Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (2)

2.

Пурпурния седеше срещу Джек, потропвайки с пръсти върху облегалката на фотьойла. Сребристата му коса бе пригладена назад. Имаше слабо, красиво лице. От прозореца зад гърба му се виждаха неспокойно разхождащите се на площада кандидати, чиято група постепенно се увеличаваше. Джек знаеше, че скоро ще обявят резултатите. Напрежението във въздуха ставаше все по-осезаемо.

— Питам се, Джек — заговори Пурпурния, — дали това е параноя, или Даку наистина е бил пратен да те премахне?

Джек извърна поглед към него.

— Той каза, че задачата му е била такава. Струва ми се достатъчно.

— Няма начин да проследим откъде идва.

— Няма — кимна Джек.

Амбър заобиколи фотьойла на Пурпурния и приседна на перваза на прозореца, откъдето можеше да наблюдава площада. Щеше да ги уведоми, когато нещо се случеше.

Джек не сваляше очи от приятеля си, някога колега в различни свободни начинания, а сега негов старши офицер.

— Това им е била грешката. Наемниците от Африка 2 са смъртоносни убийци, но са прочути със своята себичност и това често им пречи. Ако Даку не се бе изпуснал, щях да сметна, че просто е решил да намали конкуренцията с една глава.

— Но защо точно днес? Защо не по време на подготовката? Можеше да мине за инцидент. Вече загубихме няколко кандидати.

Джек повдигна рамене.

— Може би се е надявал да спечели и един костюм от тази работа. А също да успее да го прекара през постовете. Бойният костюм навярно струва цяло състояние.

— Пък и теб доста те бива в костюма — кимна усмихнато Пурпурния. — Изчаквал е да си без него, за да ти види сметката.

— Ето още едно обяснение. — Джек се отпусна на своя фотьойл. Пурпурния познаваше възможностите на бойните костюми — той също притежаваше свой, стар модел като този ма Джек, макар и не толкова архаичен. Също както на повечето ветерани, историята му бе забулена в мъглата на миналото.

— Ако Даку е наемник — продължи да разсъждава на глас Джек, — навярно онези, които са го пратили, се безпокоят от нашата близост.

— И аз това си помислих — кимна Пурпурния. — Наемниците не нападат други наемници. И без това си имаме достатъчно проблеми.

Всъщност Джек знаеше и друга максима, научена доста отдавна. Когато предлагаш уменията си за продан, нищо не пречи човекът, с когото воюваш днес рамо до рамо, утре да се окаже твой противник.

— Свидетелите в бара потвърдиха, че Даку е убит при законна самоотбрана — продължи Пурпурния. — Няма да те подлагат на разпит. Има и записи, на които се вижда цялата сцена. Пепус ги прегледа лично и отхвърли обвиненията.

— Това е добре — отвърна с пресъхнала уста Джек. За него бе важно да встъпи в гвардията. Дори Пурпурния не знаеше кой е в действителност и откъде е пристигнал, нито какво иска. Само Амбър бе посветена в скритите в душата му тайни.

— Джек — обади се тя тихо. — Почти всички са се събрали долу.

— Време е — потвърди Пурпурния и чукна с пръст по часовника си. Погледна към младата жена. — Добре, че Джек скри връзката си с теб от останалите кандидати, иначе Даку щеше да премахне първо теб.

— Ако се беше опитал — отвърна Амбър, — в същия миг щеше да е мъртъв.

— Знаеш ли, Джек — сети се нещо Пурпурния, — дали пък Даку не е бил нает от бившия й сводник?

— Ролф не е сводник! — подскочи Амбър.

— Добре де, настойник. Знаем, че Ролф има широки връзки. Хич не му се щеше да се разделя с теб и едва ли щеше да го направи, ако не беше императорът.

— Той не му остави никакъв избор.

— Така е, но доколкото разбрах, възлагал е на Амбър големи надежди, макар че никой от двама ви не знае с каква цел в края на краищата.

