Ричард Леймън
Плът (8)

Осма глава

— Е, добре де. Може би сбърках — обади се Хелън.

— А? — недоразбра Алисън.

— От половин час не си погледнала в „Крал Лир“, а седиш вторачена в телефона.

— Мислих си, че може да звънне.

— И аз. Е, може и двете да не сме били прави. Аз си представях, че ще се втурне да се бори, за да те спечели, но…

— Той се бори да не ми обръща внимание.

Силия, излегната на дивана, свали стереослушалките и попита:

— Изпускам ли нещо?

— Алисън започва да се притеснява.

— Тогава му звънни — посъветва Силия.

— Не мога.

— Не може — повтори Хелън. — Поставила е условията си. Следващата стъпка трябва да е на Евън.

Простенвайки, Силия се надигна и седна.

— Нали не възнамеряваш да прекараш целия ден в очакване на обаждането му? — попита тя Алисън. — Трябва да направиш нещо, за да го разкараш от главата си. А и аз искам да изляза.

— Опитай да стигнеш за лекциите в два — предложи Хелън.

— Семинарът е пълна глупост. А и цели три седмици не съм отсъствала от час. Нужна ми е почивка. Особено след вчера.

— Казваше ти, че ще съжаляваш — напомни Хелън. — Защо записа часове за петък следобед?

— Хайде да се поразходим — Силия погледна към Алисън. — Какво ще кажете да отидем до Търговската алея.

Алисън хареса предложението.

— Ще можеш ли да вървиш толкова дълго?

— Малко движение ще ми се отрази добре. Ще се разкърша.

— Какво ще кажеш, Хелън? — попита Алисън. — Искаш ли да дойдеш?

— Тц.

— Хайде де! — подкани я Алисън. — Превръщаш се в отшелничка.

— Днес сутринта имах цели три лекции. Какво общо има това с отшелничеството? — тя се изправи и отиде до прозореца. — А и освен това се кани да вали.

— Кой го е страх от малко дъжд? — не се предаваше Алисън.

— А и ще трябва да се преобличам.

— О, можеш да излезеш и така — обади се и Силия.

Хелън се обърна и се заоглежда, сякаш обмисляше предложението на Силия. Домашната й рокля приличаше на стара покривка — не липсваха дори лекетата. Тя щракна закопчалката, която се бе разтворила под тежките й гърди.

— Ако не свалям шлифера…

— Не се занасяй — сряза я Силия.

— Ще си остана вкъщи.

— Не, хайде! — настояваше Алисън. — Какво? Да прекараш целия следобед затворена вкъщи? Ако не сваляш шлифера, никой няма да знае с какво си облечена отдолу. А и роклята не е чак толкова лоша.

Хелън погледна към Силия.

— Не ми пука. Ходи както искаш. Само хайде да тръгваме.

— След минута съм готова — обади се Алисън.

Докато се отправяше към всекидневната, чу Силия да нарежда:

— По дяволите, поне си сложи гащи. Ако се изтърсиш по задник ще представляваш страхотна гледка.

Отговорът на Хелън, ако имаше такъв, не се чу.

Усмихвайки се, Алисън се заизкачва към таванската си стая. Осветлението беше толкова оскъдно, че не се виждаха стъпалата. Тя се хвана за парапета, докато бързаше нагоре. Стаята й не беше много по-светла от стълбището. Без да пали осветлението, пристъпи към единствения прозорец и погледна навън.

Наистина беше доста мрачно. Определено се задаваше буря, но сигурно ще мине известно време, преди да се развихри.

Най-вероятно ще започне, когато отивам на работа до заведението на Габи, помисли си тя.

Можеше да помоли Евън да я откара. Той на драго сърце…

Сети се и отново почувства празнота.

Какво направих?

Всичко ще е наред, внушаваше си тя. Ако ще къса с мен заради такова нещо, по-добре е да не сме заедно.

Прекоси стаичката и извади синия гащеризон от гардероба. Велурената дреха щеше да е мека и удобна — напълно подходяща за такова време. Да я облече обаче, щеше да е малко по-трудно. Сутринта, преди да отиде на лекции, беше изключила отоплението и в стаята бе хладно.

По най-бързия начин изхлузи тениската през главата си, събу чехлите, свлече джинсите, изрита ги настрани, стъпи в гащеризона и го вдигна. Потрепервайки, напъха ръце в ръкавите. Вдигна ципа до шията. Въздъхна облекчено като усети как студът изчезва.

Бързо обу чифт вълнени чорапи и сложи маратонките. След това взе шушляковото яке от дрешника, грабна чантата и се спусна надолу.

Обута вече в ботуши, Хелън изглеждаше готова да излезе и в ураган.

— Ето ме — обади се Алисън.

