Ричард Леймън
Плът (22)

Двадесет и втора глава

Докато кръстосваше с патрулната кола улиците на Клинтън, Джейк се чувстваше безпомощен. Това не водеше до ново развитие по разследването.

Занесе бутилката от водка в участъка и я провери за отпечатъци — намери някои доста отчетливи. Отдели ги и ги прехвърли на надписани картончета. Известно време сравнява отпечатъците с тези на няколкото малолетни престъпници и студенти, заведени в участъковата картотека. Както и очакваше, не откри съвпадащи.

А сега няма какво да правиш, освен да навърташ километри и да чакаш. Или съществото с човешкия си домакин е поело да търси по-тучни ливади в друг район, или двамата се навъртат наоколо и готвят следващия си удар. Така че единствено оставаше да се чака оплакване за изчезнал човек или да бъде намерен поредния труп.

Но тогава, поне за някой, щеше да е прекалено късно.

Но може пък да извадим късмет.

Джейк мразеше да чака. Трябва да предприеме нещо. Но какво?

Откъде започваш, когато няма следа, за която да се хванеш?

Ресторантът „Оукуд“.

Независимо от топлината в патрулната кола Джейк потрепери.

Няма причина да се връщам отново там, помисли си той. Вчера най-подробно претърсих мястото.

Нещото си бе оставило яйцата.

Да, но…

Да, но… Да, но… Хайде, признай, Кори. Ясно ти е, че трябва да си там. Че и цялата нощ е трябвало да прекараш там. Но се остави Барни да те разубеди. Защото си глътна езика от страх при мисълта да се върнеш!

Там няма какво да се открие.

Да, да. Продължавай да се навиваш. А сега просто губиш време. Нещото си е оставило яйцата там. Сигурно ще се върне за тях.

Не искам да ходя. А и не съм облечен подходящо, нито пък нося мачетето.

Това не е извинение, каза си той. Нещото не пълзи наоколо, а се е настанило в някого. Вероятно.

Няма смисъл. Няма да е там.

Като няма да е там, защо те е страх?

Докато спореше сам със себе си, Джейк заобиколи квартала. Върна се на Сентрал авеню, зави наляво и пое към Латам роуд.

Добре, ще проверя мястото, каза си той. Нищо няма да постигна, но поне ще съм го сторил и ще престана да се самообвинявам.

Подкара покрай университетското градче. Доста студенти бяха наизлезли. Някои се разхождаха, други седяха по пейките под дърветата и четяха или разговаряха. Няколко момчета си подхвърляха фризби. Мнозина лежаха върху одеяла или пешкири и се печаха по бикини или други оскъдни одежди.

Джейк приближи колата до бордюра и спря.

Почти нямаше гръб, било то мъжки или женски, който да не бе гол.

През широкото пространство между аудиториите „Бенет“ и „Лангли“ виждаше целия вътрешен двор. Там като че ли имаше още повече студенти — почти всички момчета бяха голи до кръста, а момичетата — по бански.

Джейк се замисли дали да не остави колата и да се поразходи между студентите. Как? Така, с униформата ли?

Иди вкъщи и се преоблечи с бански. Тогава ще можеш да се слееш с тях, да погледаш, да поразпиташ.

Идеята не бе лоша.

Да, предпочиташ всичко друго, което ще те отклони от ресторанта „Оукуд“.

Който и да беше с издайническата подутина на неговия (или нейния) гръб, едва ли се е разголил. А това стеснява периметъра. Ще е някой от малцината с риза.

Ако изобщо е тук.

Няма какво да губиш, ако се посветиш на малко разследване на място.

Отлагаш. Хайде.

Джейк въздъхна, погледна в страничното огледало и се включи в движението.

Ще се върна по бански, веднага след като проверя проклетия ресторант, реши той. Нямам какво друго да правя, а и кой знае — може да науча нещо.

Сви по Латам роуд и усети, че трепери. Сърцето му заби по-бързо. Воланът се хлъзгаше под изпотените му длани.

Щеше му се Чък да е с него. Нямаше да е зле да не е сам, а и шегите на партньора му винаги успяваха да разведрят атмосферата. Барни не трябваше да отстранява Чък. Какво значение има дали още един човек знае какво става?

Защо, по дяволите, Барни не дойде с мен? За какъв ме мисли? Да не съм юнакът от приказките?

Успокой се.

Опитай се да мислиш за приятни неща. За какво например? За Кими. И за това как не те оставиха да прекараш с нея вчерашния ден? Чудесно. Ободряващи мисли. Е, ти и без това имаше работа вчера.

Ако не се смята днес, има още четири дни и ще е петък. И отново ще сте заедно. Четири дни. Цяла вечност. А ако цялата тази каша продължи?

