за сърцето й, също като Джек, и тя вече се питаше какво ще прави, когато дойде време всеки от тях да тръгне по свой път.

Скиталецът се пресегна и я потупа по ръката.

— Знаеш как да ме успокоиш, мило момиче.

— На Джек винаги добре му действа, когато го разтривам — отвърна тя.

— Чу ли се с него?

— Не. Сигурно пак е на двойна смяна.

— Хъммм. — Колин стана и си свали расото. Отдолу носеше комбинезон. — Говори се, че миньорите се топели като сняг. Последната група работници били събрани насила…

— Така ли?

— Ами да. Събират ги къде ли не. Имало много жертви в Първа група.

— Какви жертви?

— Едва ли става въпрос само за миньорски злополуки. Ти не си ли чула нещо необичайно, Амбър? Някакви слухове?

— Аз ли?

Той не сваляше втренчен поглед от нея и лицето й поруменя.

— Вярно е, че ме бива да научавам това-онова.

— Казвай каквото знаеш.

— Не е нещо особено. Стават разни работи, но хората отбягват да говорят за тях. Появявали се странни психози, доколкото можах да разбера. Но пък мнозина обичат да се плашат с демони.

— Не и когато става въпрос за Първа група и находището.

— Така ли? — изгледа го Амбър.

— Да, доколкото успях да науча. Това би могло да обясни защо драките не ни пускат да излизаме, играят си с нас, а и защо Франкен, мир на праха й, ни задържаше месеци наред.

— Каква може да е причината?

— Един Господ знае. Ето защо е толкова важно да успеем да стигнем там. Трябва да зная какво става.

— Ей! Само не мисли да излизаш отвън.

Колин се разсмя.

— Не се тревожи за мен, скъпа моя. Може да съм малко вманиачен на тази тема, но не съм безразсъден. Искам обаче да знаеш, и нека това си остане между нас, че възнамерявам да предприема някои стъпки, които няма да се понравят на Талтос. Осигурих си и съучастник от Втора група, който може би ще успее да им отвлече вниманието, когато настъпи моментът.

Амбър се опита да отвърне на усмивката му, но сърцето й бе стиснато от ледени пръсти.

 

 

Джек сънуваше, че той и фантом стоят под огромно дърво, забулено в златисто сияние, и гледат към река, която никога преди това не са виждали. Хълмовете също са непознати, ярко контрастират с цвета на небето, някои от тях с остри върхове. Фантом го държи за пъхнатата в ръкавица ръка и му говори.

— Трябва да ида, Джек.

— Къде?

— Там долу. Чувам зова му и зная, че трябва да ида.

Джек поглежда към долината и мрачните подножия на планинските върхове.

— Защо?

— Това е по-силно от мен. Трябва да ида, Джек. Вие двамата с Амбър също трябва да дойдете с мен. Нищо друго няма значение.

Нищо друго няма значение. Нищо друго няма значение. Ослепителнобелият костюм поема напред, теглейки го неумолимо със себе си. Джек опитва да се съпротивлява, но не може да мери силите си с тези на костюма. Обръща се и посяга към сенките зад него.

— Амбър!

Тя е там, улавя ръката му и двамата заедно се опитват да задържат фантом. Но усилията им са напразни. Костюмът ги повлича със себе си, сякаш изтръгва дърво с корените, и те знаят, че са обречени, играчки на волята на фантом.

 

 

Джек се надигна рязко, задъхан, изпотен, и усети, че някой е положил ръка на рамото му.

— Спокойно, друже. Винаги спиш много леко.

Джек се озърна. Беше около полунощ.

— Защо си буден, Сташ?

— Не съм само аз. Дойдох да те събудя. Време е.

Едва сега забеляза силуетите на останалите миньори, които се обличаха.

— Какво става?

— Малка изненада за нашите приятели насекомите.

Богс се наведе към него.

— Хайде, Джек. Слагай си костюма. Имаме нужда от теб.

По дяволите. Думите заседнаха в гърлото на Джек. Сигурно щяха да се опитат да си проправят път през някоя от галериите и да се доберат до лазерните оръдия. Ако успеят, намиращият се на орбита дракски кораб щеше да е първата им цел.

— Всички ли участват?

— Или всички, или никой. Това е единственият начин, друже.

Джек се озърна. Перез се бе облякъл и стоеше на пост до вратата, откъдето можеха да се появят К’рок и берсеркерът. Доби и Рон също се обличаха и Джек едва сега забеляза, че са внесли скафандрите в спалното. Бил, Мани и Богс бяха изправили бойния костюм и го очакваха да стане, за да му помогнат.

— Батериите…

— Заредени са догоре. Знам си работата — рече Сташ. Сетне се наведе към него и добави: — Не ми казвай, че един от любимите защитници на императора няма да се бие за свободата.

Не беше в това въпросът. Джек извърна поглед към костюма, твърде изплашен, за да го докосне. Все още не бе имал нито време, нито сили да извади подплатата, а кожата му настръхваше при мисълта за допира до нея. Ами ако берсеркерът не е там? Ако се спотайва някъде между флексобрънките и започне да го яде веднага щом Джек реши, че всичко е наред?

— Нямаме време за губене — прошепна напрегнато Богс.

Не можеше да ги остави да тръгнат на явна смърт.

— Добре — надигна се Джек и започна да се облича.

Фантом вече знаеше. Едва успяваше да сдържи нетърпението си.

„Време е, господарю.“

„Точно така, кръвожадни нещастнико.“

Богс му подаде шлема.

— Нали знаеш какво ще направим?

— Имам известна представа. Ами К’рок и берсеркерът?

— Ти ще се справиш с тях.

Джек беше доволен, че Богс не може да види изражението му в сумрака.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — промълви глухо той. — Но виж, бих могъл да прикрия изтеглянето ви и да ги задържа, доколкото мога. Става ли?

— Повече не бих могъл и да искам — Богс го шляпна по шлема и отиде да си облече скафандъра.

„Живей, сражавай се, живей“ — пееше фантом.

— Млъквай, фантом! — прошепна Джек. Най-напред провери дали са заредени оръжията.

 

 

Амбър се пробуди внезапно от нечия ръка, опряна на устните й. Отвори очи и позна Колин.

— Време е.

— За какво? — тя се надигна в леглото и едва сега забеляза, че Скиталеца е облечен.

— За диверсията, за която ти споменах. Съвсем скоро за драките ще стане доста напечено. Ленска е осигурил транспорта, намерил е глайдер и е въвел координатите на находището и управляващата програма. Сега или никога, както казват.

— А какво ще стане… — млъкна насред дума.

Той я целуна бащински по челото.

— Ти умееш да се грижиш за себе си, ако се наложи, и същото важи и за Джек. Ще ми се да не забравяш правилата на християнското поведение, които се опитвам да ти внуша от известно време.

— Аз… ще се постарая — отвърна тихо Амбър. Беше й трудно да говори, нещо сякаш я душеше. — Какво… трябва да правя сега?

— Да чакаш и да се молиш, нищо повече. Вярваш ли в Бог?

Какво да отвърне на този въпрос, след като вярваше само в себе си и в Джек. Взря се в кафявите му очи — способни да обичат и да изпепеляват.

— Понякога.

— В съдбата поне?

— В късмета.

— Както го наречеш. Добре, моли се на късмета, който ни е събрал в този момент и на това място. И никога не се съмнявай, че е било преднамерено. — Колин се изправи и излезе, следван от своя верен помощник.

„О, Джек — помисли си Амбър. — Какво ще стане сега?“