— Чакаме те, Силия! — провикна се Хелън някъде из дебрите на шлифера си.

— Търпение — обади се Силия от стаята си. — Инвалид съм. Забравихте ли?

Минаха няколко минути, преди да се появи. Стискаше баретата си със зъби, докато нагласяше презрамката. Беше облякла дебелият пуловер, купен при пътуването в Ирландия. Надолу носеше шалвари с големи джобове, а маншетите бяха натикани в ботушите от змийска кожа.

— Изглеждаш убийствено — похвали я Алисън.

— Почти като убита е по-точно — отвърна Силия и нагласи баретата на главата под дързък ъгъл.

— Къде ти е дъждобранът? — попита Хелън.

— Пончото ми служи за дъждобран. Не ми се занимава с него.

— Ще се намокриш до кости.

— Ако завали, в което се съмнявам, ти поне ще останеш суха и заради трите ни.

Хладен вятър посрещна Алисън, когато отвори вратата. Тя закопча якето. По средата на стълбището се спря и погледна назад. Със здравата си ръка Силия придържаше баретата.

— Ще ти бъде ли достатъчно топло? — попита я Алисън загрижено.

— Разбира се. Това е чиста овча вълна.

— Добре.

Над нея, Хелън вдигна широката периферия на шапката си. Лицето й се появи и тя се усмихна сякаш бе изненадана, че се оказва в компания.

Алисън скочи от третото стъпало. Сгънатите й колена поеха удара.

— Нали не се очаква същото от мен? — проплака Силия. Алисън тръгна назад ухилена като остана с лице към тях.

— Чудесно време — отбеляза тя.

— Внимавай!

Нещо се заби в гръбнака й.

Силия се разсмя.

Извръщайки се бързо, Алисън видя връх на бастун, насочен към корема й. Другият край на бастуна държеше професор Тил с пазарска торба в свободната си ръка. Той прибра бастуна. И трите огледа с вдигнати вежди и сбръчкано чело.

— Поемате, както виждам. Чудесен ден за разходка.

— Бушуващ ден — отвърна Алисън.

Той беше човек, който обичаше алюзиите.

— Внимавайте за опашката на Йори — предупреди ги той.

— Искате ли да ви помогна с торбата? — попита Алисън.

— Благодаря, но не бива да ви бавя за вашата експедиция. Тръгвайте!

Отстъпи от пътечката към приведената от вятъра трева и направи красноречив жест с бастуна.

Алисън се размина с него и се обърна. Силия докосна баретата си с върховете на пръстите, когато мина покрай него.

— Виждал съм те да изглеждаш и по-добре, скъпа.

— Малко пострадах.

— Съжалявам да го чуя.

— Само да можехте да видите онзи тип.

Поклащайки глава, старият професор я потупа нежно по рамото.

— Здравейте — поздрави го Хелън.

— Здравейте.

Той се наведе към нея и й каза нещо, което Алисън не чу. После отиде до стълбището, застана пред страничната врата и облегна бастуна на стената.

Алисън повървя малко, изчака да я настигнат, след което се обърна и попита Хелън:

— Какво ти каза?

— Не знам. Някаква глупост. Той става все по-откачен и по-откачен.

— Но все пак какво каза? — настоя Алисън.

— „Нека да живее албатросът.“ Това пък какво значи?

— Май е искал да ти каже, че харесва екипировката ти.

Стигнаха до тротоара и тя зърна мъж на отсрещната пряка. Беше се привел срещу вятъра и здраво стискаше с ръце към гърдите светлокафявото си сако. Имаше светли коси като Евън. Алисън усети как сърцето й заби по-бързо. Присви очи, за да го разгледа по-добре.

Просто ще трябва да продължат без мен, помисли си тя. Ще ме разберат.

Той се върна при мен. Независимо от ултиматума.

Почти бе престанала да се надява, но Евън явно бе решил да види какво ще стане при новите условия.

Доволна беше, че избра гащеризона. От всичките й дрехи Евън го харесваше най-много. Ципът отпред направо го побъркваше от желание.

Докато го приближаваше, тя разкопча якето и смъкна малко ципа на гащеризона.

Можеше да го заведе вкъщи. Щеше да е топло и уютно и, докато Силия и Хелън се върнат, щяха да са само двамата.

Не беше чак толкова добра идея, помисли си тя. Сама си просеше неприятностите.

От друга страна щеше да е хубаво изпитание. Ако Евън устоеше на изкушението при такива обстоятелства…

Сега беше по-близо.

Вече не приличаше толкова много на Евън.

На ъгъла се обърна. Профилът му бе съвсем друг. Носът — прекалено дълъг. Брадичката — не толкова волева.

— Онзи тип прилича малко на Евън — обади се Силия.

