Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (20)

20.

„Джек. Стани, Джек.“

Болка. Ужасна и нетърпима. И му беше студено, нещо, което почти никога преди не му се бе случвало в костюма. Тъкмо за това носеше подплатата, за да попива потта, която се стичаше по голата му кожа. Ала сега подплатата бе залепнала за гърба му, а той лежеше по очи в прахта и трепереше.

„Хайде, Джек. Трябва да станеш.“

Изви се лекичко в костюма, сетне го накара да се обърне така, че да може да се изправи. Цялото му тяло протестираше с остри, раздиращи болки, които го принудиха да застене. Беше понесъл твърде много удари. Едва ли беше в състояние да поеме още.

„Можеш, господарю. Хайде, ставай, ще закъснеем.“

Джек едва сега осъзна с кого разговаря и се сви уплашено. Берсеркерът. Същият като онзи, когото бе убил в мините. Готов в някой от близките дни да се нахрани с плътта му и да се превърне в… машина за убиване.

„Не… господарю.“

— Не го отричай. Не можеш да го отречеш. Ти сам го видя — с моите очи. — Джек се облегна на стената на купола. Сви ръкавица в юмрук и заблъска по вратата. Видя, че камерата за външно наблюдение бе изгорена. Не можеха да го видят, нямаше начин да се досетят, че е тук. Разтърси глава, опитвайки се да си проясни мислите.

„Позволи ми да ти помогна, господарю.“

Джек замръзна. Усещаше как чуждото присъствие се разраства, протягайки невидими пипала към тялото му. Отвърна с гневен тласък, принуждавайки го да се прибере там, откъдето се бе появило.

— Остави ме на мира. Ще ме имаш, когато умра, не по-рано. — Отдалечи се бавно от вратата. Би могъл да заобиколи купола. Знаеше, че има и други шлюзове, други входове. Все щеше да намери някой, който да не е дезактивиран.

„Не, господарю“ — тихо, но със спотаена сила.

Костюмът закова на място въпреки усилията на Джек да продължи нататък. Той изстена от болка.

„Трябва да си вървим.“ — Костюмът се извърна бавно и започна да се отдалечава от купола, поемайки в нова посока.

— Но там няма нищо. Това място е мъртво, фантом, така ще стане и с мен, ако не влезем вътре!

„Съжалявам, господарю, но трябва да вървя. Бих могъл да ти помогна, ако ми позволиш да…“

— Не!

„В такъв случай ще дойдеш с мен — докъдето ти издържат силите.“

Костюмът закрачи право към хоризонта, глух за опитите му да го постави под свой контрол. Сякаш отнякъде го зовяха невидими сирени, обричайки го на мъчителна смърт.

Съществото, което някога Амбър бе описала като недоразвито, егоистично и паразитно, най-сетне бе съзряло. Джек вече не можеше да властва над него. Както се бе случило и на Милос, това бе началото на края. Докато костюмът ускоряваше крачка, прескачайки дюните и малките кратери, той отметна назад глава и нададе безсилен рев, но нямаше кой да го чуе.

 

 

Богс се свести със смъкнат до пояса скафандър и прикачена към ръката система. Над него се беше надвесил фелдшер.

— Някой от останалите оцеля ли?

— Мисля, че да. Но засега не мърдай, татенце. Сърцето ти вече не е каквото е било някога.

— Нито пък останалата част от тялото — съгласи се Богс и се излегна назад, усещайки как по челото му избива студена пот. — Кои се спасиха?

— Около двайсет души. Сега вече всички сме ви длъжници, момчета.

— Май си прав — отвърна миньорът и въздъхна. Огледа помещението, но не видя никъде да е подпрян до стена бойният костюм. Отново вдигна поглед към фелдшера.

— Чакай малко. Къде е човекът с бойния костюм? Руса коса, сини очи… уверено държане.

— Такъв не са ни докарвали. Имаше един чернокос, който поиска нов скафандър и излезе.

Богс затвори очи и този път ги стисна. Беше твърде стар и уморен, за да заплаче. Джек не се бе спасил. Беше ранен, но не го чу да се оплаква. Ала онзи къс земя между мините и купола бе отнел живота на мнозина от тях. Сърцето му се сви болезнено.

 

 

Амбър отвори очи. Колин се беше надвесил над нея и държеше ръката й.

— Добре ли си, дете?

Тя се надигна рязко, очаквайки да зърне тялото на милосеца проснато до нея, поразено от онзи последен мисловен порив. Но от К’рок нямаше и следа.

