Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (13)

13.

Амбър скръсти ръце. Липсваше й равномерното бръмчене, с което бе привикнала на кораба, но не и честите сътресения. Самото приземяване не беше никак гладко — сигурно заради маневрите за избягване на вражеския огън. Тя прехапа устни. Трябваше да чака, а нетърпението я измъчваше.

Хотелът, в който ги бяха настанили, трудно можеше да се нарече луксозен, макар че вероятно бе най-доброто, което можеше да се намери в Лазертаун. Откакто пристигнаха, Колин непрестанно приемаше цели групи от Скиталци, идващи да изразят почитанията си и да разговарят със своя духовен водач. Тя седеше в една от прилежащите стаи, вглеждаше се в лицата на гостите и се удивляваше на странната светлина, която излъчваха. Не знаеше какво точно е направило Колин светец, но за тези хора той бе такъв дълбоко в сърцата им.

Това го правеше много по-различен от всички останали духовни водачи, които бе срещала на Малтен. Религията и парапсихологията бяха две от най-могъщите средства за контрол над населението. Но религията несъмнено бе по-силното.

Вече не се съмняваше, че Колин притежава много скрити качества. Той не приличаше на останалите хора, с които си бе имала работа. Скиталците бяха радикално настроена секта. Те не търсеха границите на Царството Господне — вместо това издирваха безграничните му хоризонти. Искаха да са навсякъде, където Той е бил, и да докосват всичко, което е докосвал.

Имаше нещо величествено и същевременно скромно в маниерите на Свети Колин. Може би се дължеше на дълбоко вкоренената му вяра, на интелигентността му или на способността да вдъхновява хората да вършат почти всичко, което поиска от тях. Освен това винаги се стараеше да показва уважение към околните. Амбър се изненада, когато сподели с нея, че познава Джек лично и че дори му дължи живота си. Не беше чула нищо за този инцидент. Но нищо чудно, след като преди изчезването на Джек двамата бяха разговаряли доста рядко. Той бе зает със службата, а тя — погълната от училището. Какво пък, ако не друго, сега поне се отърва от досадното учене.

Свети Колин се съгласи с нея, че не бива да се обръщат към Пепус, докато не открият Джек, макар че дори императорът вероятно щеше да се затрудни да им помогне. Всъщност би могъл да използва връзките си едва когато Джек сам прояви желание да се освободи от заробващия го договор, но не и преди това. Пък и императорът бе твърде тежка артилерия, за да се занимава с принудителни договори за работа. Виж, опасността от галактическа война бе друго нещо.

А подобна опасност щеше да възникне в момента, когато Джек получи от Амбър костюма. Тя се подсмихна при тази мисъл. Сетне отиде до прозореца. Свети Колин бе излязъл преди около час, с обещанието да потърси Джек и да уреди среща. Дори работниците с принудителни договори имаха някои привилегии и една от тях бе възможността да се срещат с близките си, когато ги посещават. А след това бе лесно да получи от него копие на договора и да провери как точно е бил подписан и по какъв начин са отвлекли Джек. Открие ли дори минимална пукнатина в договора, щеше да разполага със законно право да поиска прекратяването му.

Усмивката й стана по-широка. Амбър предчувстваше, че скитанията й са към своя край.

Вратата на апартамента се отвори и вътре влязоха Ленска и Свети Колин. И двамата бяха намръщени.

— Търпение, Амбър — рече й Колин.

— Намерихте ли го?

— Да, но… — отмести очи той. — Станал е инцидент.

— Какво? — подскочи уплашено, но успя да се овладее. — Какъв инцидент?

— В тунелите на мината. Правят всичко, каквото е по силите им. Ще се свържат с нас, когато имат новини.

 

 

Джек свали скафандъра от закачалката. Техникът Реналдо му се ухили от другия край.

— Пак ли двойна смяна?

— Щом се налага — отвърна с усмивка. — Лесно ви е на вас. Стоите си тук по цял ден и си чоплите носовете…

Усмивката на Реналдо не изчезна. Той размаха изкуствената си ръка към Джек.

— Точно така, копачо. Отивай да се ровиш там, където въздухът хич го няма, а аз ще остана тук да си подремна.