Нали ще огласим информацията във вторник? След това то няма да ми е на главата. Ако все още продължава в петък — нека някой друг да се оправя.

Джейк погледна надясно, докато подминаваше Кардиф лейн. На връщане може да заобиколи и да мине покрай къщата. Но едва ли ще успее да я види. Ако изобщо е навън, ще бъде в задния двор, зад оградата от червеникаво дърво.

Или да се отбия? Барбара ненавижда изненадващите посещения. Но този път не бива да ми се сърди. В края на краищата вчера отстъпих законното си право, за да може Кими да присъства на рождения й ден.

Или да поразходи Кими с колата? Движението тук не е особено натоварено. Ще я остави да включи сирената и фаровете. Страшно ще й хареса. Ще й подхвърли: „Да не вземеш да включиш сирената?“ На личицето й ще се появи пакостлив израз и ще посегне към сирената.

Усмивката и доброто настроение на Джейк изчезнаха, когато видя табелата за ресторанта „Оукуд“. Сви по тесния път. На Кими ще й хареса този път с всичките неравности, помисли си той. Ако шофира бързо, колата като че ли ще политва след всяка височинка и тя ще се чувства като „перушинка“. Това обаче беше път, по който никога няма да я вози. В никакъв случай.

От върха на възвишението Джейк зърна ресторанта и усети как и на него му става перушинесто и как стомахът му се свива. Усещането не беше приятно. Не го напусна, а напротив — засилваше се, докато приближаваше постройката.

Паркингът бе пуст.

А ти какво очакваше, попита се той. Купон?

Явно. Даде си сметка, че се е надявал да завари поне една кола на паркинга — колата на момчето (или момичето) с нещото на гърба си. Да влезе и да го открие долу в избата, коленичил пред размазаните яйца.

Съвсем мъничка е надеждата. Всъщност, не бе очаквал да извади подобен късмет.

Спря колата близо до стълбите към верандата. Избърса потните си ръце в панталоните. Вторачи се във вратата.

Вътре няма никой, помисли си той. Какъв смисъл има да влизаш?

Да провериш дали нещо не се е променило от вчера. Може някой да е влизал, след като си тръгна.

Джейк прокара ръка през устните си.

Стигна дотук, каза си той. Хайде, не бъди бъзливец.

Ще хвърлиш бърз поглед и тръгваш.

Опита се да преглътне. Не успя, защото гърлото му се бе свило.

Поне влез и пийни вода. Имаш нужда.

Припомни си как изглеждаше Пеги Смелцър — просната на пода без глава, — докато Роналд ръфаше плътта от корема й. Спомни си как кожата сякаш се разтегна, докато Роналд си вдигаше главата.

Хайде, влизай, подкани се той.

Отвори вратата на колата и стъпи с левия крак навън. В момента, когато започна да се надига, високоговорителят на радиостанцията запращя и изпука.

Диспечерът Щарън, каза с безизразен тон:

— Втора кола. Втора кола.

Той взе микрофона и натисна копчето.

— Тук втора кола.

— Обади се в участъка.

— Разбрано.

Джейк върна микрофона на мястото му.

В „Оукуд“ има телефон, сети се той. Но нали се опита да го използва в четвъртък и се оказа, че не е свързан. И сега нямаше да може да го използва.

— Колко жалко — промърмори той.

Превключи на задна и отдалечи колата от ресторанта.

Беше подминал бензиностанция на „Шел“ на около три километра от Латам роуд. Там имаше телефонен автомат.

Зави и бързо потегли от паркинга с чувството, че е бил помилван, но и напрегнат, тъй като предстоеше нова грижа. Съобщението от централата можеше да означава само едно. Ново развитие на случая. Всички останали инциденти иначе бяха прехвърляни на Дани в кола едно.

Натисна докрай педала на газта. Колата се носеше бясно по пътя като политаше след всяка височинка (ето ти истински „перушинчета“, скъпа), преди да се стовари с трясък.

Летиш, помисли си той. Летиш, за да се махнеш от проклетото място. Но към какво? Може би към нещо още по-зловещо.

Натисна спирачката и почти спря, когато стигна мястото, където се излизаше на Латам роуд. Увери се, че не идват коли, и излезе на главния път.

Отпред имаше кола. Бързо я настигаше, затова включи сирената и фаровете. Колата се дръпна встрани и той префуча край нея.

След секунди зърна бензиностанцията. Потупа джоба на униформените панталони, за да се увери, че има дребни. Чу се звън на монети. Разбира се, че имаше. Нали провери, преди да излезе от къщи. Знаеше, че ще се наложи да се обади на Барни, ако получи „повикване“. Джейк смяташе, че цялата процедура е много усложнена, но Барни настоя, за да се запази тайната, да не се използва радиото на колата.