— Ама че твърда глава има този — прошепна, докато Колин и помагаше да се изправи. Коленете й се огъваха и тя едва се задържа на крака.

— Можеш ли да дишаш?

Едва сега усети болка в гърлото си. Колин й подаде чаша вода и тя отпи мъничко.

— Да, но ме боли. — Опипа шията си и почувства, че е отекла. — Каза ли му? — попита с пресипнал глас.

— Да. Нямаше никакъв смисъл да крия от него. — Колин потърка ръце. Юмруците му бяха покрити с белези и тя втренчи поглед в тях. Или бе работил здраво, или бе участвал в множество схватки.

— Какво мислиш, че ще направи?

— Не зная. Може да разруши находището, след като го разгледа, но не ми се вярва. Заприлича ми на гладиатор, който се готви за последен бой, без да знае срещу кого…

— Срещу драките?

— Може би. Ако искаха, досега драките да са унищожили находището. Според мен те също възнамеряват да го изучават. — Колин се изправи и потърка брадичката си. — Може би моментът не е най-подходящ, но…

— За какво? — впи поглед в него Амбър.

— Миньорите са прогонили драките. Казаха ми, че успели да завладеят лазерно оръдие и им нанесли значителни щети. Бойният кораб на драките се е оттеглил на далечна орбита. Лазертаун отново е под доминионски контрол.

Амбър сдържаше радостта си, чувствайки, че Скиталецът има да й каже нещо важно.

— Какво е станало? Къде е Джек?

— Било истински подвиг…

Тя скочи на крака.

— Какво е станало с Джек?

— Не са съвсем сигурни. Оцелелите миньори внесли лазерното оръдие в купола, с надеждата, че драките няма да посмеят да ги атакуват там. Джек обаче не се е прибрал с тях. Има един стар миньор в лазарета, казва се Богс…

— Познавам го. Всъщност и ти си го виждал. Той беше началник-смяна. Какво се е случило с него?

— Сърдечен пристъп. Ще се оправи, но… та той разказва, че докато бягали, Джек останал да задържи К’рок и берсеркера. После ги застигнал, но бил ранен… чували го как диша тежко, ала въпреки това продължавал да се сражава. Когато се втурнали към купола, той не могъл да ги последва. Останал е навън, Амбър.

— Но не е мъртъв. Сигурна съм в това.

Колин я погледна нежно. Младата жена се обърна и се освободи от ръката му.

— Знам, че не е мъртъв.

— Може би си права. Ако се чувстваш добре, ще сляза долу да се преоблека. Нуждаят се от хора, опитни в боравенето със скафандри, за да приберат вътре телата на убитите. Надявам се да не открия там Джек.

Амбър не каза нищо. Нямаше сили, а и гърлото й се бе свило. Чу вратата да се затваря зад Колин. Веднага след това се отпусна изтощено в креслото. Сви се на кравай и разтвори ума си, търсейки отчаяно.

 

 

„Спри, фантом. Не мога да продължавам нататък.“ — Джек се дърпаше вътре в костюма, но без никакъв резултат. Имаше чувството, че дори да изгуби съзнание, костюмът ще продължи да крачи напред.

„Господарю… позволи ми да те докосна.“

„Не!“

„Ти ме дари с живот, Джек.“

Той затвори очи. Неувереното присъствие в ума му бе изчезнало, заменено от постоянен, зрял контакт. Опитваше се да подчини съществото, да го прогони, но не можеше. То изгаряше ума му като нагорещено желязо.

„Махни се от мен.“

„Остави ме да ти помогна.“

Зад спуснатите му клепачи изплува чудовищният образ на берсеркера.

— Божичко — прошепна уморено Джек. — Искаш да ме държиш достатъчно дълго жив, за да можеш…

„Господарю!“

Джек отвори очи. Сторило ли му се бе, или съществото наистина имаше чувства? Наранени чувства. Само ако Амбър беше тук! Той изключи холографското поле и измъкна ръка от ръкавицата. Докосна кожата си на гърдите. Беше леденостудена. Натисна леко и веднага го прониза толкова силна болка, че щеше да се превие, ако костюмът не го държеше изправен.

„Трябва да вървим, господарю — повтаряше фантом. — Въпреки че не ми позволяваш да те излекувам… аз трябва да продължа. Нямаме много време.“

— Никъде няма да вървим — отвърна Джек. — Аз изключих полето. — Засмя се с тих, горчив смях. — Ще умра тук, затворен в това нещо, а когато дойде време да се излюпиш, няма да има нищо, освен вакуум.

