Ричард Леймън
Плът (28)

Двадесет и осма глава

Почти бяха свършили с храненето и Алисън започна да се тревожи какво ще последва, след като станат от масата. За да забави момента, тя поиска кафе. Евън стана да го приготви.

Не се вълнувай толкова, каза си тя. Дотук всичко мина добре. Относително добре.

На път за апартамента на Евън бе доста нервна и на няколко пъти почти се отказа. Но някак събра кураж, за да потропа на вратата.

Почти очакваше Евън да е с див поглед и отчаян. Ако е бил такъв, когато е писал писмото, сега вече се бе възстановил. Мъжът, който й отвори вратата, бе спокоен и весел. Може би дори малко по-весел отколкото бе редно.

— О, хубавата дама, която няма милост — поздрави я той. — Но в този случай има милост^[1].

— Така е по-добре — отвърна Алисън.

— Влизай. Влизай — не направи опит да я прегърне или целуне. Отстъпи навътре и се усмихна. — Изглеждаш страхотно.

— И ти не изглеждаш зле.

— Хванала си тен.

— Бях за малко във вътрешния двор.

Евън взе чаша от масичката пред дивана. Беше празна, като се изключат почти разтопените кубчета лед.

— Какво да ти приготвя? Коктейл „Маргарита“? Вечерята е мексиканска.

— Чудесно — Алисън пое дълбоко дъх и се наслади на ароматите, които изпълваха апартамента.

— Ей сега иде дойда. Настанявай се.

Той отмина полиците с книги, които опасваха стената, пристъпи към масата в малкото пространство, обособено като трапезария, и изчезна в кухнята. Масата бе разчистена от пишещата машина и от книгите, които обикновено стояха отгоре. Сега там бяха наредени прибори. В средата на масата имаше една-единствена червена свещ със заострен връх и фитил, който никога не е бил пален.

Алисън чу миксера да жужи.

Пристъпи към едно кресло и седна.

В малката стая пространството между стола и дивана изглеждаше огромно.

Така няма да положим ново начало, помисли си тя. Евън не е заразноболен.

Затова се премести на дивана. На седалката на сгъваем стол пред нея имаше включен вентилатор. Той разместваше напред-назад топлия въздух. Движещият се въздух създаваше приятно усещане по влажното й лице. Наведе се напред. Най-горното копче на блузата й се забоде в гърлото й. Тя го разкопча. Изви гръб и се пресегна назад, за да отлепи прилепналия към раменете плат.

Навън не й се бе сторило чак толкова горещо, сети се тя.

От нерви е. Срещата с Роланд. След това — идването тук.

Оттук нататък може само по-добре да става, насърчи се тя.

Защо си толкова сигурна?

Ами то вече е по-добре, помисли си тя. Приключих с Роланд, при Евън всичко изглежда наред, а усещането от вентилатора е великолепно.

Алисън огледа стаята. Била е тук толкова пъти и преди. Нищо сякаш не е променено, а едновременно с това като че ли не е същото. Сякаш бе на сцена с декор, направен да изглежда като стаята на Евън, а тя е актрисата в ролята на Алисън-роля, която не знаеше как точно да изиграе.

Имам нужда от сценарий, мина й през ума. Той би ми бил от помощ.

Евън се появи с чашата „Маргарита“ в една ръка и купа с картофен чипс в другата. След като ги постави на масичката пред Алисън, отново се върна в кухнята. Дойде с купичка лютеница и с още една чаша „Маргарита“. Постави и тях на масичката и седна на дивана до нея.

На дивана, но на около петдесет сантиметра от нея. Добър знак, помисли си Алисън. Няма да се преструва, че всичко е както някога.

Вдигнаха чаши.

— За новото начало — обяви Евън.

Чукнаха чашите и отпиха.

Алисън попита как напредва работата по дисертацията му. Той с ентусиазъм започна да й разказва. Сподели надеждите си да разработи студията в книга, която ще му спечели славата на специалист по Джеймс Джойс и ще му помогне да си гарантира няколко години преподаване в престижен университет. Докато той приказваше, Алисън топваше чипс в лютеницата, дъвчеше бавно и отпиваше от коктейла. От време на време правеше някакъв коментар или задаваше въпроси.