Алисън сви рамене. Чувстваше се измамена и празна.

— Евън може да върви по дяволите — заяви тя.

Топлината на покритата търговска алея беше приятна.

Якето на Алисън беше леко. Не се налагаше да го сваля, но тя съжали Хелън. Горката, сигурно се е сварила в плътния шлифер.

Не я съжалявай, каза си Алисън. Можеше да се облече по-подходящо, ако не я мързеше толкова.

Трите вървяха вляво, малко встрани от струпаните хора. Докато Силия и Хелън зяпаха по витрините Алисън оглеждаше купувачите. Повечето бяха студенти. Един от тях можеше да е Евън.

Пред магазина „Съвременно облекло“ Силия спря и се загледа в манекена до входа.

— Искам да вляза — обяви тя и другите две я последваха.

Хелън свали огромната си шапка. Кръглото й лице бе потно и зачервено.

Разкопча най-горното копче на шлифера.

— Най-добре да спреш дотам — предупреди я Силия. — Ще пуснат алармата за бедствие.

— Я се разкарай — не се стърпя Хелън, но не посегна по-надолу.

Последваха Силия до дъното на магазина, където тя започна да оглежда изложените нощници.

— Не възнамеряваш да си купиш още една, нали? — простена Хелън.

— Така ли смяташ?

— Имаш най-малкото двадесет. А и с темпото, с което сменяш гаджетата си, никой няма шанс да види повече от една.

— Ревнуваш ли?

Хелън само поклати глава.

Силия внимателно оглеждаше колекцията. От време на време изваждаше някоя нощница, обръщаше я отсам-оттам и я връщаше обратно. Тъй като трябваше да се справя само с една ръка, скоро Алисън й се притече на помощ и оставяше отхвърлените нощници обратно на препълнените стойки. Най-накрая Силия като че ли намери нещо, което й хареса. Обърна се към Алисън:

— Как ти се струва?

Нощницата беше без гръб, много къса и от лъскава синя материя. Имаше тънки ширити, с които да се завърже на врата, и дълбоко деколте. Там, където трябваше да са гърдите, чашките бяха от син тюл.

— Не се изненадвам, че точно на такава ще се спреш — обади се Хелън.

— На мен ми харесва — бързо се намеси Алисън и се зачуди дали няма още една.

Ако Евън я видеше в нещо подобно…

Забрави го.

— Аз не бих я купила — обади се отново Хелън.

— Разбира се, че ти няма да я купиш.

С презрително извити устни Хелън посочи тюла.

— Не ти трябва такова нещо. Не говоря за скромност. Ти си далеч от нея.

— Тогава за какво говориш?

— За цвета. Гърдите ти ще изглеждат като болни. Само си представи какъв вид ще имаш със сини гърди и лилави зърна?

Силия вдигна въпросително вежди. Погледна към Алисън.

— Не се бях сетила за това — призна Алисън.

— Погледни дали няма такава в черно — предложи Хелън.

— Добра идея — усмихна се Силия. — Благодаря ти.

— Макар че, ако питате мен, е по-добре да вложите парите си в чипс.

Алисън задържа синята нощница, а Силия продължаваше да търси и намери същия модел в черно.

— Чудесно — възкликна Силия. — Възхитителна е.

Алисън намести закачалката на стойката, отново я свали и пак огледа дрехата. Синьото беше дълбоко, наситено и лъскаво. Опипа плата. Плъзгаше се и галеше ръката й. Зачуди се как ли щеше да се чувства облечена в нея. Никога не бе притежавала подобно нещо. Вдигна очи. Силия и Хелън я гледаха втренчено. Тя се изсмя.

— Сини цици — предупреди отново Хелън.

— Ще го преживея — успокои я Алисън.

Силия се ухили.

— Нещо мъничко, което да ти е под ръка в случай, че Евън се появи отново ли?

— Какво стана с клетвата ти за въздържание? — не се стърпя и Хелън.

— Това няма нищо общо — възрази Алисън.

— Нима?

Излизайки от магазина с покупките, Алисън предложи да носи пакета на Силия.

— Да, отърви я от товара. Такова нещо сигурно тежи цял тон.

— Може би и ти трябва да си купиш? — злорадо подметна Силия.

— Ще си вървим ли? — попита Хелън като се направи, че не е чула последното.

— Но ние едва пристигнахме.

Хелън стисна устни. Над горната устна се забелязваха капчици пот. Сигурно много страда — задушена от плътния шлифер, помисли си Алисън.

— Може би наистина е по-добре да се прибираме — обади се и Алисън.

— За да сме квит — предложи Силия, — нека изчакаме горката Хелън да погледа влюбено сладкишите и да се натъпче с понички. А на теб предлагам да се пъхнеш в книжарницата.

Така ще е справедливо, нали?

