Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (5)

5.

Амбър не бе обмисляла възможността отново да се върне на улицата. Седеше в ъгъла на електробуса, който тъкмо пресичаше границата между луксозните квартали на Малтен и крайните райони, чиито обитатели предпочитаха да си нямат вземане-даване с представителите на закона. Изпъна лекичко крак, за да провери как е закрепено енергоострието в калъфа на десния й глезен. Виждаше отражението си в предното стъкло на електробуса — съсредоточена, незабележима, спокойна. Би могла да излезе с дрехите, които й бе купил Джек, но предпочиташе да не привлича внимание. Беше се постарала под дрехите да личат очертанията на скритите оръжия, за да се предпази от евентуални досадници. Никой не закачаше професионалните убийци, дори когато идваха от скъп квартал.

Ако играеше ролята си добре, сигурно въобще нямаше да й обърнат внимание. Достатъчно бе да избягва районите с охранителни камери и да се надява да не срещне някой познат от предишния си живот. Това бе особено важно, тъй като този, когото търсеше, беше готов да се обърне и да побегне веднага щом я съзре пред себе си.

Не бяха изминали кой знае колко месеци, откакто я бе намерил Джек, ала й се струваше, че е било цяла вечност. Беше се отървала от предишния си живот като от стара дреха. И нямаше никакво намерение да се завръща задълго към него. Само колкото е нужно, за да си свърши работата. А сетне — у дома.

Ако все още имаше дом. Дом, който според представите й не трябваше да е разкошен палат, а уютно място за живеене. Но уютът бе изчезнал заедно с Джек. Трябваше да го намери, колкото заради него, толкова и заради себе си.

Електробусът спря. Тя се наведе напред, порови се незабележимо в пулта за управление и зададе нова посока, встрани от обичайните маршрути.

Когато пристигна, излезе и се огледа. Отново се наведа над пулта за управление и изтри маршрутните данни от последния курс. След като приключи, провери машинално дали ножът продължава да е на мястото си, усмихна се с мрачна решителност и тръгна по улицата.

От съвсем малка улицата бе неин втори дом. Ролф бе първият й наставник, учеше я как да краде, без да бъде забелязана, и в началото й позволяваше да задържа плячката, докато натрупа достатъчно опит да посяга не само на плодове и играчки. Дължеше му цялото си образование, а освен това се отнасяше добре с нея — имала е късмет, както научи по-късно, че не беше от тези, които посягаха на подопечните си, защото повечето деца от улицата бяха използвани за различни неща. Ала сега вече знаеше, че Ролф не го е правил от някаква прикрита добронамереност. Заровен дълбоко в спомените й имаше един момент, в който се бе опитал да се възползва от нея, и тя бе реагирала, оттласквайки го мислено, след което той бе лежал в несвяст в продължение на няколко дни. Когато отново се възстанови, не си и помисли да я накаже, а се зае да разработва невероятните златоносни залежи, на които се бе натъкнал.

Първо беше продал способностите й на непознат купувач, а след това бе започнал да я обучава, превръщайки я в неосъзнато и страховито оръжие. Беше я научил да медитира, за да увеличи способността си за концентрация и контрол. Ала същевременно бе поставил психичен блок над скритите й таланти, тъй че самата Амбър нямаше и представа за какво я готвят. Единственото, което забелязваше, бе, че се справя малко по-добре от останалите улични крадци и че никой не иска от нея да проституира — само да примамва клиентите, да ги обира и да изчезва.

На два пъти обаче при подобни опити нещата не бяха тръгнали според плана. И в двата случая тя помнеше малко от онова, което бе станало — само дето се свестяваше до труп. Ролф й бе казал, че е убила и двамата, но тя се съмняваше в думите му, предполагайки, че убийствата са негово дело и смисълът му е да я обвърже и направи зависима. А след това я откри Джек и тя постепенно се увлече по него с цялото си сърце. Джек имаше свои врагове, Ролф бе един от тях и затова двамата бяха принудени да бягат и да се крият. Едва тогава узна най-страшната истина — че може да убива и че бе убила с помощта на ума си.

Дълбоко в подсъзнанието й бе заложена друга мишена, за чието убийство бе необходимо само Ролф да произнесе ключовата дума.

Имаше нужда от Джек, за да я защитава от самата нея. Затова трябваше да го намери.

Не че той не разполагаше със собствена менажерия от врагове. Беше й казал твърде малко, предполагайки, че по такъв начин ще я защити от ненужни опасности, и макар в началото Амбър да не одобряваше подобна политика, постепенно се съгласи с нея. Ала в хода на съвместния им живот бе понаучила някои неща за Джек Сторм. Той идваше от друга планета и съвсем друга среда. Бе от хората, които не могат да лъжат, а когато са принудени да скрият истината, това неизменно си проличава по руменината на лицето.

Стоеше пред вратата на бар. Влезе вътре, прекоси забързано откритото място, където обикновено бяха разположени камерите, и се пъхна в едно сепаре, с надеждата, че не е оставила отчетливо изображение в паметта на камерата. След това се озърна. Съмняваше се, че ще успее да забележи Болард, преди той да я види, но се надяваше да го спипа, преди да успее да излезе от бара. Избяга ли, планът й рискуваше да се провали.

