Чарлз Ингрид
Блус за Лазертаун (6)

6.

— Трудно е човек да се промъкне незабелязано зад теб, а? — попита Сташ, изникнал неочаквано зад ъгъла. Изкуствената светлина зад гърба му го превръщаше в тъмен силует.

Джек се надигна от койката.

— Може би. Какво искаш?

— Да ти кажа ли? Будиш се по няколко пъти на нощ. Знаеше ли го?

— Имам известна представа.

— И откъде?

— Аз също те държа под око.

— Брей? Поласкан съм — ухили се Сташ.

Джек спусна крака от койката. Най-сетне бе определил едва доловимия акцент на другия. Южноавстралийски, или може би кокни. Сташ се подпираше на стената, през рамото му бе преметнат скафандър.

— Това за какво е?

— Идвам да ти предам няколко урока, друже.

— Може да почака, докато се приземим.

Усмивката на Сташ ставаше все по-широка.

— Съмнявам се. Доколкото подразбрах от останалите, кацането ще е доста грубичко. Може би дори невъзможно.

Джек разтърси глава, опитвайки се да прогони спомена за неприятните сънища.

— И какво друго казват?

Палубата под краката им неочаквано се разтресе и Сташ се озърна обезпокоено. Усмивката му беше изчезнала в миг.

— Че над Лазертаун тегне ембарго. Трудно е да влизаш и да излизаш.

— Чие ембарго?

— На драките.

Джек стана и последва Сташ към изхода на спалното помещение, усещайки как след последните думи по гърба му пробягват студени тръпки. Двамата се озоваха в хангара, където Сташ му подаде тежкия костюм. След това затвори плъзгащата се врата и извади от шкафчето скафандър за себе си.

— Драките ли?

Мъжът вдигна рамене.

— Така ми казаха. Но тъй като не става дума за официално нарушение на споразумението, Триадата се преструва, че не знае какво става. Изглежда е свързано с някакви права за добив и продажба на минерали. Ако не ти е известно, единственото ценно нещо в Лазертаун са минералите. Както и да е, по-опитните смятат, че когато наближим външния периметър на блокадата, ще е най-добре всички да си сложим скафандри. В такъв случай, ако капитанът реши да действа безотговорно и ни пробият дупка в корпуса, няма да измрем от декомпресия. Разбрано, друже?

— Разбрано — промърмори Джек. Дръпна ципа и надзърна във вътрешността на костюма. Почувства странен сърбеж по дланите. Имаше чувството, че е правил нещо подобно и преди. Ядоса се, защото не можа да си спомни точно кога.

— Къде изгуби пръстчето?

— Не си спомням — отвърна Джек.

— При някое сбиване?

— Не, май е от измръзване. Сигурно съм попрекалил с престоя в някоя хладилна камера — отвърна той и в същия миг си помисли: „Това ли е наистина? Или нещо друго…“

— Без майтап? — прекъсна мислите му Сташ. — Какво пък, няма да ти трябва точно кутрето, когато нахлузиш работните ръкавици. И така, ето как се прави. Ще ти дадат изолиращи ръкавици. Носи ги. Пристъпи вътре, но остави скафандъра на пода, а пък аз ще ти помогна да го нагласиш.

Джек наблюдаваше внимателно движенията му и слушаше обясненията, на които Сташ не се скъпеше, очевидно изпълнен с дълбоката увереност, че приятелчето му е пълен профан в тази област. Интересно какво ли целеше този път, защото нямаше никакво съмнение, че Сташ се занимава само с неща, от които може да извлече лична изгода. Сети се как бе излъгал бригадира, че е заварчик. Може би се нуждаеше от помощник? Или от някой, който да му пази гърба.

— Имай предвид, че ще прекарваш в скафандъра по дванайсет-четиринайсет часа на ден. Хубаво е да го пазиш чист поне отвътре. Това са пречистващите филтри. Ако заподозреш, че си пипнал някаква инфекция, дори най-банална — веднага иди в медицинския отсек. В противен случай може да изгубиш ориентация, а има ситуации, в които това е много опасно. Разбрано, друже?

