Ричард Леймън
Плът (17)

Седемнадесета глава

Докато слизаше от колата, Джейк продължаваше да трепери. С фенерче в лявата ръка и мачетето, стиснато под нея, той пристъпи към багажника. Няколко пъти ключето се разминаваше с ключалката, преди да успее да го пъхне. Завъртя го. Постави мачетето и фенера вътре, до тубата с бензин, и затвори капака.

На предната веранда на къщата се наложи да хване дясната си ръка с лявата, за да спре треперенето и да отключи вратата. Вътре пусна резето. Сложи предпазната верига. Макар през прозорците все още да нахлуваше светлина, той обиколи хола и запали всички лампи. Докато правеше това, се улови, че проверява прозорците и наднича зад мебелите.

— Железни нерви — промърмори той.

Запали осветлението в кухнята. Провери дали прозорците и задната врата са затворени. Прегъна се в кръста, тъй като кожените панталони бяха прекалено тесни, за да клекне, отвори шкафа и извади бутилка бърбън. Капка пот се откъсна от брадичката му и тупна върху ботуша.

Пристъпи към мивката и откъсна близо метър от хартиеното руло. Попи лицето и гъстата си коса.

После напълни чаша с бърбъна. Отпи няколко глътки и въздъхна, когато усети топлината от питието да се разлива по тялото му.

Взе чашата и тръгна по коридора като по пътя палеше лампите. Влезе в спалнята.

Запали светлината. Огледа се. Завесите бяха спуснати. Вратата към дрешника беше отворена, както я бе оставил. Отпи още веднъж, мина покрай дрешника и се огледа. Заобиколи от другата страна на леглото. Изпитваше неудържимо желание да се подпре на ръце и колене и да надникне под леглото.

Не се смахвай, заповяда си той. Вече си у дома. Това не е проклетият ресторант „Оукуд“, а домът ти. Под леглото няма нищо освен, може би, няколко фъндъци прах.

А и облечен в тези дрехи, щеше да му е много трудно.

След като отпи пак, Джейк постави чашата на нощното шкафче. Свали ципа на коженото яке и го съблече. Синята му риза, потъмняла от потта, бе прилепнала към тялото. Опита се да я разкопчее, но пръстите му така трепереха, че след като се справи с най-горното копче, изхлузи ризата през глава.

Разкопча колана с кобура и го метна на леглото. Револверът подскочи върху дюшека. Не отмести очи от него, докато сваляше ципа на панталоните и ги изхлузи до коленете. Сядайки на леглото, откопча кобура и освободи револвера. Постави го близо до дясното си бедро, наведе се и събу ботушите. Чорапите му бяха като залепнали за краката. Свали и тях. Смъкна тесните панталони до прасците и ги изрита.

На светлината на лампата краката му блестяха от потта. Косата му също бе сплъстена от пот. Разтърка лепкавата кожа на прасците, обърна краката си и ги огледа отзад.

Не се забелязваха никакви рани с големина колкото двадесет и пет цента.

По дяволите, разбира се, че няма да има. Нищо не може да проникне през ботушите и кожените панталони. Поне не, без да го усети.

Джейк се изправи. Задникът му бе оставил потни отпечатъци върху бледосинята кувертюра. Свали подгизналите си слипове.

Добре, побъркал съм се, каза си той.

Взе револвера и застана на лакти и колене. Повдигна края на висящата кувертюра и се взря в тъмното пространство под леглото.

Чифт очи се бяха вторачили в него.

Извика. Насочи револвера към очите. Почти дръпна спусъка преди да разбере, че насреща са очите на Куки — огромната плюшена кукла — чудовище на Кими.

Протегна ръка и я издърпа изпод леглото. Доближи я до бузата си.

Божичко! Ами ако я бях прострелял?

Просто една плюшена играчка, това той знаеше. Но подобно на всички кукли на Кими и тя носеше нещо от детето. Кими сякаш им бе вдъхнала живот. Чуваше как нарежда с ниското си мърморещо гласче: „Искам Куки!“

Джейк усети буца в гърлото си.

— За малко ти се размина, Куки — прошепна той.

Изправи се на крака. С обемистата синя играчка в едната ръка и с револвера в другата той се насочи към вратата. Възнамеряваше да сложи Куки — чудовището обратно в стаята на Кими. Но се отказа. Вместо това я положи на нощното шкафче до телефона.

В отделението на дрешника, което някога ползваше Барбара, все още висеше голямо огледало. Той тръпна вратата и се огледа.

Ще знаеш, ако те е спипало, каза си той.