Поради някаква причина Джейк бе очаквал да мине деня, без да се наложи да използва монетите.

Не познах, помисли си той.

Е, поне повикването дойде в подходящ момент.

По дяволите! Сигурно някой е намерен мъртъв, а ти единствено мислиш за това как си се отървал от „Оукуд“.

Прекоси пътя, влетя в бензиностанцията и закова пред двата телефонни автомата. Изключи сирената, освободи от скорост, остави двигателя включен и отвори вратата. Извади монета от четвърт долар и изтича до телефоните.

На автомата отдясно имаше бележка, че не работи.

Изруга. Сграбчи слушалката на другия и се заслуша. Чу се сигнал, който показваше, че този работи. Ръцете му така силно трепереха и знаеше, че ще му е трудно да напъха монетата в улея. Затова я притисна колкото се може по-близо до процепа и я приплъзна като натискаше ръбчето й към гладката метална повърхност, докато монетата не падна вътре. Чу сигнал „Свободно“.

Набра колкото се може по-бързо номера.

Телефонът не бе приключил с първото си иззвъняване, когато Барни вдигна.

— Джейк, може и да е напразна тревога. Не искам да правиш прибързани заключения.

Нещо в гласа на Барни не беше както трябва. Звучеше стегнати премерен и не говореше с обичайното си провлачване.

Нещо лошо е, помисли си Джейк. Нещо много лошо.

Не желая да го чуя!

— Барбара се обади. Разтревожена е за Кими. Момиченцето е изчезнало от тринадесет нула нула часа.

Джейк погледна часовника. За миг нямаше представа защо го прави. След това се сети, че иска да разбере колко е часът. Два и тридесет и пет. Кими я нямаше от…

— Джейк?

Не отговори. Кими я нямаше от… Тринадесет нула нула означаваше един часа, нали така?

— Сигурно се е зашляла нанякъде — продължаваше Барни. — Нали ги знаеш какви са децата. Няма причина да смятаме, че е свързано… с другата история. Джейк?

— Да. Тръгвам.

— Дръж ме в течение.

Джейк затвори. Вдървено се върна при патрулната кола. Подкара.

Кими.

Добре е, убеждаваше се той. Трябва да е добре. Просто се е зашляла. Може и да се е загубила.

Представи си как Роналд Смелцър на колене в кухнята къса със зъби плът от корема, но не на жена си, а на Кими. Изпищя „Не!“ и прогони видението от главата си.

Тя е добре. Никой не я е хванал. Просто е тръгнала да се разхожда или нещо подобно.

Няма я от повече от час и половина.

Мерна му се как Харолд Стандиш отваря вратата, шеговито вдига ръце и казва: „Не стреляй!“ Джейк доближи револвера до челото му и размаза мозъка на копелдака. Барбара се появи тичешком. Облечена бе в синьото копринено кимоно. Извика: „Не сме виновни!“ Три куршума се врязаха в гърдите й. След това Джейк сложи дулото в устата си и натисна спусъка.

Точно това ще стане, задници такива, мина му през ума. Точно това ще стане, ако нещо се е случило с Кими.

По-добре да се успокои.

Майната му на всичко.

Копелета такива, защо не сте я гледали?

Сви към къщата и спря зад играчката на ББ като едвам се въздържа да не я бутне. Изскочи от колата и се отправи към входната врата.

Дясната му ръка стискаше обкованата с лешниково дърво дръжка на Смит и Уесън калибър 38. Дръпна предпазителя.

Какво правя?

Отдръпна ръката си и я сви в юмрук.

Вратата на къщата се отвори, преди да натисне звънеца. Барбара — бледа, със зачервени очи, — се хвърли на гърдите му и обви врата му с ръце. Той я отблъсна. Тя изглеждаше изненадана, обидена, обвиняваща.

— Как стана? — попита Джейк.

Барбара поклати глава.

— Не знам — изхленчи тя. — Седеше на стъпалата на верандата. Точно се бяхме върнали от ранен обяд. В Рибарската хижа. И през цялото време на връщане се цупеше, защото не й позволих да си поръча сладолед. Вече беше изяла парче шоколадова торта и не исках да й прилошее. Не ме гледай по този начин!

— Извинявай — промърмори Джейк, но не смени погледа.

Извинението му не беше искрено. Идеше му да я сграбчи за реверите на блузата и да я удари във вратата. Сладолед. Кими е искала сладолед, а Барбара решила да се прави на важната майка и й отказала. И сега детето бе изчезнало.

Барбара подсмръкна. Избърса нос с опакото на ръката.

— Все още нацупена, се настани на стълбите и заяви, че няма да влезе вътре. Оставих я. Искам да кажа — нали знаеш каква става? А и аз какво можех да направя? Да я изтегля вътре за ушите? Затова я оставих. Реших, че сама ще дойде след няколко минути. Но когато се забави, излязох да я прибера и тя беше изчезнала. Съжалявам, ясно ли е? Господи! Та тя е и моя дъщеря!