Джек не отговори, изцяло съсредоточен върху поставянето на скафандъра. Изглеждаше му прекадено тънък, мек и несигурен за предназначението си, въпреки че без никакво съмнение бе изработен от подходяща и достатъчно здрава тъкан. След като си го постави, се оказа далеч по-широк и хлабав, отколкото му се струваше в началото. Прокара ръка надолу по него.

Костюмът не разполагаше със собствен енергоизточник. Беше тежест, бреме, окачено на раменете му, струваше му се едновременно съответстващ и неестествен за онова, за което вероятно бе предназначен, и по някакъв начин пробуждаше неясни сигнали в паметта му.

Всичко това никак не се нравеше на Джек.

Сташ изглежда долови колебанието му. Той спря, стиснал в ръката си шлема.

— Не е нещо особено, но ще ти помогне да останеш жив.

В края на краищата това бе най-важното.

— Ти какво печелиш от тази работа, друже?

— Аз ли? — отвърна с усмивка Сташ. — Пари, разбира се. — Изсмя се кратко и като прекоси хангара, изчезна през вратата.

Джек продължаваше да се двоуми дали да го последва. Стисна зъби, опитвайки се да надвие неприятното усещане в корема си. Все още държеше шлема в ръце. В главата му се гонеха всякакви мисли, като смразяващи ветрове. Какво ставаше с него? Откъде, за Бога, бе дошъл и от колко време бе тук? Би могъл да прекара години наред в хибернация. Погледна към вратата, през която бе изчезнал Сташ. Струваше му се, че има нещо познато в лицето на неканения му помощник.

— Опасен човек е този Сташ — произнесе тихо един глас зад гърба му. — Отдавна ли сте приятели с него?

Джек се обърна и срещна погледа на нисък, мършав човек със закривен нос. От ноздрите и ушите му се подаваха къси, четинести косми. Беше мъжът, когото Сташ така умело лъжеше на карти.

— Казвам се Богс. Алфредо Богс — представи се и откри изгнилите си зъби в подобие на усмивка.

— Джек Сторм. Всъщност съм само партньор на Сташ. Не го познавам.

Мършавият плю към ъгъла на хангара.

— По-добре да си останете така.

— Той те лъже на карти — произнесе неочаквано Джек.

— Така е. И знае, че съм наясно. Но предпочитам да играя с човек, на когото познавам номерата. Иначе може да си загубя и живота — Богс огледа Джек с воднистите си очи.

Джек сви рамене, окачи шлема на закачалката и започна да разкопчава скафандъра. Богс го наблюдаваше, скръстил ръце на гърдите.

— Сторм, значи. Малко странно име.

— Наследство от времето на първата експедиция — отвърна Джек, без да се замисли. — Така се говори в нашето семейство — добави и чак след това се зачуди откъде му е хрумнала подобна мисъл. Беше вътре в него. Частица от него, която бе изгубил.

Богс му помогна да отнесе костюма в шкафчето и да го прибере.

— Отдавна ли си заварчик?

— Не много.

— Никой от нас не беше чувал за теб, преди да се обади Сташ.

Джек погледна Алфредо Богс. Беше прехвърлил средата на жизненото поприще и приличаше на препатил плъх.

— Едно нещо ще ти кажа, татенце. Не съм нито толкова млад, нито толкова неопитен, за какъвто ме смяташ. Пък и не съм глупав.

Богс продължаваше да го гледа втренчено.

— Ще видим това — подметна той. — Ще видим.

 

 

Интеркомът започна да писука тревожно във вонящото на потни тела спално помещение.

— Трийсет секунди до началото на спускането. Всички да заемат стабилно положение. Трийсет секунди…

Корабът се разтресе. Джек почувства вибрациите чак в костите си. Някой изруга съвсем близо до него. Позна пресипналия глас на Алфредо Богс.

— Исусе. Май ни удариха.

В спалното настъпи суматоха. Джек изведнъж бе споходен от спомена за блъсканица на друг кораб и в друго време.

— Не е това. Сигурно са включили спирачните двигатели. Дръж се, татенце. — Едва произнесъл тези думи и корабът се наклони рязко, сякаш се готвеше да се прекатури през някаква преграда.

Друг глас обяви:

— Това е маневра. Онези насекоми са се залепили за кърмата!