Видя някакво раздвижване в далечния ъгъл. Измъкна се от сепарето, затича се и скочи, сблъсквайки се с някакъв мъж, който бързаше към задната врата. Мъжът изсумтя от изненада, прекатури се и двамата тупнаха на пода. Тя сграбчи косата му и продължи да го притиска, докато не го чу да застене от болка. След това изсъска в ухото му:

— Облечена съм като убиец и никой няма да се изненада, нито ще се намеси, ако извадя нож и ти го забия в окото! Така че не ме предизвиквай!

Болард изпъшка и се освободи от нея. Амбър се претърколи, извърна очи към него и го тласна съвсем леко, колкото да го омаломощи. Все още й беше трудно да контролира нивото на силата си.

Мъжът вече се изправяше, готвейки се да хукне към задната врата, но движенията му видимо се забавиха. Падна на колене и стисна слепоочията си с длани.

— Престани! — чу го да казва.

Амбър се наведе над него.

— Ще говориш ли?

Болард кимна и се вмъкна в едно празно сепаре. Тя се настани срещу него. Единственото му здраво око бе кървясало, а другото продължаваше да лъщи с метален блясък. Сред черните му къдрици проблясваха сребърни кичури. Челото му бе обляно в пот. Амбър му подаде салфетка.

— Какво искаш от мен? Мислех, че си зарязала улицата.

— Така е — отвърна и вирна брадичка.

— Какво, по дяволите, ми направи преди малко?

Момичето сви рамене.

— Един малък номер. Стреличка на нужното място. До час ще се оправиш напълно. — Нека си мисли, че го е пробола. Не биваше никой да узнае тайната й. Джек бе единственият, на когото я бе доверила. — Не съм тук да си разказваме спомени. Какво знаеш за Джек?

Изведнъж лицето на Болард пребледня. Премигна, но лъщящото око продължаваше да я следи.

— Нищо не зная.

— Знаеш, че е оцелял от Пясъчните войни.

Болард й изшътка да говори по-тихо. Продължаваше да масажира тила си.

— И това е достатъчно да загазим двамата. Той е оцелял, а аз дезертирах. И двамата водим живот назаем.

Амбър пъхна ръка в крачола и измъкна ножа, с тънко като лист хартия острие.

— Какво е станало с него?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна с въпрос той и Амбър насочи ножа към него. — Отвлекли са го — побърза да добави Болард.

— Как така?

— Трябвало е да го убият, но вместо това са го приспали и сега не е на планетата. Говори се, че онзи, на когото била възложена поръчката, бил наказан със смърт за провала си. Не зная обаче къде са откарали Джек. Известно е само, че сам не може да се върне.

— Принудителен договор за работа? — попита тя.

— Вероятно — Болард смачка салфетката и попи мокрото си чело. — Един безплатен съвет. Амбър, не се меси в тази работа.

— Ролф ли стои зад нея?

— Твоят бивш настойник не храни особена любов към златокосия ти герой, но в случая е чист. Тази работа е дебела — много дебела. И двамата с теб сме изложени на огромен риск.

— Някой от нас може и да се прости с живота — озъби му се тя.

— Чуй ме! Ти си дете на улицата, използвай опита си. Щях да те предупредя, ако знаех къде си. Уважавам Джек Сторм. Той е истински Рицар. Владее костюма до съвършенство… обучен е да води „чиста“ война. Отдавна вече няма такива като него. Дори да са останали, ще са един или двама. Не зная. Щях да ти помогна, ако можех!

Острието на ножа сочеше точно между очите му. Болард премигна изплашено.

— Истината ти казвам. Аз… следях какво става с Джек по-скоро от любопитство. Никой не е идвал при мен, не им е било и нужно. Този, който го е отвлякъл, е знаел много добре с кого си има работа. Било е само въпрос на време да го открие.

Амбър се облегна назад и прибра неохотно ножа в калъфа. Почти бе сигурна, че Болард казва истината.

— Хубаво — въздъхна тя. Не й оставаше друго, освен да се опита да прегледа всички договори за принудителна работа на колониите. Ако отново са го напъхали в някоя хибернационна капсула… при мисълта потрепери. Кой знае дали разсъдъкът му би издържал на подобно изпитание. — Трябва ми чип, Болард. Но искам да ми намериш някой наистина добър. Не ми се ще да ме заловят за носене на фалшив микрочип.

Болард се усмихна изплашено. Огледа се да провери накъде е насочена камерата, сетне си извади портфейла. Барманът погледна за миг към тях, сетне отмести дискретно поглед. Болард извади миниатюрния чип, не по-голям от човешки нокът. Постави го незабелязано на края на масата.

— Вземи този. Принадлежал е на херцогинята.

Амбър плъзна ловко пръсти и взе чипа. Болард го пристегна към вътрешната страна на китката й със специална лепенка. Оттук нататък мониторите щяха да регистрират действията и финансовите й операции на сметката на херцогинята.

— Какво ти дължа? — попита момичето, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Нищо. Херцогинята имаше нужда от алиби. Помоли ме да намеря някой, съгласен да го носи два-три месеца. Приеми го като знак за благодарност, че ме остави жив.

Амбър се разсмя на шегата му. После стана.

— Пак ще се видим, Болард. Ако не за друго, за да ти върна чипа. Или ще ти го пратя.

— Оставям това на теб — Болард не помръдваше, очаквайки тя първа да си тръгне. Златното му око я проследи, а в живото се четеше неприязън.