Амбър не погледна към Джек, но беше уверена, че той няма да я издаде. Изпитваше истински ужас при мисълта, че бившият й настойник бе развил вродените й психични таланти, превръщайки я в убиец. Беше заложил дори целите в подсъзнанието й, но нито тя, нито Джек знаеха кои са те.

Джек се изправи. Даку не го тревожеше толкова, колкото един друг човек, загнездил се дълбоко в административния апарат на императора. Командир Уинтън. Човекът, който бе наредил да бъдат изоставени всички войници на повърхността на Милос.

— Даку може да е бил нает от някой, който се е опитвал да ни проследи. Повечето от нас нямат досиета в компютрите заради миналото си на наемници.

— И това не е изключено. За теб например няма никакви сведения, нито за костюма ти. — Пурпурния се усмихна загадъчно. — Аз имах подобен проблем. — Той се завъртя с фотьойла и погледна през прозореца към площада. — Ще закъснееш. Съветвам те да побързаш.

— Веднага — Джек скочи и се приближи към вратата. Там спря и отдаде чест. — С ваше разрешение, сър.

— Върви. Амбър ще остане при мен, ако не възразяваш.

Сторм се засмя.

— Стига тя да не възразява. — Той излезе и затвори тихо вратата. Пурпурния се разсмя. Досещаше се какво има предвид. Амбър умееше да се грижи за себе си.

 

 

Амбър втренчи поглед в среброкосия мъж, който отговаряше за личната гвардия на императора. Джек му вярваше безрезервно, заради събитията, които бяха преживели и в които Пурпурния бе извоювал това доверие. Тя обаче, като дете на улицата, винаги хранеше известни подозрения. Мироглед, който й помагаше да оцелее.

Амбър кръстоса крака.

— Какво сте направили с Джек? — попита тя. — Струва ми се, че разсъждава по съвсем различен начин.

— Всичко е заради теб. Ако иска да постъпи в гвардията, трябва да прекъсне връзката. Няма да се изненадам, ако не намери сили да го направи. Но през последните няколко седмици инструкторите се опитваха да го превърнат в онова, което е бил някога — чудесно настроено оръжие, което трудно се спира, веднъж бъде ли насочено в нужната посока. Ето защо не му остава време за теб.

— Искаш да кажеш, че аз съм прът в колелото му, така ли? — попита с навъсена усмивка Амбър.

— Добре казано и съвсем вярно — кимна Пурпурния. — Сигурно скоро ще ти съобщи, че смята да се мести. Гвардията е настанена в отделни казарми. Но и ти ще имаш всичко необходимо, не се притеснявай.

— Ами ако не искам да остана сама? — попита тя, скръстила ръце и втренчила замислен поглед към площада.

Пурпурния се изправи и застана до нея. Той също гледаше към кандидатите.

— Джек допусна грешка, като се обвърза с теб. Не може да си позволи да те задържи.

Огромна ледена топка бе заседнала на гърлото на Амбър. Тя преглътна мъчително.

— Ако той ме помоли, ще се съглася да живея сама. Но само ако ме помоли. Джек има нужда от мен, макар че сигурно още не го съзнава. — Тя стисна зъби за да не продължи, да не се изпусне пред този арогантен копелдак и да не му каже, че тя единствена може да контролира онова, което обитава неговия боен костюм. Но се овладя.

— И въпреки това ще му позволиш да си иде — заяви той хладнокръвно.

— Ако поиска. Но той няма да го направи — Амбър почувства, че в очите й е избила влага. — Стига сме го обсъждали. Да видим, дали ще го приемат в гвардията. Това е най-важното сега, нали?

Среброкосият мъж скръсти ръце на гърдите и не отговори.