— Но една от нас ще се стопи — обърна внимание Алисън.

— Добре съм — възрази Хелън, въпреки че очевидно не отговаряше на истината.

Силия се ухили.

— Помисли си само! Понички, пасти, шоколадови еклери…

— Бих изпила една кока-кола — призна Хелън.

Прекосиха централната част, гъмжаща от хора, и се отправиха към края на алеята при щандовете с храни и напитки.

— Привети — обади се някои зад тях.

И трите се извърнаха.

Алисън видя, че е онова странно хлапе. Макар да не знаеше името му и никога да не бе разговаряла с него, беше го виждала често из университетското градче. Нямаше начин да не го забележи човек със странните му дрехи и с тази разделена на път коса. В момента беше облечен с крещящо на цвят сако и тениска с нарисувана рана, от която се лееха кръв и вътрешности. Държеше пакет с покупка от спортния магазин.

— Ти си Силия Джеймърсън, нали? — попита той. — Гледах те в Стъклената менажерия. Страхотна беше.

— Благодаря — каза Силия.

— Вероятно не ме помниш? — продължи той.

— Ти си приятелят на Джейсън, нали?

Той се ухили и оголи криви зъби.

— Аз съм съквартирантът му, Роланд. Както и да е. Просто исках да знам как си. Да не си претърпяла катастрофа?

— Имах премеждие с велосипеда.

— Боже, съжалявам.

Погледът му се отмести към Алисън и се плъзна по тялото й преди отново да се обърне към Силия:

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Ще се оправя, благодаря. Как е Джейсън?

— О, добре е. Опитва се да получи роля в пролетното представление. Знам, че се надява и ти да участваш.

— Нямам представа какво ще стане. Прослушванията са следващата седмица, а аз съм доста разнебитена.

— Да, лошо се е получило — той погледна към Алисън. Тя изпита желание да притвори якето си. — Е, аз да вървя. Надявам се скоро да се оправиш.

— Благодаря — рече Силия. — До скоро виждане.

Той си тръгна.

Алисън си даде сметка, че почти не бе дишала по време на разговора, сякаш се страхуваше, че може да прихване заразна болест от този тип.

— Каква напаст! — обади се Хелън.

— Кошмарна напаст — съгласи се и Алисън. — Искам да се мушна под душа.

— Тоя бая ни поогледа — отбеляза Хелън.

Алисън нямаше чувството, че е огледал Хелън, но си замълча.

Силия сви рамене.

— Все пак мило беше от негова страна да се поинтересува как съм.

— Ако си изиграеш правилно козовете, може да извадиш късмет и да те покани да излезете. А и да ти се отдаде възможност да покажеш новата си нощница.

— Не се заяждай.

Хелън ги поведе към щандовете с храни и напитки. Алисън продължаваше да се чувства неловко. Макар да не си приличаха особено, Роланд й напомняше по някакъв начин за Чаровния принц — онзи налудничав, мръсен мъж, когото бе видяла вчера следобед при Габи.

Спряха пред един щанд. Хелън поръча кока-кола и хотдог. Алисън и Силия си взеха само кока-кола. Намериха празна маса и седнаха.

Докато пробиваше пластмасовата капачка със сламката, Алисън се сети как Роланд я изпиваше с поглед.

— Какъв боклук! — промърмори тя.

— Има принос към определението — гаден, мазен и противен.

Силия се ухили.

— Да, но съквартирантът му не е за изхвърляне.

— Той ли игра Посетителя?

— Той.

— Ако е толкова симпатичен — попита Хелън, докато обилно цедеше горчица върху хотдога, — защо не е в списъка ти?

— За Бога, та той е първокурсник!

— Нима ще се оставиш подобна дреболия да те спре?

— Майтапиш се. Никога няма да си го простя, ако се разчуе, че излизам с първокурсник. А и освен това си има гадже.

— Значи, не това, че е първокурсник е от значение, а че друга се е впила в него?

— Я ме остави на мира. Ще я зареже като нищо, само ако го погледна.

Хелън отхапа от хотдога. Горчица се поля по брадичката й. Като я избърса с опакото на ръката си, полушепнешком попита Алисън:

— Не смяташ ли, че скромността краси човека?

— Но тя може и да е права — възпротиви се Алисън.

— Не че смятам да си губя времето с него — обади се Силия. — Както вече казах, той е първокурсник.

Хелън облиза горчицата от ръката си.

— Защо не опиташ да излезеш с него инкогнито? За случая ще си нахлузиш слънчеви очила.

— Трябва да има нещо сбъркано в него — прекъсна ги Алисън, — след като се е сдружил с такъв чешит.

Силия се ухили:

— Не бива да съдиш за човека по съквартирантите му. Та Господи — само виж моите!