— На надгробния й паметник можем да напишем: „Мама не ми позволи да ям сладолед.“

— Лайнар такъв! — изкрещя тя.

Хвърли се към Джейк с нокти, насочени към лицето му.

Хвана я за китката на едната ръка и здраво я стисна. Когато видя другата й ръка да се насочва към него, рязко изви китката. Барбара залитна назад. Стовари се по задник върху мраморния под на фоайето. Скри лице в ръце. Претърколи се и се сви на кълбо.

Джейк влезе, затвори вратата с ритник и застана над нея.

— Къде е онзи малоумник, за когото се омъжи?

— Той… търси Ким-и-и-и…

Джейк остана загледан в нея. Тя така силно ридаеше, че цялото й тяло се тресеше.

— Надявам се, че си щастлива. Не ти стигна дето ме заряза, ами трябваше… Щеше ти се да е умряла ли? Сигурен съм, че все се е пречкала. Е, сега вече, може би, няма да се налага да се съобразяваш с нея. Това вероятно ще ти допадне.

Барбара още повече се сви.

Защо не я ритнеш няколко пъти, помисли си Джейк.

Изведнъж му призля.

Какво правя, мина му през ума. Кими е някъде и вероятно всичко ще е наред, ако я открия навреме. А аз стоя тук и тормозя жената, която някога обичах.

Почувства се така, сякаш огромна черна пелена се е вдигнала от съзнанието му.

Наведе се и докосна Барбара по голото рамо. Тя трепна.

— Хайде — каза той. — Съжалявам.

Тя продължи да ридае.

— Няма откъде да си знаела какво ще стане — продължи той като я галеше по ръката. — Знам, че обичаш Кими. Знам, че никога няма да направиш нещо, за да я нараниш.

— Ще се… самоубия — изхлипа тя.

— Всичко ще е наред с Кими. Разстроила се е и сигурно е решила да избяга. Знаеш какви са децата — Джейк си даде сметка, че повтаря безсмислените утешения на Барни. — Може да е отишла при някоя приятелка.

Барбара поклати глава.

— Ние… Не… Звъняхме на всички.

— Всичко ще е наред. Ще я намеря. Обещавам.

— Мислиш, че… някой я е отвлякъл?

Точно това мислеше той. Някой бе отвлякъл Кими. Някой със звяр в гърба си.

— Хайде да не прибързваме — каза той. — Сигурен съм, че Кими е жива и здрава. Провери ли навсякъде в къщата? Може да е влязла, без да я видиш, и…

— Навсякъде. Стаята й, килерите… Навсякъде.

Барбара се изтърколи по гръб. Избърса бузите си и отпусна ръцете си на пода. Вторачи се в тавана. Вече не плачеше, но дишането й продължаваше да е затруднено. Зелената й блуза се бе поразтворила отпред. Късата й пола се бе усукала около бедрата. Приличаше на жертва на нападение, само дето не бе насинена или окървавена. Или поне не там, където се виждаше, помисли си Джейк.

Хвана я за ръката и нежно я стисна.

Тя го погледна, но бързо отмести очи.

— Търсихме я навсякъде — пророни Барбара. — Обиколих всичките съседи. Никой не я е виждал. Харолд излезе с колата да я търси — тя подсмръкна. Отново избърса очите си. — Все си мислех, че ей сега ще се върне с Кими. Молех се. Но той се върна без нея. Тогава се обадих в полицията. Говорих с Барни. Той бе… много мил. Винаги съм го мислила за особняк, но сега бе много мил.

— С какво беше облечена Кими?

— Блузка с къс ръкав. Розова. Зелена пола. Розови чорапки и черни обувки. И… герданчето, което ти й даде. Мънистеното. Беше с Клу. И с чантичката си във формата на Мики Маус. Държеше Клу в чантичката, докато обядвахме, и сложи няколко бисквитки вътре… за Клу — гласът на Барбара потрепери. — Беше толкова… красива.

— Ей сега ще е върна — прекъсна я Джейк.

От хола се обади в участъка. Барни му съобщи, че вече се е свързал с всички, които не са на смяна. Те щяха да се включат в издирването. Джейк му описа Кими.

— Всички сме с теб — увери го Барни.

Джейк му благодари и затвори.

Барбара бе все още на пода във фоайето, но вече седнала и с прибрани към гърдите колене, които бе обгърнала с ръце.

Джейк приклекна до нея.

— След няколко минути целият отдел ще се включи в издирването. Ще я намерим. Не се тревожи, чуваш ли?

Тя кимна едва-едва.

— Ще ти я доведа.

Тя склони глава на коленете си.