 

 

Джек съжали, че не може да прогони нервните тръпки, които пробягваха по цялото му тяло, докато се спускаше с асансьора надолу. Даваше си сметка, че Пурпурния бе престанал да го разпитва кой може да стои зад тази атака само заради присъствието на Амбър. Пък и това е въпрос, който не се задава на един наемник. Когато си в този бизнес, неминуемо си създаваш врагове.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Джек почеса замислено белега от липсващото кутре. Всеки път му напомняше за онова, което е бил и което трябва да запази в тайна, заради собствената си безопасност — единственият оцелял от Пясъчните войни и единственият, който знаеше причината, задето бяха загинали останалите. Засега поне най-здравословно бе да го пази в тайна — и да си държи устата затворена.

Слънцето го заслепи веднага щом излезе на площада. Под ботушите му скърцаше ситен, червеникав пясък, типичен за Малтен. Ако можеше да получи по един кредит за всяко пясъчно зрънце, което някога се бе удряло в костюма му…

— Ето ги и костюмите! — извика някой от тълпата.

Джек почувства, че сърцето му ускорява туптенето си. Връщаха костюмите. Какво ли бяха намерили? Дали неговият костюм бе издържал на проверката? Дали съществото в него е било открито — или унищожено? Джек усети, че устните му са изсъхнали.

На всяка цена трябваше да постъпи в гвардията. Това беше единственият начин да оцелее, без да се налага отново да се захваща с наемничество. Освен това, само тук можеше да зададе въпросите, чийто отговори искаше да научи. Тук можеше да преследва Уинтън и да узнае истината за Пясъчните войни. Да разбере защо Кларон бе обречен на тази жестока участ. Ръката му неволно се сви в юмрук. Трябваше да узнае отговорите. Или да умре, но докато се опитва да го стори. Не беше забравил, че това едва не му се случи, само преди час.

Той си запроправя път през тълпата.

 

 

Бялата броня висеше на една от закачалките, отразявайки лъчите на слънцето, заобиколена от ярко сияние. Костюмът беше малко по-тесен от новите модели, чиито флексобрънки бяха изработени от различна сплав, а шлемът бе с по-голямо лицево стъкло. Освен това личаха няколко кръпки от поправки, а малко по-тъмната боя на гърдите бе точно на мястото, където той бе изрисувал… но това бе станало преди близо двайсет години. Когато бе много по-млад.

Джек улови ръкавицата и дръпна костюма към себе си.

„Привет, господарю.“

Съществото, което обитаваше костюма, го поздрави и Джек едва сега си позволи да въздъхне облекчено. На каквито и тестове да го бяха подложили, невидимото създание бе все още живо.

Не беше съвсем сигурен дали се радва чистосърдечно на тази новина. Всеки път, когато носеше костюма, го спохождаха кошмарни видения от Милос… но костюмът се бе превърнал в наркотик, без който не можеше да отиде на война. Известно бе, че милосите заразявали костюмите на Рицарите с опасни паразити. Те се загнездвали вътре и с течение на времето изяждали обитателите им, а накрая костюмът се разчупвал като черупка и отвътре излизал напълно съзрял гущер берсеркер, войн, който не се плашел от смъртта. Милосите очевидно бяха решили, че гущерите ще свършат по-добра работа от Рицарите. Оказа се, че грешат.

Изглежда тъкмо по тази причина Доминионът бе изоставил там всички свои войски. Заразените мъже бяха избити от драките. Бяха предприети показни действия за евакуирането на войниците, колкото за пред обществеността, и с ясното съзнание, че евакуационните кораби ще бъдат унищожени в орбита от драките. Създателят на целия този план се бе оказал дяволски предвидлив — с едно малко изключение. Корабът на Джек, който по някакъв начин бе преминал през блокадата.

Джек знаеше само, че паразитът не живее в тялото му. Амбър бе успяла да установи връзка с него и да се увери, че е някъде в костюма. Но всеки път, когато Джек обличаше бойния костюм, той усилваше и без това забележителните способности на съществото. То го завладяваше. Правеше го непобедим.

