Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (10)

10.

— Добре — въздъхна уморено Свети Колин, след като се настаниха в отредената им каюта на борда. Не беше казал почти нищо през нощта, нито на сутринта, когато Амбър довлече тежкия, заскрежен куфар, и само вдигна учудено величествените си вежди. Ленска си бе тръгнал с видима неохота и на излизане бе метнал на Амбър ядосан поглед.

Междувременно Амбър бе издокарана с нови топли дрехи, осигурени й от църквата на Скиталците. Ръцете й вече се бяха стоплили и сега имаха приятен розов цвят. Тя седна, сви крака под робата и обгърна колене с ръце.

— А сега? — попита.

— Сега, предполагам, не очакваш да ти повярвам, че наистина гориш от желание да станеш монахиня. Какво всъщност те привлича в Лазертаун?

— Нищо не ме привлича там. Всяко място ще е по-добро от този айсберг.

Мъжът поклати уморено глава.

— Не, малка улична крадло. Този път искам да чуя истината. Ти не си тукашна, иначе нямаше да си облечена толкова неподходящо. Следователно само преминаваш оттук транзитно. Пък и Лазертаун те интересува. Сигурен съм. Това е една стара миньорска колония. Да тръгнеш натам просто ей така, е все едно да се хвърлиш с главата напред във врящо гърне, както казват древните. Отнасяй се към мен с нужното уважение, дете мое. Какво ще правиш в Лазертаун?

Амбър отметна косата си назад и го погледна уморено.

— Е, добре. Търся един мой приятел и подозирам, че са го пратили там.

— Пратили?

— Незаконен договор за работа. Имам съмнение, че са го упоили и закарали там въпреки волята му.

Свещеникът я наблюдаваше мълчаливо, сплел пръсти и притворил очи под надвисналите си вежди. Нелегалните договори бяха равносилни на заробване. Беше почти невъзможно да бъдат надзиравани от служителите на закона, още по-трудно бе да се разтрогнат. Най-сетне се покашля многозначително.

— Дали пък, дете мое, не си била изоставена от този човек?

— Не! Той няма никакви причини да подписва договора. Зная, че е бил отвлечен въпреки волята му от човек, който иска да го премахне от пътя си.

— И кой би направил подобно нещо?

Тя завъртя очи.

— Повярвай ми, Свети Колин, по-добре е да не знаеш истината. Съществуват достатъчно сериозни причини. Както и да е, когато го открия, мога да докажа кой е и как са постъпили с него, тогава ще бъдат принудени да го пуснат.

— И да разтрогнат договора?

— Точно така. От няколко месеца го издирвам.

— Ясно. — Скиталецът докосна с ръка огромния си дървен кръст. — Кой всъщност е този човек?

Амбър се подвоуми, сетне сви рамене.

— Казва се Джек Сторм и е член на имперската гвардия. Този, който му е объркал живота, ще си има сериозни неприятности.

— Сторм ли каза? — повдигна учудено вежди Свети Колин. — С руса коса и уморени сини очи? Некрасиво, но честно лице?

— Точно той! Познаваш ли го?

Свещеникът се облегна назад.

— И още как. — Сетне включи интеркома. — Всичко е наред, Лени. Кажи на пилота, че има разрешението ми да излети.

Амбър го погледна учудено.

— Какво?

Колин повдигна рамене.

— Да не мислиш, скъпа моя, че ще те взема с мен, без да зная защо искаш да идеш там? Тази стара кожа, която нося, неведнъж или два пъти е била мишена. В интерес на истината, тъкмо твоят Джек я спаси последния път.

— Искаш да кажеш, че се готвеше да ме изриташ оттук? — надигна се ядосано Амбър.

— Естествено, ако ме бе излъгала или пък ми бе казала нещо, което не одобрявам. Щях обаче да ти позволя да задържиш расото. Все пак аз съм християнски свещеник. — Той я подкани с ръка. — Настани се, ако обичаш. Малко ще ни раздруса при излитането.

Амбър седна тъкмо когато по пода преминаха първите вибрации. Имаше неспокоен вид и преподобният изглежда го забеляза, защото пъхна ръка в джоба на расото си и извади отвътре малка лепенка.