Когато Евън млъкна, Алисън попита дали вече е получил отговор от някои от университетите, където е кандидатствал за преподавател. Той я изгледа смаян.

— Искаш да кажеш — от четвъртък насам?

— Имах чувството, че е минало повече време — извини се Алисън.

— Направо седмици. Боже, толкова е хубаво, че отново се върна.

Не съм се върнала изцяло, помисли си тя. Все още не. Тук съм, но не съм се върнала.

Евън отнесе празните чаши в кухнята. Докато го нямаше, Алисън потопи още едно парче чипс в лютеницата. За да не се накапе, постави другата ръка под него и го лапна.

Най-добре да престана да набивам тези неща, реши тя и облиза червено петънце от пръста си.

Евън се върна с напълнени отново чаши.

Алисън вече усещаше главата си леко замаяна от първата „Маргарита“. Изпий тази по-бавно, предупреди се тя. Ако я караш така с пиенето и чипса, ще се натряскаш докато стане време за вечеря.

— Правиш доста силни коктейли — отбеляза тя.

— Чакай докато опиташ моя мексикански специалитет — енчиладас — каза той и се настани до нея.

До нея и този път само на двадесетина сантиметра. Добре е така, помисли си Алисън. Вече сме си по-близки, отколкото когато пристигнах тук.

Все още не е както някога, но все пак е по-добре.

— А ти какви ги върши през това време? — попита той.

— Нищо особено — не желаеше да му признае, че е прекарала последните дни в мисли по него — понякога с горчивина, понякога с копнеж. — Една вечер ходих в бара на Уоли.

— Извади ли късмет? — полюбопитства той.

— Не ходих за това — отвърна тя и отпи. — Видях един доста налудничав видеоклип. Една жена танцуваше със змия. Виждал ли си го?

— Засичал съм го по МТУ. Синята дама и хита „Гърчи се около мен“ или нещо подобно.

— Доста е налудничаво — повтори Алисън.

— По-скоро еротично.

— Снощи с Хелън играхме на „Избери си професия“. Избирах „Изкуство и литература“ всеки път, когато имах възможност. Накрая я обрах.

— По-добре от мен си прекарала съботната вечер.

Все се върти около теми, които не ми допадат, помисли си тя и продължи:

— Сигурно съм наддала две кила. Общо изядохме два големи пакета чипс. Без да споменавам бирата, която изпихме. Ако продължавам да прекарвам съботните вечери с Хелън, ще заприличам на нея.

— Невъзможно. И петдесет килограма да наддадеш, пак ще си красива.

— Как ли пък не.

— Дори майка ти да те налага с пръчка отсега до второто пришествие, пак няма да заприличаш на Хелън.

Алисън се засмя и поклати глава.

— Хайде, хайде. Тя е най-добрата ми приятелка.

— Не го започнах аз.

— Тя е страхотно момиче. Не е виновна за външния си вид.

— Ако искаше, можеше да се докара малко.

— Не особено — отбеляза Алисън и веднага съжали, че го е изрекла. — Искам да кажа, че прическата и грима не могат да оправят чак толкова много нещата. Боже, не исках така да прозвучи!

Евън тихичко се смееше.

— Разбира се, че не искаше.

— Както и да е, прекарахме страхотно. А днес си направих дълга разходка, купих нова книга на Тревис Макги и почти целия следобед четох. Страхотно е да четеш за Макдоналд докато лежиш на слънце.

— С какво беше облечена.

— С белите бикини.

— Аха.

Тя отново отпи. Течността в чашата й намаляваше.

— Харесвам всичките Макдоналд — продължи тя. — Макдоналд, Джон Д.; Макдоналд, Грегъри; Макдоналд, Рос; Макдоналд, Роналд.

— А аз харесвам как ти стоят белите бикини.

— Вечерята готова ли е?

— Ей сега ще проверя. Да ти напълня ли отново чашата, докато ме чакаш?

— Не искам, благодаря.

— Добре. С вечерята ще пием шампанско. Нали така обещах, помниш ли?

Той остави празната си чаша на масата и се надигна. Вървеше бавно, сякаш внимаваше да не залитне.