Джек пристъпи в скафандъра. Имаше известна прилика с бойния костюм, ала същевременно го караше да се чувства съвсем безпомощен и беззащитен. Стисна зъби и продължи да нагласява скафандъра. Докато си слагаше шлема, едва сподави една прозявка. Двойните смени оказваха своето изтощително въздействие. Умората постепенно проникваше в цялото му тяло. Джек прегледа внимателно всички индикатори. Техниците бяха заредили скафандъра догоре. Ако иска, днес би могъл да излезе дори навън — само че нямаше къде да иде. Той разкърши схванатите си мускули, мислейки си, че дори да намери място, където да отиде, ще го открият почти веднага, освен ако бягството му не съвпадне с някой набег на драките и не сметнат, че е загинал. Но как би могъл да знае предварително кога ще се случи нещо подобно?

Джек вдигна ръце и щракна скобите на шлема.

В същия миг шумът отвън намаля, а гласовете и звуците минаха приглушени. Рон отново се подиграваше на Доби. Чуваше смътните им подвиквания, но сякаш от много далеч. Вече се намираше в свят, където всичко се измерваше не с приказки, а с дела. Свят, в който се чувстваше уверен, за разлика от някои от останалите работници. Засега не бързаше да включва радиовръзката.

Докато крачеше към вагонетките, Сташ се изравни с него. Джек го остави да се качи на друго вагонче. Алфредо Богс се наведе и допря лицевото си стъкло в неговото.

— Искам днес да идеш в новия тунел — извика той.

Джек кимна. Доволен, Богс отстъпи назад и му махна с ръка. Джек скочи на вагонетката и се облегна на металната й стена. Костюмът му вече бе напълно херметизиран. Щеше да се вози почти до края, тъй като го бяха пратили в най-отдалечения и най-новия сектор. Дори ветераните от Първа Група още не бяха слизали там. Вагонетката го остави недалеч от входа на тунела и продължи нататък. Джек спря и се озърна озадачено. Сетне включи предавателя.

— Ей, тате, къде е Фрици?

Не последва отговор. Джек вдигна рамене и тръгна към работната площадка. Едно от изискванията на техниката за безопасност бе всеки от тях да работи поне с още един човек. Винаги излизаха по двойки, понякога и в по-големи групи. Но тъй като напоследък изоставаха в работата, Богс очевидно бе готов да си затвори очите пред всякакви дребни нарушения. Може би Фрици бе на обекта, или пък още се обличаше.

Ако остане да работи сам, това означаваше да изгуби почти цялата първа смяна за единия край на съчленението, и втората за другия. Нямаше да може да поръча да бъде направена проба за херметичност на тунела по-рано от утре сутринта. Всъщност в тунелите нямаше въздух, но въпреки това според изискванията трябваше да са херметически затворени. Вероятно за да бъдат готови да поберат населението на града, в случай че Лазертаун бъде подложен на масирана атака от страна на драките. Дори бяха монтирани датчици, които следяха за изпълнението на тази задача или за нарушаване целостта на стените и съчлененията. Заради подобни инциденти бяха монтирани и изолиращи прегради, които отрязваха автоматично отсеците с нарушена херметизация. Това бе единственият начин да се възпрепятства верижна реакция и изтичане на въздух от Лазертаун.

Тунелите заобикаляха повечето открити при сеизмични проучвания рудни жили. От време на време се налагаше да се свърши някоя работа отвъд стените, но за целта се използваха специални полиетиленови ръкави, които намаляваха до известна степен рисковете. Подобни операции се извършваха само когато резултатите от тях оправдаваха изключителния риск. Дори вътре в тунелите работата в скафандър бе неудобна и опасна. Достатъчно бе да се скъса скафандърът или да се получи срутване и миньорът щеше да загине за броени минути.

Светлините трепнаха. Джек вдигна глава и зърна едрия мъж да се приближава към него. Отново включи връзката.

— Здрасти, Фрици! Как я караш? Май днес ще сме сами ние двамата!

Другият кимна, но не отговори. Джек го докосна по ръката и се изправи на пръсти, а Фрици се наведе. Надникна отблизо през лицевото му стъкло. Лицето на Фрици бе свъсено и потъмняло, насечено от дълбоки бръчки и Джек го погледна втрещено. Сякаш едрият мъж внезапно бе остарял с двайсет години.

— Какво ти е?

Фрици само махна нетърпеливо с ръка.

— Добре де. Само питах. — Джек посегна към колана си и извади оксижена. — Отивам да работя.