„Джек. Моля те, включи холограмата.“

— Не. — Джек поклати глава. — Искам да стане така.

За един кратък миг долови нечие мислено докосване — не беше на фантом и му бе ужасно познато.

И двамата потрепнаха едновременно.

„Амбър?“

Но докосването бе изчезнало.

„Джек!“ — пробуди се отново фантом.

Преди да успее да отвърне, почувства как съществото го стиска в невидими клещи. Усещаше огромен натиск върху главата и шията си.

— Фантом. Какво, за Бога, правиш?

„Включи холограмата, Джек!“

Джек прибра ръка обратно в ръкавицата. След това размърда пръсти, изкушен да задейства оръжията.

„Не бих ти позволил, Джек. Не забравяй, че докато има живот, има надежда.“

Джек сподави едно стенание, когато костюмът отново закрачи напред. И тогава зърна слаб сигнал на скенера за далечно наблюдение. Извърна глава и откри, че го следват още сигнали. Изглежда драките отново се бяха раздвижили.

А горе, в космоса, имаше и още нещо.

 

 

Амбър лежеше в креслото и масажираше подутата си шия, опитвайки се да успокои болката. По лицето й се стичаха горещи сълзи. Той беше жив, не се съмняваше в това, но беше в плен на умопобъркания фантом. Нищо не можеше да направи за него. Бойният костюм го отнасяше в неизвестна посока, надалеч от купола и сега не й оставаше друго, освен да чака.

Тя избърса сълзите си. Какво пък — щом трябва, ще чака. Беше подразбрала някои неща за краткия миг, когато се докосна до съзнанието на Джек. Фантом бе твърдо решен да го опази, въпреки че го отвеждаше надалеч в безжизнената пустиня. Можеше само да се надява, че наистина ще постъпи така и да се храни от Джек. Имаше някаква връзка между двамата, която с времето се бе заздравила и укрепнала, макар да й беше непонятна.

Можеше само да се надява, че е обич.

 

 

Джек отново дойде на себе си. Този път скенерът с близък обхват подаваше сигнали за нечие присъствие — точно зад скалите, към които се приближаваха.

— Фантом — рече той. — Не сме сами. Върни ми контрола. Каквото и да се спотайва там, то ни дебне в засада, а ти нямаш нужния опит да се справиш с него. Ако искаш да стигнеш до мястото, закъдето си тръгнал, трябва да ми върнеш контрола още сега!

Скафандърът закова на място и Джек почувства, че отново е под негова команда. Незабавно отскочи наляво, но беше твърде късно.

Право към тях се носеше глайдер, управляван от водач в черен костюм. Плъзгаше се прекалено ниско над повърхността, вероятно акумулаторите му бяха изтощени. Той стреля и сътресението от изстрела преобърна глайдера и събори водача на земята. Машината се заби в скалите и замря.

Водачът продължаваше да лежи неподвижно сред камъните, докато Джек се приближаваше към него. Остра болка прониза гърдите и хълбока му. Надяваше се да не се наложи да натоварва още изтощеното си тяло. Малко след падналата фигура започваше широк и дълбок кратер и Джек се досети, че фантом го е довел при находището. Спря поглед на водача. Още една жертва?

В мига, когато се навеждаше, другият се преобърна и замахна с крак. Джек отскочи, но ударът попадна право в гърдите му. Извика от болка, препъна се и тупна по гръб. Миг по-късно непознатият скочи отгоре му и Джек почувства, как въздухът напуска гърдите му. Лицевите им стъкла се допряха.

— Привет, друже — рече Сташ. — Мислех, че се въргаляш отвън с мъртвите.

— Не… съвсем — изпъшка Джек.

— Тъй ли? Виж ти, какво съвпадение. Знаеш ли, малко се безпокоях, задето те изгубих. Разчитах чрез теб да спечеля доста пари. Искат те жив, но ще се задоволят и с мъртвия Джек. Всъщност, нали за това си предназначен? Да изгориш като ненужно съпротивление. А вместо това те замразиха и те пратиха в Лазертаун. Не се опитвай да избягаш като бедния Фрици, Джек. Открих трупа му малко по-нататък. Сега смятам да те оставя тук, друже. По лицето ти и по дишането ти съдя, че далеч няма да стигнеш. Скоро ще се върна.