Алисън се зачуди колко питиета е обърнал, преди да дойде тя.

Не се тревожи за това, каза си тя. Важното е ти да не се намотаеш.

Облегна се назад на дивана и въздъхна.

Дотук — добре, реши тя.

Отново въздъхна. Приятно й беше да въздиша. Усещаше се размързеливена и лекомислена. Голям товар се бе стоварил от плещите й. Отново бе с Евън и всичко вървеше гладко.

Доста гладко.

Прекалено старание положи да си ме представя по бикини.

Кой може да го вини за това?

Лекичко се изсмя и затвори очи.

— Ей, Спящата красавица.

Тя отвори очи. Стаята бе тъмна, ако се изключи светлината на свещта. Свещта бе на масата в къта за ядене. На масата имаше храна.

Евън стоеше над нея.

— Знам, че по традиция принцът събужда принцесата с целувка. Аз обаче проявих забележително самообладание и не се възползвах от безпомощното ти състояние.

Алисън се надигна.

— Колко време спах?

— О, може би час.

— Леле — струваше й се невероятно. — Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Красива си, когато спиш. А също и когато си будна.

— Надявам се, че вечерята не е изстинала.

— Ни най-малко. Току-що стана.

— Имам ли време да отида до тоалетната?

— Разбира се.

Отправи се в тъмното по късото коридорче към банята. Макар да се срамуваше от заспиването си дрямката я бе освежила. Запали лампата. Използва тоалетната. На мивката напълни шепите си със студена вода и отпи. Разгледа се внимателно в огледалото. Очите й бяха леко зачервени. Косата й стоеше добре. Средното копче на блузата й се бе разкопчало. Закопча го, изми ръцете си и излезе.

Лампата в кухнята светеше. От енчиладите в чинията й се вдигаше пара и те изглеждаха чудесно. Евън издърпа стола, за да може тя да седне. Напълни й чашата с шампанско. Преди да седне, той загаси лампата.

— Помниш ли нашата вечеря със спагети? — попита той. — Беше облечена в хубавата си бяла блуза. Твърдеше, че не искаш да я накапеш, и затова я свали.

— Евън!

— Беше толкова красива на светлината на свещта. Помня златистата ти кожа, тъмните ти зърна.

— Престани!

— Извинявай — промърмори той.

Наведе глава, разряза енчиладата с вилица и започна да се храни.

Алисън усети, че е загубила апетита си, но все пак взе хапка. Трудно й бе да преглътне и се наложи да прокара храната с шампанско.

Известно време и двамата мълчаха.

Гадно е така, помисли си тя. Какво толкова лошо каза той? Онази вечер бяха изкарали чудесно. Не е престъпление да се сеща човек за нея или да я споменава.

— Хубав специалитет — похвали го тя.

Той вдигна глава.

— Опитай със сметана отгоре.

— Точно това ще направя — тя загреба с лъжица от сметаната и поля енчиладите. — И добре направих, че си свалих тогава блузата. Цялата се намърлях онази вечер.

Видя, че Евън се усмихва.

— Мисля, че го направи нарочно.

— Да — съгласи се тя. — В края на краищата не съм мърда.

— Наистина не си.

Продължиха да се хранят. Сега вече яденето имаше чудесен вкус. Хладната сметана придаваше пикантност на енчиладите. Тя пак отпи от шампанското и Евън й допълни чашата.

— Наистина си страхотен готвач — отбеляза Алисън.

— Знам да правя няколко специалитета. Един от тях е шоколадов мус, но мисля да го запазим за по-късно. За да имаме време да смелим всичко това.

— Защо не се поразходим, след като свършим — предложи Алисън.

— Може — отвърна той незаангажиращо. Не звучеше ентусиазиран от идеята. — Взех на видеокасета „Да имаш и да нямаш“, защото си помислих, че ще ти е приятно да го видиш. Хемингуей. С Богарт и Бакол.

— Би ми било много приятно — отвърна Алисън. — Не съм го гледала от години.

— И аз си помислих, че може да ти хареса.

Ще го пусне и ще се настани на дивана до нея. След време ще я прегърне.

