Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (12)

12.

Улиците на Лазертаун бяха малко по-близо до слънцето и звездите от неговите тунели — но не достатъчно. Куполът филтрираше пряката радиация и осигуряваше гледка към потъмнялото небе. Все едно се намираше под постоянен дъждоносен облак, помисли си Джек, докато двамата с Фрици вървяха към центъра. Дори черната пустош на космоса му се струваше по-привлекателна. Едрият мъж не бе спрял да говори, откакто двамата излязоха. Джек го слушаше с половин ухо. Даваше си сметка, че градът е грозен, защото е бил построен като индустриална зона, а не да радва окото на посетителите.

Пък и настроението тук напълно му съответстваше. Хората се блъскаха в тях, без да се извинят, никой не им правеше път, нито очакваше от тях да му сторят. Рекламите сияеха твърде ярко и бяха прекалено крещящи, придружени от шумна музика и светлинни ефекти. Изглежда никой не бе дошъл по собствено желание в Лазертаун.

Фрици го насочи към една малка лавка, където продаваха сандвичи.

— Опитай от тези — подметна, докато си поръчваше. — Ще ти харесат.

Джек обаче не беше никак ентусиазиран от миризмата, която се носеше около лавката. Все пак взе сандвич от продавача, но отказа, когато му предложиха сос за него. Продавачът прие парите, без дори да кимне, и отмести поглед сякаш не ги виждаше.

Джек отхапа от сандвича. Оказа се по-вкусен, отколкото предполагаше.

— Страхотен е, нали, Джек? — попита, мляскайки, Фрици.

Продавачът продължаваше да ги пренебрегва. Джек се подразни от поведението му. Докато Фрици нагъваше лакомо, той го побутна едва забележимо с лакът.

— Слушай, Фрици, да вървим нататък, а? Не мисля, че сме желани тук.

Най-сетне продавачът извърна поглед към него. Беше нисък, пълен мъж на средна възраст с непроницаеми очи.

— Направи ми услуга, хлапе, и изчезни оттук. Разходете се двамата нанякъде. Не обичам, когато край лавката ми се навъртат миньори. Това прогонва клиентелата.

— Какво не им харесваш на миньорите? — погледна го намръщено Фрици.

— А, нищо. Абсолютно нищо. Само дето сте малко по-миризливи и бедни от всички нас, но това може да се изтърпи. — Той ги изгледа навъсено. — Върнете се, където ви е мястото. Там поне сте под земята. Защото ако драките ударят тук — посочи прозрачния купол, — ще измрем всички.

— Да не би ние да сме виновни за това?

— А защо смяташ, че ни атакуват тези проклети насекоми? — ококори се продавачът. — Заради тъпите ми сандвичи? Въпросът е, че няма как да уцелят мините. А ние сме далеч по-лесна мишена. Какво би казал, ако си на мое място?

— Сигурен съм, че не е много приятно.

— Хайде, Джек, да тръгваме.

Джек обаче упорстваше да продължи.

— Като е така, защо не се махнеш?

— Защото съм беден, синко — изсмя се мъжът мрачно. — И аз като вас съм се ровичкал из онези гадни тунели. Откупих си договора, но не ми остана пукната пара да се върна вкъщи. Всъщност не зная дали все още имам свой дом. А сега се махайте от тук. Трябва да оцелявам някак си, а е по-трудно, когато край лавката ми се навъртат миньори.

Фрици дръпна Джек и го поведе нататък по улицата.

— Не се забърквай в неприятности, Джек — посъветва го той.

— Не си търся неприятности — отвърна Джек. — Исках само да разбера какво мислят. Погледни ги само — кимна към хората, с които се разминаваха. — Никой не се усмихва.

— В Лазертаун няма да видиш усмивки — успокои го Фрици. Той изведнъж закова на място. — Можем да се отбием при Гейл, но не искам да я безпокоя.

— Коя е Гейл?

— Дъщеря ми.

— Ще бъда внимателен с нея, обещавам ти — успокои Джек.