— Сложи я зад ухото. Това е трискополамин. Върши чудеса при излитане.

Тя последва съвета му.

Скиталецът се облегна назад. Под тъмносиньото му расо се подаваше пилотски комбинезон.

— Не мога да разбера как са могли да отвлекат Джек. Той е почти непобедим в бойния си костюм.

— Не го е носел. Сега е в куфара, който влача.

— Ясно — Колин притвори очи, потънал в размисъл. — Смяташ ли, че е разумно да отнасяш подобно нещо чак на Лазертаун?

Амбър се засмя.

— Предположих, че Джек може да се нуждае от него, докато убеждава онези типове да му прекъснат договора.

— И сигурно имаш право — отвърна й с усмивка свещеникът. — Пък и аз ще помогна с това-онова.

Разговорът им бе прекъснат, когато корабът премина в спирален полет и тягата ги притисна в креслата. Амбър още мислеше за последните думи на Свети Колин. Успее ли да предаде костюма на Джек, на Лазертаун ще настъпи суматоха!

 

 

Докато се връщаха обратно през тунелите, Джек избягваше да поглежда към Сташ.

— Нещо си начумерен, друже — подметна колегата му.

— Да, защото покрай теб изкараха и мен виновен.

— Така е, но виж. Скоро ще си натъпчем джобовете с мангизи, и то не само от мъкнене из тези тунели. Ще продаваме на другите сънища и привилегии.

— Не търгувам с подобни неща.

— Нито пък аз, друже, при обикновени обстоятелства. Гледай сега, дръж се за мен и всичко ще бъде наред. До една година ще си откупиш договора.

— Не зная дали трябва да се държа за теб, „друже“, но виждам, че ти старателно си се залепил за мен. Питам се, защо ли?

Сташ спря и отметна черната коса от лицето си.

— Виж сега. Трудно е да се обясни, наистина. Може би защото двамата с теб имаме общи черти.

Джек изсумтя и закрачи към лагера. Имаше достатъчно време да се преоблече и да отиде на смяна, преди да са го глобили.

— Почакай малко — подтичваше зад него Сташ. — Виж, ние не сме миньори като останалите. Ние сме заварчици. Може в момента да съм го загазил, но не смятам така лесно да се предавам.

— Нито пък аз — поклати глава Джек. — Но грешиш, Сташ ние с теб не си приличаме.

— Не ме познаваш добре, друже, и затова говориш така. Но потърпи още малко и ще видиш, че нещата ще се оправят. Още в края на тази седмица двамата с теб ще можем да си вземем момичета и пиячка и ще оцениш колко го бива добрия стар Сташ да организира подобни веселби.

Джек ускори крачка, но Сташ не изоставаше от него. Очевидно нямаше да се отърве лесно от своя другар. Какво пък, нали е войник. Свикнал е да се бори.

Влязоха в помещението и Джек си облече работните дрехи. Една от малките транспортни коли беше спряла на релсите. Джек провери програмата й. Смяната бе тръгнала без нея, вероятно бяха сметнали, че днес няма да им е нужна. Запали я и тъкмо преди да потегли, чу отзад Сташ да го вика. Досадният му партньор се затича, скочи в последния момент, озова се на платформата и се настани на задната седалка. Джек държеше радиоприемника си изключен, за да не слуша досадния му брътвеж. Напоследък все по-трудно го понасяше.

Въведе идентификационния си номер в работната станция на компютъра.

„Глоба за петнайсетминутно закъснение“ — появи се върху екрана. Джек сви рамене. Можеше и да е по-лошо. Скоро пристигнаха на работната площадка. Той скочи от колата, прекрачи през изопнатите на земята кабели и се приближи към Алфредо Богс, когото позна по скафандъра. Алфредо му махна. Джек включи предавателя.

— Съжалявам, че си в една смяна с него — заговори го Богс — Извади лош късмет.

Джек се разсмя.

— Целият ти живот може да е лош късмет. Сигурно съм си го заслужил.

— Може и да е така.

— Какво става тук?