И ще сме там, където бяхме в четвъртък преди срещата в аудиторията „Бенет“. Преди ултиматума, преди Трейси Морган, преди цветята и писмото.

А може да не е чак толкова лоша идеята, реши Алисън. Защо да се съпротивлявам? Какъв смисъл има?

Но тогава за какво бяха последните три дни, ако сега ще се предадеш? Нищо няма да си научила.

Напротив. Ще си научила, че независимо от всичко, което става, всичко се свежда до чукането.

А не е редно да е така, да го вземат дяволите.

Тя бутна вилицата под последната хапка в чинията.

Времето ти изтича, моето момиче.

Сдъвка я. Преглътна. Изпи остатъка от шампанското.

Евън вдигна бутилката.

— Ще я довършим ли?

— Не, благодаря.

Изля съдържанието в чашата си и бързо го изпи.

— Бих пийнала кафе, ако имаш.

— Разбира се. Никакъв проблем.

 

 

Евън донесе двете чаши кафе в хола и ги постави на масичката пред дивана. Наведе се и вкара касетата с „Да имаш и да нямаш“ във видеото на полицата до телевизора. Когато понечи да се изправи, се препъна. Залитна няколко крачки, успя да запази равновесие и през рамо се ухили на Алисън.

— Нарочно го направих — обяви той.

Доста си е пийнал, помисли си тя.

Той внимателно тръгна към кухнята. В това време Алисън се надигна от дивана и запали близката лампа. Докато лампата светваше, осветлението в кухнята изгасна.

Тя отново седеше на дивана, когато той се върна. Залиташе. В едната ръка държеше бутилка уиски, а в другата — купичка бита сметана.

— Какво ще кажеш за ирландско кафе? — попита той и се стовари тежко на дивана до нея.

До нея, но едва ли на повече от десет сантиметра.

— Ще пия моето без нищо — отвърна Алисън.

— Добре. Нека да не може да се каже, че съм искал да те упоя с алкохол. Когато всичко свърши, нека да не може да се твърди, че Евън се е опитал да замъгли съзнанието на прекрасната дама с алкохол, опиат или магьосничество.

— Пиян си — отбеляза Алисън.

— Полупиян — той заприказва с едната половина на устата си като доста добре имитираше У. С. Фийлдс. — Тя беше разкошна, прелестна блондинка, която ме тласна към пиенето. Поне за това съм й благодарен.

Алисън отпи от кафето.

— Само да повърнеш и аз си тръгвам.

— Да повърне човек и светът повръща с него…

Но той все пак остави бутилката уиски на масата. Отпи от кафето. След това пусна филма.

Алисън се изтегли напред на дивана, наведе се и отпиваше от чашата кафе докато я изпразни. След това се облегна назад на възглавниците. Изхлузи обувките, стъпи на ръба на масичката и се загледа във филма през разтворените си колене.

Не успяваше да следи филма. Мислеше за Евън. Усещаше, че и той не гледа филма.

Беше се отпуснал до нея с протегнати под масата крака. Лявата му ръка не докосваше Алисън, но бе твърде близо до рамото й. Имаше усещането, че долавя топлината й. Другата му ръка бе върху бедрото му.

Червените дигитални цифри на часовника на видеото показваха 9:52.

От близо двадесет минути седим като манекени, помисли си Алисън.

Изпитваше нужда да промени позата си. Но не помръдна. Всяко движение щеше да послужи като сигнал.

Това е лудост.

Свали краката си, седна изправена и се протегна като изви гръб. Раздвижи глава, за да разхлаби вратните си мускули.

Евън се обади:

— Чакай.

Пресегна се и започна да мачка врата й.

Усещането от пръстите му върху схванатия й врат беше приятно. Алисън се обърна с гръб към Евън като сгъна единия си крак и го качи на дивана.

Сега се започва, мина й през ума.

И двете ръце на Евън вече бяха на врата й и я масажираха, стискаха, прегръщаха, галеха. Схванатостта изчезваше. Алисън затвори очи и отпусна глава. Масажиращите я ръце я отпускаха и я караха да се чувства безпомощна и мързелива.

Ръцете си прокарваха път по голия врат към раменете.