— Къде отиваш?

— Наблизо. Имам малко работа. Всъщност заради това съм тук. Ще заложа малко експлозиви. Да ти призная, трябваше да положа известни усилия, за да се добера дотук, без да събудя нечие подозрение. Но се справих.

— Значи… находището.

— Точно така. Взе да схващаш най-сетне. Ако знаеш колко отдавна те следях. Знаех си, че ще мога да изкарам цяло състояние от теб. Животът е хубав, когато нещата се нареждат, а? Ще получа солиден хонорар за взривяването на разкопките, а сетне ще капне още нещо — мога да ти се закълна, че старият Скиталец ще плаче от умиление, като те види. Тъкмо благодарение на теб ще ми бъде още по-лесно да му видя сметката. Накрая ще откарам трупа ти и на едно друго място, където също ще ми платят добре. Доста работа ме чака, като си помислиш. Заслужаваше си да помръзна няколко месеца в онази проклета криогенна капсула.

Сташ се озърна, сетне отново се наведе към него.

— Искаш ли да знаеш още нещо, друже? Никога не съм бил в тази ваша гвардия. Просто още не беше се съвзел след хибернационния сън и имаше треска. Пък и сега няма да имаш много време да го осмислиш. Когато се разчу, че търсят някого в Лазертаун, веднага се досетих, че онзи с дебелия портфейл, който души наоколо, има предвид точно теб. Заслужаваше си всички мъки, които преживях. Знаеш ли, Уинтън ужасно много държи този път работата да се свърши както трябва. Трябва да вървя, друже. Ти си лежи тук и ме чакай. Ако можеш да издържиш, докато се върна, ще повикам помощ. Уинтън ми заръча да те заведа жив при него. Предупреди ме, че не си лесен за убиване и предпочитал той да свърши тази работа. Но и в двата случая плаща. Така че оставям на теб да решиш, друже. Жалко, че повреди глайдера. Щеше да ни свърши добра работа.

Джек усети, че му повдигат ръкава и предположи, че го завързват за глайдера. Беше му твърде студено, за да се съпротивлява или да отговаря.

— До скоро, друже. Нищо лично, да знаеш — Сташ се надигна и се изгуби от поглед.

След няколко секунди микрофоните вече не улавяха хрущенето на пясъка под обувките му. Джек проследи отдалечаващата се точка на монитора, но скоро клепачите му натежаха от умора.

Последната му мисъл бе за Амбър и фантом.

 

 

„Джек“ — Фантом опипваше хладната вътрешност на черупката си. Студът го плашеше. Бе равносилен на забавяне на живота. Имаше нужда от Джек. Не искаше отново да потъва в онова състояние на полусън. Джек означаваше живот, ярък, изпълнен с преживявания. С мисли и чувства. Тъкмо заради тези и някои други неща фантом се бе сдържал да не израства по начина, по който би трябвало да расте. Не искаше да навреди на Джек. И нямаше да го направи!

Но не беше достатъчно силен, за да се бори с инстинктите си. Не можеше да не се подчини на зова на природата си, защото бе все още твърде млад и слаб. И тъй като усещаше как кръвта забавя своя ход в жилите и тялото продължава да изстива, фантом се приготви да направи онова, което Джек не му бе позволил по-рано.

Нахлу в ума му и се зае да търси повредените места, които би могъл да поправи. Щеше да расте за Джек, не заради себе си.

 

 

Колин се изправи. Емануел пое от него изчерпания скафандър и му подаде новия. Емануел бе заместникът на Ленска, който бе загинал. Беше нисък, енергичен човек, с черна коса и мургава кожа.

— Иди в апартамента ми — нареди му Колин. — Там ще откриеш една млада дама на име Амбър. Кажи й, че все още не сме намерили тялото.

— Да, преподобни.

— А след това облечи скафандър. И другите също да сложат.

Емануел не каза нищо, а само повдигна вежди.

— Побързай — подкани го Колин. — Нямаме време за губене. Трябва да се доберем до находището, преди да са се върнали драките, или някой друг да ни е наложил отново ограничения. Нали ми каза, че всичко е готово.

— Да, преподобни! — Емануел се суетеше около него, докато Колин навличаше заредения скафандър. Скиталецът все още не бе решил как да постъпи с милоския помощник на драките, ако се натъкне на него.

Не биваше да се бавят повече. И без това за малко да изгубят и тази възможност да се доберат до находището.

За Колин тя може би щеше да е последна.