А може да ти помогне да забравиш. Ако те превърне в канибал…

По краката му не се забелязваха рани. Торбичките на тестисите му се бяха сбръчкали. А пенисът му изглеждаше така, сякаш предпочита да изчезне. Прокара ръка между краката си и провери от двете страни на торбичките и зад тях. Напъха пръст в пъпа си и потрепери, като си представи как показалецът му потъва навътре. Но всичко беше наред с пъпа му. Всичко останало отпред също изглеждаше нормално, макар белегът от раната с нож под дясната му гръд да бе малко по-блед от обикновено.

Обърна се. Погледна през едното рамо, после — през другото. Опипа между влажните бузи на задника си.

Добре си, освен ако проклетото нещо не се е напъхало през ануса, помисли си той. Но нямаше как да го стори, без да мине през кожените панталони, а по панталоните липсваха дупки.

Доволен, че съществото не се е настанила в него, Джейк отпи от бърбъна. Чашата беше почти празна. Отнесе я заедно с револвера в кухнята. Напълни отново чашата и извади от чекмеджето голяма прозрачна пластмасова торбичка за увиване на продукти за фризера.

Чудеше се дали е с всичкия си.

Никой никога няма да разбере за това, уверяваше се той. Щом ще те накара да се почувстваш по-добре — направи го.

Уж е ченге, а се държи като подплашен хлапак.

Пъхна револвера в торбичката и плътно я затвори с ципа по ръба.

Заключи се в банята. Огледа внимателно пода, стените, тавана, мивката и ваната. Пусна душа. Отпи няколко пъти, преди водата да достигне желаната температура. После сложи чашата на тоалетната чиния и стъпи във ваната. Дръпна непрозрачната стъклена врата. Над вградената сапуниерка имаше метален лост за пешкири. Намести дулото на поставения в торбичката револвер между лоста и покритата с плочки стена. Размести оръжието, докато се увери, че няма да падне. Взе сапуна и започна да се мие.

Беше му приятно под силната гореща струя. Джейк си мислеше, че не може да е в по-голяма безопасност. Вратата бе заключена. Беше огледал банята. Вратите около ваната го изолираха и лесно можеше да се окаже с револвер в ръка. Нищо не можеше да го докопа.

В следващия миг забеляза сапунената вода, която се източваше от ваната.

Кожата му настръхна.

Не бръмвай, заповяда си той. В канала има метална решетка. Нищо не може да мине оттам.

Застана на колене. Пръстът му влезе в канала само до първото кокалче. След това усети препятствието.

Добре. Значи няма проблеми.

Само един проблем, човече. И той е в главата ти.

Два часа сам претърсва проклетия ресторант.

Ако щеше да те напада, тогава щеше да го стори.

Не е дошло вкъщи с теб. Вероятно си е намерило нов дом — у оня, дето е нахълтал в ресторанта между четвъртък вечер и днес следобед. Някой щастливец обикаля наоколо с проклетото нещо в гърба си и търси с какво да го нахрани. Дай ни и днес насъщния. Старият Барни. Та той намери сили дори да се шегува. Трябваше да отиде там. Дали след това и той нямаше да подскача при вида на канала в банята.

Джейк остана в банята, докато водата не започна да изстива. Излезе, изсуши се, изпи още една глътка и извади револвера от торбичката. В спалнята се среса и облече халат. Отнесе питието и оръжието в хола. Седна на дивана и кръстоса крака върху масичката. Постави револвера в скута. След това придърпа телефона и набра номера на Барни.

Барни вдигна с думите:

— Хигинс на телефона.

— Тук е Джейк — гласът му звучеше нормално. — Епългейт обади ли ти се?

— Да. Ти беше прав за шофьора на микробуса. Отпечатъците от зъбите и кръвната група съвпадат. При теб какво стана?

— Проверих онези, които бяха на местопроизшествието в четвъртък. Всички са чисти.

— Откъде си толкова сигурен?

— Приложих методът на разсъбличането.

— Сигурно много им е харесало. Обясни ли защо го правиш?

— Почти, Заявих, че Смелцър е бъкал от паразити. Доста охотно се подчиниха.

— Можеше да кажеш, че съм наредил оглед за обрязване.

Джейк не реагира на забележката.

— След като приключих, отидох до „Оукуд“. Някой е влизал там. Вратите отпред и отзад са били насилвани. Намерих пакет брашно на пода в кухнята.

— Пакет какво?

— Брашно. Онова дето се използва за готвене, нали знаеш?

— Някой да не е правил сладки?

— Съмнявам се. Няма фурна. Но имаше отпечатъци от крака. Някой е стъпил в кръвта и е оставил отпечатъци. С бос крак. Може би номер 37. И някой е пресушил бутилката водка, която семейство Смелцър остави на бара.

— Как си обясняваш всичко това?

— Може да е някой скитник. Размерът на отпечатъците от крака обаче ме кара да мисля, че е било момиче. Вероятно няколко хлапета от колежа са си направили купон.

— И никакви признаци от подлата змия?