Драки! В спалното настъпи мрачно мълчание. Последва нова вибрация, когато корабът смени посоката си и за един кратък миг те всички увиснаха с главите надолу от койките, придържани единствено от еластичните мрежи.

После се изправиха отново.

Джек не можеше да не се възхити на пилота. Действаше като опитен пилот на боен кораб. Не че от това му ставаше по-леко на стомаха. Той затвори очи и се опита да си създаде собствен център на гравитация. Изведнъж се зачуди, откъде знае какво е да си на боен кораб. Но очевидно имаше добра представа. Пак сътресения и нови изплашени викове. Джек стискаше здраво ръкохватките. Корабът се наклони, разтресе се, подскочи, отново се наклони. Всички тези движения му бяха познати.

— Сега вече можеш да напълниш гащите, татенце. Защото очевидно стрелят по нас. — Корабът подскочи доста по-силно отпреди. Джек прехапа устни.

Челото му бе обляно в хладна пот. Корабът се завъртя около оста си, чу се ритмично бум, бум, бум. Джек се измъкна от мрежата и скочи на пода.

Краката му се подгънаха, палубата се повдигна и той се блъсна с глава в ръба на една койка. Пред очите му разцъфнаха алени петна, прониза го остра болка. Някой от лежащите се пресегна, улови го и го задържа на пода, докато корабът продължаваше да подскача.

А после, също толкова неочаквано, той почувства, че скоростта им се забавя, и долови познатите вибрации на спирачния режим при стръмна орбита.

— Навлизаме — едва успя да промълви.

— Значи сме в безопасност, друже. Подминахме блокадата!

Чуха се слаби викове и изплашени, но вече радостни възклицания. Едва сега Джек усети, че в помещението мирише на повръщано. Докато се изправяше, откри, че по лицето му се стичат сълзи. Заля го нова вълна от спомени. Истински спомени. Джек се излегна на койката и се замисли за други места и други времена.

 

 

Амбър плъзна ръка по гладката повърхност на флексобрънките, след като бе положила костюма в големия куфар. Херцогинята, естествено, можеше да си позволи по-обемист багаж, докато пътува. От допира на ръката й се пробуди фантом.

„Къде е господарят?“

— Не зная, фантом. Но ще го намерим. — Бронята бе студена, но връзката между тях — топла.

„Аз… се нуждая от него.“

— Аз също, фантом — отвърна Амбър. Бяха изминали месеци от изчезването на Джек. Връзката с фантом постепенно отслабваше. Паразитната форма на живот без съмнение губеше сили. Но съществото беше здраво, невероятно издръжливо — беше преживяло цели седемнайсет години в хибернация, също както и Джек. Студът не можеше да убие фантом. Може би самотата щеше да свърши тази работа. Тя спусна капака и затвори закопчалките.

— И където и да е, той също се нуждае от нас — произнесе. Сетне въведе пътническия код. — Първа спирка, най-голямата и най-нелегалната криогенна лаборатория на Триадите.

 

 

Вратите на хангара се разтвориха. Заслушан в металния им звън и тропот, Джек се подготвяше вътрешно за онова, което знаеше, че ще последва — нахлуването на свеж, но чужд въздух, изпълнен с непознати миризми и вкусове. Всички наемни работници се бяха струпали около него в хангара, нетърпеливи най-сетне да напуснат кораба и да излязат навън.

Но отново се озоваха на закрито — очакваше ги дълъг сив тунел, където въздухът бе също така застоял и миришеше на човешко нещастие дори повече, отколкото рециклирания въздух на кораба. Джек пристъпи няколко крачки и пропусна тълпата край себе си. Сташ застана до него. Вдигна ръка и изтри с ръкав стената на тунела зад тях.

— Погледни тук, друже.

Джек надзърна, но видя само пустота. Лазертаун беше мъртва луна, използвана за минни разработки, чиято повърхност бе покрита с тунели, обхващащи я като влакна на паяжина и стигащи до множество жилищни куполи. Сташ го сръга и прошепна:

— Тук няма къде да избягаш, друже. — След това метна чантата на рамо и тръгна по коридора, като си подсвиркваше безгрижно. Джек го изпрати с поглед.