— Добре. Защото тя е наркоманка и понякога дори не ме познава… най-много се измъчвам, когато започне да плаче.

Джек изведнъж бе споходен от нова мисъл.

— Решил си да я откупиш, нали?

— Точно затова подписах за пет години. За да се измъкнем и двамата.

Ако издържи толкова дълго, помисли си Джек. Пет години в мините на Лазертаун бе почти като доживотна присъда. Това обясняваше и защо Фрици шпионира останалите. Вероятно се опитваше да си облекчи съдбата. Джек обаче не вярваше да е причинил някому зло.

Фрици отново подхвана прекъснатия си монолог. Навлизаха в увеселителен район, ако се съдеше по надписите на сградите и по рекламите, обещаващи изпълнение на всички възможни желания. Но дори тук от време на време се мяркаха Скиталците с техните тъмни раса, контрастиращи с всеобщата какофония от цветове. Крачеха забързано, без да обръщат внимание на никого и най-малко на ярките обещания от стените.

— Скиталци — подметна след тях Фрици.

Джек си припомни подслушания в кабинета на губернатора разговор. Зачуди се за каква находка може да става дума, та да привлече толкова много Скиталци на това забутано място. Дори само престоят им тук навярно бе доста скъп.

Фрици отново спря.

— Тук е — посочи. — Влизаме и се качваме нагоре по стълбите.

Бяха пред малко магазинче с будки за воайори. Фрици спря на дансинга в барчето и се огледа объркано.

— Успокой се, човече — окуражи го Джек. — При дъщеря си идваш.

По-нататък по коридора имаше поредица от малки стаички. Джек последва Фрици, който бързаше към стаята на Гейл. Завариха я седнала на леглото. Когато влязоха, девойката вдигна глава и на лицето й разцъфна усмивка. Фрици приседна на единствения свободен стол, а Джек клекна до вратата.

Гейл бе наистина много хубаво момиче. Имаше лъскава черна коса, която стигаше почти до пода. Кожата й беше светла, почти снежнобяла и на места под нея изпъкваха вените й. Очите й се навлажниха, когато Фрици се наведе и я целуна.

— Как се отнасят с теб, тате?

— Добре, малката ми — кимна той.

— Чудесно — хвърли изплашен поглед на Джек, след това добави: — Искам да се храниш.

— Обещавам — рече Фрици и за миг извърна поглед настрани. Лицето му бе зачервено. По звуците, които се промъкваха от съседните помещения, Джек можеше да се досети с какво се занимават момичетата.

Гейл махна с ръка пред лъча за затваряне на вратата и тя са плъзна. Джек се отмести, преди да го е блъснала по рамото.

— Нали не ти позволяват да го правиш? — попита Фрици.

— Така е, но… — тя си погледна ръцете, после ги сви в юмручета.

Фрици вдигна очи към Джек.

— Не й е разрешено да затваря вратата. Освен когато дойдат клиенти.

Джек се почувства неловко.

— Няма нищо — рече. — Ще й оставя малко пари. А вие двамата си поговорете.

Девойката му хвърли поглед, изпълнен с благодарност. Баща и дъщеря поговориха няколко минути, докато Джек беше подпрял глава на вратата и си почиваше.

После Фрици се покашля.

— Е, дъще, време е да приключваме.

Гейл отметна няколко дълги кичура от красивото си лице.

— Радвам се, че те видях отново. Намини пак при първа възможност.

Баща й сведе очи към пода.

— Не помниш ли, че идвах и миналата седмица?

Изведнъж устните й се разтрепериха. Очите й отново се замъглиха. Фрици посегна да я прегърне.

— Не го прави, малката.

Гейл избърса сълзите.

— Обещавам — изхлипа. — Трябва да ти кажа нещо важно. Тук става нещо, но не зная какво. Едно от момичетата изчезна — всъщност вече не е изчезнала. Намериха тялото й извън купола.

Джек се надигна.

— Спящата болест?

— Така смятат. Разправят, че се държала странно, преди това да се случи. Чувала гласове, които я викали.