Джек имаше нужда от това, за да осъществи своя план за възмездие.

— Здрасти, фантом — прошепна той. — Трудни времена, а?

„Ужасно. Къде е Амбър? Изгубих я.“

— Трябваше да ми помогне за една друга работа — Джек млъкна, забелязал, че Гарнер, един от курсантите, му се усмихва.

— Сторм, радвам се, че получи обратно стария си костюм рече той. — Сигурно си даваш сметка, че трябва да правиш истински чудеса с тази антика, за да можеш да си наравно с нас.

Джек повдигна небрежно рамене.

— Млъквай, Гарнер — произнесе един глас зад гърба на курсанта. — Антика или не, снабден е с достатъчно оръжия, за да ти изпържи задника.

— Може би. Защо не го попиташ какво стана с оня тип, с когото отиде сутринта да пие бира в един бар?

Джек обърна гръб на двамата спорещи, свали костюма и тръгна през площада, завладян от спомени за всички приключения, които бе преживял с него. Беше достатъчно стар, за да му бъде оставен от собствения му баща. И такава беше версията, която разпространяваше — поне пред Пурпурния и останалите.

Гарнер обаче не беше от онези, които се отказваха лесно. Той тръгна след Джек, като продължаваше да се подхилква.

— Знаеш ли какво казват за теб? Наричат те Мълчаливия Джек. Не ставаш за работа в група. Да, точно така. Винаги знаеш повече, отколкото казваш. Доста повече.

Джек се извърна и го изгледа с присвити очи.

— Надпреварата свърши, Гарнер. Ако искаше да ме елиминираш като съперник, трябваше да го направиш вчера. А сега те съветвам да не ми се пречкаш в краката.

Задуха лек ветрец и костюмът на закачалката се заклати, сякаш се заканваше на досадника. Лицето на Гарнер пребледня. Той отстъпи крачка назад. Джек улови костюма за ръкавицата.

„Остави ми го, господарю.“

— Забрави, фантом. — Но Джак едва успяваше да овладее напрежението си. Чувстваше, че всеки миг може да изгуби контрол върху костюма. Психичните предпазители, които Амбър бе наложила, изглежда бяха на път да поддадат — а Джек знаеше, че животът му е изложен на опасност всеки път, когато се напъхва в костюма.

Един от последните му ясни спомени от Пясъчните войни бе гледката на разчупващия се костюм… от който излиза ужасяващо създание… неузнаваеми останки на човек, когото Джек бе наричал свой приятел…

— Господа… стройте се!

Курсантите побързаха да се подредят, метнали на рамене костюмите, които сияеха ярко на слънцето. Инструкторът се покатери на една подвижна трибуна, откъдето да може да ги вижда всичките. На площада постепенно се възцари тишина. Само тук-там се чуваше метално потропване от разклатени от вятъра костюми.

Джек протегна ръка да задържи своя и с допира отново пробуди фантома.

„Какво става, господарю?“

„Не сега.“

Ентусиазмът бе сменен от мрачно отдръпване. Джек едва сдържа желанието да погледне към прозореца горе, откъдето вероятно ги наблюдаваше Амбър. Какво ставаше с нейния контрол над фантома? А може би съществото продължаваше да набира сили и скоро щеше да се освободи от психичното й ограничение…

— Господа. Излизайте напред, когато произнеса името на всеки от вас. Оставете костюмите на закачалките. Ще получите чековете си в съблекалнята.

Джек почувства как настръхва. Едно след друго бяха прочетени много имена, но той така и не чу своето.

Накрая на площада остана неголяма групичка. Инструкторът ги изгледа и се покашля многозначително.

— Вие, останалите, вдигнете ръце и повтаряйте след мен: в ясно съзнание на това място се кълна да посветя живота си на император Пепус, като член на отряда на доминионските Рицари и негов личен телохранител…

Джек вдигна дясната си ръка и излъга с всяка дума, която произнесе на парадния площад.