— Започваме монтажа на стените веднага щом приключат с взривяването. Според сеизмичните изследвания трябва да се натъкнем на жила на скъпоценни камъни в тази посока и бригадирът иска да сме готови.

— Ясно. От мен какво се очаква?

— Засега стой да ми правиш компания. Ако имам нужда от помощ, ще ти кажа.

Джек кимна. Тунелът вече беше изолиран херметически и Алфредо приключваше с нанасянето на пяната. Веднага след това Джек можеше да се заеме със заварката на модулите. Сташ застана до тях, погледа известно време как Алфредо работи, сетне се прехвърли от другата страна и започна да заварява съчленението.

 

 

— Лошо заплащане за добра работа — въздъхна Богс, докато изхлузваше шлема и го окачваше на закачалката. Зад него бе застанал техникът, за да му помогне със свалянето на скафандъра.

— Какво пък, налага се да свикваме. Такъв е животът.

Богс размаха пръст към техника.

— Гледай следващия път да го заредиш догоре. Иначе току-виж издъхнал точно по средата на смяната.

Техникът направи кисела физиономия и хвърли скафандъра върху количката. Богс поклати глава.

— Тук на никого не му пука за работата.

— Освен на теб.

Богс се изправи и изгледа строго Джек.

— Аз съм началник на смяна. Трябва да ми пука. Пък и вие, хлапета, неслучайно ми викате „татенце“. Два пъти по-стар съм от вас.

Джек се опита да запази невъзмутимо изражение. Нека „татенцето“ си мисли, че е два пъти по-възрастен. Колкото по-малко знаят за него, толкова по-добре. Свали скафандъра и го метна върху другия. И той като Богс бе забелязал, че го зареждат с ограничен запас въздух, навярно за да не може да избяга, ако му хрумне подобна идея. От известно време обмисляше как да преодолее тази пречка.

Двамата влязоха под душовете. Колонията разполагаше с оскъдни запаси от вода и им се полагаха само по петнайсет секунди. Но пък горещата вода и парата бяха най-мощното средство за бързо прочистване на порите. На Милос Джек бе издържал далеч повече време без баня. Веднага щом приключи, той взе кърпа и се върна в съблекалнята.

Чу гласа на Сташ, преди да свърне зад ъгъла. Джек се намръщи. Последен на опашката и първи вън — такъв беше Сташ. Изглежда пак се заяждаше с Фрици.

— Ей, друже, знаеш ли какво става? Идва краят на седмицата, ето какво. И знаеш ли къде смятам да отида? В „Плюшената яма“.

Фрици изръмжа. Беше се изправил пред шкафчето си и дъвчеше с яките си челюсти.

— Олеле — промърмори Богс, застанал зад Джек.

— Няма да има почивка за теб — изломоти едрият мъж. — Ще ти я отнемат като наказание, задето започна боя.

— Малко грешиш, друже. Може да са ме глобили някой и друг кредит, но не могат да ми отнемат почивката. Ще видиш как добре ще се позабавлявам. — Той смигна на Фрици и пъхна крака в комбинезона. — Сещаш се какво имам предвид, нали? Чух, че в „Плюшената яма“ имало някаква чернокоса хубавица с коса, дълга чак до готиния й задник, и смятам да я…

Фрици премина към действие. Замахна и затръшна вратичката на шкафчето, което го делеше от Сташ. Досадникът му се усмихна лъчезарно.

— Гледай ти. Фрици, ти май имаш други представи за забавление. — Озърна се, забелязал, че тълпата бързо расте. Ей, знаете ли как се развлича Фрици?

— Престани — рече му Джек.

Но Сташ само го изгледа презрително. Нищо друго, освен юмрук в лицето, нямаше да го спре и този път.

— Добре, момчета, ще ви кажа. Фрици ни шпионира за разнообразие. А после ходи да си приказва с госпожата. Така че, ако някой от вас е намислил да излезе на дълга разходка през късия тунел или да се отърве от досадния договор, нека не го споделя с него. Той е доносник, ето какъв е нашият Фрици.

Джек пристъпи напред, но Богс го улови за лакътя.

— Сташ е прав. Остави ги. Нека се разберат двамата.