До него се приближи Алфредо.

— Опасен тип е той, Сторм. Пази се от него.

— Знам. — Сторм също метна чантата си на рамо. Сети се, че веднъж вече го бяха предупреждавали за това — просто не беше обръщал внимание на думите. Рано или късно трябваше да потърси начин да се измъкне оттук, но засега не се очертаваше подобна възможност. Нито начин да се отърве от наложения му договор. Напълно възможно бе да го заробят тук до края на живота му — колкото и да му бе отредено от съдбата.

Продължиха нататък по дългия и мрачен коридор, изпълнен със застоял въздух, лъхащ на метал, докато неочаквано се озоваха в просторна зала, където се дишаше далеч по-леко, а на сводестия покрив се виждаха роторите на вентилационната система. Веднага щом и последният от групата пристъпи вътре, зад тях се затръшна масивна стоманена преграда.

Джек зърна бригадира да се изкачва на един подиум, пристегнал на шията си ларингомегафон. Там вече го очакваше дребна и стройна жена с изсечени, някак мъжки черти. Джек нямаше много време да се чуди коя е.

— Работници, след няколко минути ще бъдете разпределени към групите си. Имайте предвид, че онези, които са дошли тук преди вас, имат старшинство. Вслушвайте се в командите им, тъй като те познават по-добре обстановката. Да сте част от групата, означава да оцелявате по-лесно. — Бригадирът плъзна поглед по тълпата. Сетне кимна към жената до него. — Това е губернатор Франкен.

— Работници — гласът й, макар и женствен, бе изпълнен с решителност и воля да командва. Тълпата замлъкна незабавно. Сигурно мнозина от тях от доста време не бяха чували женски глас. Джек изведнъж си спомни за Амбър и почувства неясна болка в душата си. Как бе могъл да я забрави досега? — Работници, според приетия при нас обичай, сега е моментът тези от вас, които смятат, че са попаднали тук по погрешка, или са били наети въпреки волята им, да излязат напред. Случаите ви ще бъдат преразгледани. Ние сме миньорска компания. Животът на всеки от нас зависи от самочувствието и сигурността на отделните членове. Говорете сега — устните й се разтеглиха в усмивка, но лицето й остана сериозно — или замълчете и изпълнявайте всичко, което ви се нареди.

Тълпата се раздвижи. Джек откри, че Сташ е застанал до него.

— Произнесеш ли една думичка, си мъртъв — прошепна той.

— Какво?

Сташ кимна към губернатора.

— Не вярвай на нито дума от приказките й.

Зад тях двама мъже спореха тихо с пресипнали гласове. Единият повиши тон:

— Бившата ми жена е виновна, казвам ти! Използвала е стар пластоотпечатък, за да подпише договора.

— И какво от това? Нищо не можеш да докажеш. Най-добре си затваряй устата.

Губернаторът притисна с пръст своя ларингомегафон.

— Няма ли желаещи?

Мъжете зад Джек бяха утихнали. Той повдигна рамене.

— Да става каквото ще. — След това пристъпи напред. — Ваша милост, аз бих искал договорът ми да бъде преразгледан.

Тълпата се смълча. Жената оглеждаше Джек.

— Какво пък — подсмихна се тя. — Най-сетне един честен човек. — Жената извърна поглед към бригадира, но той мълчеше. След това махна на Джек. — Ще ви отведат. — Обърна се и напусна платформата, под която я чакаше малък едноместен електромобил.

Двама мъжаги застанаха от двете страни на Джек и го поведоха към друга, четириместна кола. Джек хвърли поглед през рамо. Презрителната усмивка бе изчезнала от лицето на Сташ. Той вдигна ръка и му помаха злобно.

— Дано пак се видим, друже.

Не че очакваше подобно внимание, нито смяташе, че ще вземат оплакването му на сериозно. Надяваше се единствено да успее да огледа по-добре гигантската клопка, наречена Лазертаун, в която го бяха напъхали и където несъмнено му мислеха най-лошото, преди да направи опит да се измъкне от нея. Колата се стрелна напред, хвърляйки го върху яките плещи на пазача отдясно, докато се носеха право към търбуха на огромния, наподобяващ паяк град.