Хубаво й беше. Защо да не й стане още по-хубаво?

Алисън разкопча едно копче. Ръцете на Евън продължаваха да се движат по голата й плът като разширяваха обсега. Алисън усети разхлабване на блузата и инстинктивно разбра, че средното копче отново се е разкопчало. Евън се опита да разгърне още повече блузата. Платът се опъваше. Тя се извъртя, измъкна блузата от късите панталонки и я вдигна нагоре като оголи рамене.

Движеше се напред-назад под успокояващото докосване на ръцете на Евън. Чувстваше се безсилна да вдигне глава или да отвори очи, или да възрази, когато той свали надолу презрамките на сутиена й.

Той спря за момент. Меката възглавница под Алисън леко мръдна и тя реши, че Евън също сменя позата. Дали се свлича на колене? Да. От дишането му долавяше, че сега е по-нагоре. Галеше я по раменете, прокара ръце навътре в ръкавите на блузата, за да погали горната част на ръцете й, след което ги плъзна надолу и навън — надолу към гърдите, като ги вмъкна под тънкия плат на сутиена и разкопча и последните копчета.

Свали блузата от гърба й. Китките на Алисън бяха като завързани от ръкавите, но тя не направи опит да се освободи.

Известно време ръцете му бродеха по гърба и страните й. След това разкопчаха сутиена. Евън я целуна по шията. Леко я ухапа и я накара да се свие. Сърцето й заби по-учестено, а желанието й прогони чувството за мързелива безпомощност. Той я прегърна. Ръцете му тръгнаха по страните й, мушнаха се под сутиена и леко прегърнаха гърдите й. Зърната й се вдървиха под дланите му.

Като се пресегна назад, тя погали бедрата му през плата на панталоните.

Той стисна зърната й.

Гореща тръпка премина през тялото на Алисън. Тя затаи дъх. Посегна по-нагоре, решила да погали пениса под панталона и откри, че е твърд и оголен. Ръката й се отдръпна.

Той тихо се изсмя и прошепна:

— Изненада.

Колко време е бил така — с оголен пенис, докато я прегръща? Изглеждаше й нередно, измамно, почти перверзно.

Но той я галеше и мачкаше гърдите й, и какво значение имаше дали се е възбудил? Така ми спести на мен труда, помисли си Алисън. Посегна и го погали.

След това се извърна. Евън бе на колене. Докато разхлабваше колана, Алисън измъкна ръце от ръкавите на блузата.

Погледна се. Сутиенът й висеше като леко завързано шалче в долната част на гърдите. Започна да смъква презрамката през лявото си рамо и видя червено петно върху бялата прозрачна материя на едната чашка.

Взря се в червеното петно. Приличаше на петно от лютеницата, в която бяха топвали чипса преди вечеря.

Вероятно съм се покапала…

Но само сутиена е изцапан.

След като се събуди, в банята откри, че средното копче на блузата е разкопчано.

След като се събуди.

Гол от кръста до коленете, Евън вдигаше плетената си риза, за да я изхлузи през главата. Дрехата криеше лицето му. Алисън го удари с юмрук в корема. Чу го как шумно издиша. Сви се надве. Алисън скочи от дивана точно навреме, за да не бъде похлупена от тялото му.

Бързо нахлузи обувките.

Зад гърба й Евън се мъчеше да си поеме дъх.

— Лайнар такъв! — просъска тя. Разтреперена от бяс тя напъха сутиена в чантата си. — Мръсен лайнар! Опипвал си ме, докато спя! — тя се извърна с лице към него. Той бе на колене, опрял чело на дивана. — Направо вониш! — продължаваше тя, докато напъхваше ръка в ръкава на блузата. — Каква гадост!

— Съжалявам — едва успя да отрони той.

— Гнусен копелдак.

Тя търсеше отвора на другия ръкав, напъха вътре ръка и метна чантата през рамо. С треперещи пръсти се опита да закопчае блузата, докато бързаше към вратата.

— Алисън!

Рязко отвори вратата и се обърна към Евън. Все още бе до дивана с навирен нагоре задник.

— Моля те. Не си отивай!

Тя прекрачи прага и затръшна вратата.