По навик Фрици се насочи към другата страна. След няколко секунди оксиженът му пламна и двамата се заеха със затварянето на тунела.

Джек скоро бе напълно погълнат от работата. Под пламъка на оксижена двете части на металните стени се сливаха, сякаш бяха едно цяло. Изминаха няколко часа, преди да осъзнае, че чува някакъв равномерен и монотонен глас.

Беше Фрици.

Джек изключи оксижена и се озърна. Фрици крачеше към дъното на тунела, но движенията му бяха странни и насечени, сякаш се бореше със самия себе си.

Джек почувства, че устата му пресъхва. Облиза устни и се изправи. Въпреки уплахата си се постара да говори със спокоен глас.

— Фрици? Какво става?

Едрият мъж застина на място, сетне се обърна бавно към него. За миг Джек бе завладян от странното усещане, че носи боен костюм и че онзи оттатък всеки миг ще се разцепи и отвътре ще изскочи берсеркер. Но това беше Фрици, за Бога! Намираха се в Лазертаун, не на Милос.

Въпреки усилията да се овладее осъзнаваше, че нещо не е наред. Фрици не бе прекарал половината от смяната в заварка на съчлененията. Вместо това бе разрязал стената.

Сега стоеше срещу него и се поклащаше като човек, изгубил здравия разсъдък, а предавателят не улавяше нито звук.

После изведнъж Джек чу краткото: „Трябва да вървя!“ и отново тишина, ако се изключеше статичното пукане. Фрици се обърна, наведе глава и се затича към дъното на тунела, изолиран само с тънко полиетиленово покритие. Ако премине през него, ще наруши изолацията. Може да последва взрив, който да разкъса и двамата.

— Почакай! Фрици! Недей! — Джек се хвърли подире му, осъзна, че няма да успее да го застигне, скочи и го улови за краката. Фрици полетя напред и двамата се сгромолясаха върху меката изолираща стена.

Въпреки всичко стената ги издържа. Един Господ знае защо и как, но не се разкъса. Фрици се освободи от ръцете му и Джек дочу приглушените му викове. Той стисна ръка в юмрук и почука по лицевото стъкло.

— Включи предавателя, Фрици!

Пукотът в слушалките се завърна. Фрици преглътна, дишайки тежко. Джек му помогна да седне.

— Какво става бе, човек?

— Аххххх — мъжът се люлееше напред-назад, сякаш сграбчен от неудържимо страдание. Облечените му в ръкавици ръце се притискаха към страните на шлема.

— Да не е нещо с Гейл?

Фрици спря да се клатушка, сетне се извърна към него. Този път лицето му бе зачервено и подпухнало. Поклати бавно глава.

— Какво има, тогава? Хайде кажи ми де. Това съм аз Джек. Можеш да ми се довериш.

Без да промълви нито думичка, Фрици скочи на крака и се затича през тунела.

— Пуснете ме да изляза! Пуснете ме да изляза! — крещеше той.

След това неочаквано спря и се извърна към Джек.

— Фрици! Чуй ме, за Бога! Ще ти помогна да излезеш, но първо трябва да ми кажеш какво има!

Джек го чу как си поема рязко въздух. Дали щеше да се нахвърли върху него, или да отговори?

Фрици издиша рязко и неочаквано падна на колене.

— Бях навън — произнесе той с неузнаваем глас. — Водеха ни да копаем. Джек, то беше там. То ме чакаше. Само мен.

— Какво беше там?

— Това, което искат да изкопаем. То е… под земята. Все още не може да се види. Аз трябва да се върна там, Джек, трябва да им помогна да го извадят. То… ме вика. През цялото време. Понякога издържам, друг път… — той млъкна и захлипа.

Джек се приближи до него и го потупа по рамото.

— Успокой се — рече. Същевременно се чудеше дали наистина в дебрите на мъртвата луна не се крие някакво зловещо създание.

— Трябва да вървя! — изпищя Фрици. Бутна Джек настрани, скочи на крака и се втурна отново към полиетиленовата преграда. За втори път Джек се метна след него и го улови за глезените в мига, когато Фрици се удари в стената.

Успя да го задържи и Фрици се пльосна по корем. Джек вече посягаше да превключи на дългообхватна връзка, когато го застигна експлозията. Светът се разцепи и отгоре се посипаха камъни. Хвърли се върху Фрици и го прикри с тяло в мига, когато планината рухна върху тях.