Кожата по краката и челото на Джейк сякаш се опъна.

— Огледа наоколо, нали?

— Огледах. Повече от два часа претърсвах. Не пропуснах сантиметър.

— И нищо не откри, така ли?

— Не го открих…

— Но има още нещо, нали?

— Да — усети, че въздухът не му достига, и че е леко замаян. Седна по-изправен и пое въздух. — Долу в избата, зад стълбището, намерих шест яйца.

— Яйца?

— Да.

— Кокоши яйца.

— Не, не кокоши яйца.

Барни леко подсвирна в телефонната слушалка.

— Неговите яйца?

— Аз… Да, май неговите. Бяха прозрачни… И меки. Червеникави, но прозрачни… Виждаше се вътре… И във всяко имаше нещо като… малко червейче.

— Поднасяш ли ме, Кори?

— Дребни сиви червейчета.

Барни дълго време не пророни дума. Накрая попита:

— Къде са тези яйца сега?

— Още са си там.

— Оставил си ги?

— Стъпках ги.

— Луд ли си? Мамицата му!

— А какво трябваше да направя? Да ги взема като веществено доказателство ли?

— Можехме да ги дадем за изследване, да разберем…

— Знам. Знам, Барни, но малко се шубелисах.

Последва втора дълга мълчалива пауза.

— Добре ли си? — обади се накрая Барни със загрижен тон.

— Справям се.

— Ти не си човек, дето си глътва езика.

— А, много лесно мога да го сторя.

— Не трябваше да те оставям да ходиш сам. Извинявай. Ще се оправиш ли?

— Разбира се.

— Значи размаза малките гадинки?

— Да. Съжалявам.

— Е, може да е за добро. И какво, мама не се навърташе наоколо, така ли?

— Мисля… То може да е навсякъде, но има голям шанс да е напуснало мястото в някое от хлапетата, които са били там.

— Онези от купона?

— Само предполагам.

— Някакви идеи кои са били?

— Само, че едното е било момиче, а не мога да си представя, че е отишла сама. Вероятно е била с момче. Може да открием отпечатъци от вратите и бутилката с водка. Прибрах шишето, за да го проверим. Но не мисля, че ще ни помогне много. В университета в Клинтън има три хиляди студенти и около петстотин ученици в гимназията. А в нашите досиета сигурно има отпечатъци само на десетина-двадесет.

— Ами ако проверим по метода на събличането всяко проклето хлапе в града? Ще ти помагам при момичетата.

— Да, ще ми се да можехме. Или да вземем отпечатъци от всички. Така със сигурност ще го открием.

— Няма гаранция, че онова е в някое от хлапетата — отбеляза Барни.

— Онова?

— Не знам как да го наричам. Та то може да се е омело, преди децата да са пристигнали. Имаш ли предложение какво да правим?

— Всъщност не. Да държим под наблюдение „Оукуд“. Убеден съм, че съществото се е омело. Но има ли шанс хлапаците да се върнат?

— Много слаб, почти нищожен. А ти най-добре си почини. Ако онова е в някого, може пък човекът да побегне. Така няма да ни виси като проблем на главата. Остане ли да се навърта наоколо, то до ден-два, представи си, може да се окаже, че някой е изчезнал или е убит. Това вече ще е от голяма помощ.

— Каквото и да стане, ще трябва да съобщим на хората.

— Благодаря, че ми напомни! — тросна се Барни.

— Ако аз не го сторя, Епългейт ще го направи.

— Така е. Говорихме, когато се обади. Ще си траем до вторник на обед. Ако не сме го сгащили дотогава, обявяваме пресконференция. Той, аз и ти ще станем знаменитости — Тримата бунаци, които паникьосаха нацията. Боже, колко забавно ще бъде. Най-добре да открием кучия му син дотогава.

— Не мога да стоя и да чакам със скръстени ръце.

— Нямаме за какво да се заловим. Стой кротко, докато намислим какво ще правим. Опитай се да не мислиш за него.

— Добре.

След като затвори, Джейк довърши бърбъна. Отиде в кухнята, за да си приготви нещо за вечеря. Точно белеше картоф над мивката и се сети, че е оставил револвера на дивана. Не отиде да го вземе. Поради някаква причина страхът му се бе изпарил.

Да не би да беше заради бърбъна? Не! По-вероятно е заради разговора с Барни. И от това, че сподели за съществото, за яйцата му и за нахлуването в ресторанта. Особено за нахлуването. Вече не се съмняваше ни най-малко, че съществото си е намерило нов домакин. То не се спотайваше наоколо, дебнейки как да се вмъкне в него. Не се канеше да изскочи от обелките картофи и да го ухапе по врата.

То беше до гръбнака на хлапето, което се бе завъртяло на неподходящо място в търсене на забавления.

Джейк се зачуди дали хлапето не започва да огладнява.