— Ти познаваше ли я?

— Бегло. Но беше съвсем нормална.

— Дали някой не я е извел навън?

Гейл поклати глава.

— Няма данни да е била отвлечена насила. Няколко охранителни камери са я засекли — сама. — Тя едва забележимо потрепери. — Тате, пак са започнали разкопки при находището. Стараят се да го запазят в тайна. Използват миньори от първите групи — обещават им да ги пуснат по-рано, ако разчистят мястото. Може и на теб да предложат, защото знаят, че се нуждаеш от пари. — Очите й отново се насълзиха. — Не отивай! Там е опасно… много опасно. Не си заслужава заради няколко кредита. Чувах какви ли не неща. Казват, че там болестта е най-страшна. Не им позволявай да те измамят, тате! — гласът й изтъня и пресекна. Фрици я стисна в обятията си.

— Няма да те оставя сама — обеща тихо.

Джек излезе и изчака навън, докато двамата се сбогуват. Междувременно отброи няколко от оскъдните си кредити и преди да си тръгне, ги пъхна в шепата на девойката. Измъчваха го цял куп въпроси. Защо Франкен бе поела финансовата отговорност и риска да се занимава с находището, вместо да го преотстъпи на Скиталците? И дали то имаше някаква връзка с честите набези на драките срещу Лазертаун? Рудните залежи на луната бяха ценни, но дали си заслужаваше да излагат на риск мирния договор с драките? Намръщи се, докато мислеше за това, и когато отново се спусна в тунелите, нещастното изражение на лицето му отразяваше всичко онова, което бе открил под купола на Лазертаун.

 

 

Тъжен звук отекна надалеч из спалните помещения и трапезарията. Богс вдигна глава от картите и се почеса замислено по врата.

— Ще ми се някой ден да се задави с тази хармоника — изръмжа той.

— Виж, идеята ми хареса — ухили се Сташ. — Раздавай.

Двамата отново бяха погълнати от играта.

Джек седеше на бюрото и нанасяше в бележника всички подробности от разположението на града, които си спомняше от краткото посещение в кабинета на губернатора и разходката с Фрици. Самият Фрици седеше срещу него и нагъваше бисквити със синтетично мляко. Изглежда не обръщаше внимание на заниманията на Джек, но дори и да докладваше за тях, това едва ли щеше да заинтригува някого. Полицията събираше достатъчно информация от охранителните камери, които бяха разположени навсякъде. Джек обаче се съмняваше, че някой въобще преглежда записите, освен ако не е необходимо.

Почеса се замислено по челото. Сякаш споменът за полицаите ги бе повикал, защото в същия миг на вратата се появи самият Куейд, пристъпи вътре и огледа трапезарията. Ниският, набит мъж имаше свъсено и мрачно изражение.

— Богс.

Началник-смяната се надигна и се приближи към него.

— Искам да съобщиш на всички. Събираме нова група за разкопки вън от тунелите и купола. Тройно заплащане за всеки доброволец.

— Вън от тунелите?

— Рисковано е и затова заплащането е добро — кимна Куейд. — Изпрати ми желаещите.

Фрици изведнъж обърна глава. Поколеба се, сетне размърда масивните си рамене.

— Аз ще ида.

Джек положи ръка на рамото му.

— Фрици! Нали обеща на Гейл!

Едрият мъж се освободи от ръката му.

— За каква работа става въпрос?

— Ще копаете.

Тъжната мелодия на хармониката отново отекна.

— А какво стана с предишната група?

— Съсипани са от умора до един. Пък и другите началници на смени ми вдигнаха скандал, че не предлагам и на техните хора участие.

— Глупости — обади се нечий анонимен глас от дъното. — Това е опасна работа.

— Както и да е — рече Куейд. — Всеки решава за себе си. Не съм ви бавачка.

— Бройте ме вътре — пристъпи към него едрият мъж. Никой друг не помръдна. Куейд излезе сред мъртвешка тишина, следван от Фрици. Едва след това някой заяви:

— Няма да го видим повече.

Не последваха възражения.