Ала Фрици не смяташе да оставя на Сташ да продължи. Хвърли се напред с изненадваща за едрото си тяло бързина, блъсна се в Сташ и го събори. Миньорите побързаха да се отдръпнат настрани.

Фрици облиза устни.

— Говори каквото щеш за мен. Но не закачай дъщеря ми…

Сташ вдигна глава и премигна.

— Дъщеря ти… о, искаш да кажеш, онази чернокосата? Но, Фрици, трябваше да ми кажеш. Божичко, сигурно щеше да ми направи отстъпка!

Фрици не му позволи да се изправи. Той изрева и се нахвърли върху него.

С крайчеца на окото си Джек забеляза как една от камерите се извръща към тях. Сигурно вече бяха вдигнали обща тревога. Опита да си пробие път към предния край на тълпата, надаваща възбудени възгласи. Зяпачите вече си разменяха ентусиазирано залози. Но този бой нямаше да е като онзи в столовата. Ни най-малко. Фрици щеше да убие Сташ, ако някой не успееше да го спре.

Джек избърса чело. Пристегна пешкира на кръста си. Усещаше, че мокрият под е хлъзгав. В този момент Сташ отново отхвърча назад и се блъсна с трясък в гардеробчетата. Фрици го вдигна, окачи го на една от вратите и го удари с другата. В същия миг в помещението нахлуха полицаи с оръжия в ръце. Изглежда бяха предупредени навреме, защото носеха специални униформи за борба с размирици. Или пък просто спяха с тях.

— Не мърдай!

Всички в помещението замръзнаха по местата си. Само Сташ хленчеше, проснат на пода, с разкъсан на гърдите комбинезон.

Полицаите, с тъмни шлемове и щитове, изглеждаха малко нелепо, заобиколени от голи мъже.

— Това е законен бой — обяви усмихнато Богс. — Нямаме нужда от вас.

— Да има други мнения по въпроса? — попита старшият, оглеждайки присъстващите.

Никой не отговори. Джек също сметна, че ще е най-добре да премълчи. Сташ може и да беше прав, че Фрици е доносник, но кой би могъл да обвинява едрия мъж, че държат дъщеря му в бордея на компанията?

Сташ най-сетне се надигна и опря гръб в гардероба.

— Настоявам за правото си на дуел — произнесе той задъхано.

Фрици го изгледа. Стисна зъби, отвори уста и проговори:

— А аз потвърждавам неговото право. И тъй като аз бях предизвиканият, искам това да стане тук и сега.

Богс се размърда. Насочи поглед към старшия.

— Господин Куейд. Те настояват за дуел. Предлагам да удовлетворим желанието им. Така поне ще изпуснем бесовете от бутилката.

Старшият повдигна масивните си рамене.

— Какво пък? Това си е ваша работа. Ти се погрижи за това, Богс, теб ще държа отговорен. — После кимна на полицаите. — Изчезваме оттук. — Те се подредиха и излязоха, също толкова бързо, колкото бяха дошли.

Сташ изглеждаше изненадан.

— Нямах предвид веднага…

— А кога, Сташ? — попита го Богс. — Сам си го изпроси.

— Но… аз не мога да се бия с Фрици в това състояние вдигна окървавената си ръка.

Богс се приближи към него.

— Няма страшно. После ще те оправят в лазарета. Хайде, изправи се, момче. Ти го предизвика, сега си сърбай попарата. Инак Куейд ще си го изкара на нас.

— В такъв случай ще помоля някой да ме замести. Видяхте какво направи с мен Фрици, когато ме притисна одеве. Хайде де. Все някой ще го направи заради мен. — Надигна се, олюлявайки се, с пребледняло лице. — Той ще ме убие!

— И тъкмо навреме, друже — чу се нисък глас откъм тълпата.

Останалите го гледаха мрачно, пристъпвайки от крак на крак. Неколцина с привидно безразличие се обърнаха към гардеробчетата, за да довършат прекъснатите си занимания. Сташ най-сетне бе на път да получи онова, което заслужаваше.

Джек пристъпи напред.

— Аз ще го направя.