Ричард Леймън
Плът (16)

Шестнадесета глава

Алисън не знаеше защо е тук. Беше излязла след обяд и бе тръгнала без посока, само с желанието да е сама и навън.

Разходката я бе отвела надолу по Съмър стрийт, откъдето можеше да види прозорците на апартамента на Евън. Беше скъсала с него, но застанала от другата страна на улицата, тя се взираше към сградата, сякаш искаше да се самонакаже. Видя двата прозореца на неговия апартамент. Щорите бяха вдигнати. Дали е вътре? Ами Трейси Морган? Може би е сам. Ще я забележи и ще излезе, за да я догони.

Не се появи, за да я догони.

Алисън продължи, а чувството за празнота се засили.

Без да знае защо, се озова в гората при потока Уебър. Водата бе придошла и течеше бързо. Тук-таме се образуваха островчета от камъни. От време на време се забелязваха големи клони — жертви на снощната буря.

Алисън внимателно слезе по стръмния бряг. На ръба на водата забеляза познатия плосък камък. През студентските си години в Клинтън — особено когато беше първокурсничка и пълна психическа развалина, — беше прекарала доста време именно върху този камък: права, седнала, понякога с крака във водата. В мислите си го наричаше Камъка на усамотението. Тук бе идвала всеки път, когато страдаше.

Съвсем бе забравила за него. Няколкото пъти, когато идва тук през последните месеци, вероятно бе виждала Камъка на усамотението. Дори — стъпвала на него. Но напълно бе забравила колко важен той е.

А сега се сети. Пристъпи и седна като сви колене към тялото и ги обгърна с ръце.

Колко е приятно, помисли си тя. Нищо чудно, че някога идвах тук толкова често.

Чу как тих автомобил премина по моста. Звукът напомняше на течаща вода. Погледна към моста, но той бе скрит от гъстата растителност на завоя на потока. Погледна и в другата посока — към вира, образувал се от препречените камъни. Бреговете от двете страни бяха обилно обрасли с храсти и дървета. Не виждаше никого, но се зачуди дали в нишите от растителност или камъни няма скрити двойки, които се любят.

Точно зад завоя тя и Евън…

Беше прикрито, огряно от слънцето място с високи до кръста камъни от двете страни. Потокът ромолеше отпред. Гъстият къпинак зад тях ги прикриваше от погледите на всеки, който би надзърнал горе от брега. Можеха да ги видят единствено от отсрещния бряг, но никой никога не ходеше до там. Седнаха на одеялото, което Евън винаги държеше в багажника на колата. Ядоха солени бисквити със сирене „Чедър“. Пиха бяло вино от меха, който стискаха, за да вкарат течността в устата си и се смееха, когато не уцелваха. Блузата й съвсем се намокри. Тя я свали и легна на одеялото. Евън, клекнал между краката й, пръскаше с уста от хладното вино върху шията и гърдите й. Течността се разля по кожата и я погъделичка. Смехът бе секнал. Той се прицели в едното й зърно и го уцели с тънка струя. После се насочи към другото зърно. След това с език започна да събира течността. Направи нещо като езерце в пъпа й и, докато отпиваше оттам, разкопча джинсите й.

Това стана в неделя. Утре се навършва седмица.

Как може нещата да тръгнат на зле толкова бързо?

Не идеализирай, смъмри се тя. Беше хубаво. Приятно, вълнуващо и накрая — невероятно. Но нещо не бе съвсем наред. Ти беше планирала само пикник до потока. Не възнамеряваше да се любиш с него на място, където всеки можеше да се появи и да ги свари. Но когато той намокри блузата с вино, се досети какво цели и въпреки това не го спря. Направи го заради Евън, а не заради себе си. Защото не искаше да го разочароваш. А това съвсем не е извинителна причина.

По дяволите, ядоса се тя на себе си. Всичко това като че ли нямаше особено значение тогава.

Малко след това обаче имаше.

Ако изпитваш угризения, скоро ги усещаш — преди още да успееш да се облечеш. Ако нямаш никакви угризения — и това бързо ти става ясно. Понякога, след като бе правила любов, се чувстваше добре, но не и напоследък. Не и с Евън. Все нещо не беше наред подир онова лято, когато завърши гимназията и беше с Джими.

Джими. Именно липсата му я бе водила толкова често до Камъка на усамотението в първи курс. Особено след писмото, чиито начални думи бяха: „Завинаги ще запазя спомените за онова, което изживяхме, но…“ Но тя бе на хиляда и триста километра, а Джими се бе увлякъл по Синтия Йънгър от неговия курс по световна цивилизация.

Седнала на Камъка на усамотението, където слънцето напичаше главата и гърба й, Алисън не чувстваше загубата на Джими. Отдавна бе преживяла болката и горчивината. Сега си припомни времето, прекарано с Джими и начина, по който протече живота й след това.

Момчетата, с които бе излизала. Едни бе взимала на сериозно. С други се бе любила.

Последните бяха четирима, припомни си тя, но по-добре да се каже трима, ако не се брои Том. А Том не бива да се брои, защото с него беше само веднъж и двамата бяха пияни. Значи трима, след Джими: Дейв, Лари и Евън. Но нещо не беше изцяло наред и с тримата.

Приятно — да, но нещо липсваше. Не беше чудесно. Все се прокрадваха угризения.

Зачуди се как ли би се чувствала с Ник Уинстън. Снощи го срещна в бара на Уоли. Сети се за Ник, но не изпита желание да го види отново. Сигурно е приятно момче, ала…

Дупето й започваше да се схваща. Промени положението си като протегна крака и ги кръстоса. Облягайки се назад, притисна длани към камъка и се надигна. Поднесе лицето си на слънчевата светлина. Топлината бе чудесна. Представи си как отива до закътаното място, където бяха с Евън, как се съблича и оставя слънчевата топлина да гали цялото й тяло.

В никакъв случай, забрани си тя.

Но се наведе напред и вдигна високо полата си. Разкопча блузата и върза предниците на корема. Отново се облегна назад и се опря на лакти. Така бе по-добре. Усещаше топлината по гърдите, корема и бедрата. Слънцето и лекия бриз.

Значи се провалих няколко пъти по отношение на мъжете, продължи да си мисли тя. Е, това не е краят на света. На двадесет и една години съм. Привлекателно момиче. Няма причина да се оставя това да разваля настроението ми. По-добре е да съм без Евън. По-добре сама, отколкото с неподходящ. Изчакай да се появи подходящият и не се залъгвай с някого, който не струва. Това е основното.

По-късно на път за вкъщи Алисън не пое по Съмър стрийт. Чувстваше се спокойна и не изпитваше желание да се дразни или самонаказва като мине повторно покрай апартамента на Евън. Пресече гъсто залесения парк. Видя няколко разхождащи се двойки. Зърна една от тях, скрита в сянката на дърветата и само за миг изпита тъга.

 

 

Вкъщи завари Силия, заспала на дивана със слушалки на главата. Тихо тракане от клавишите на пишещата машина долиташе иззад затворената врата към стаята на Хелън. Тя пристъпи към вратата и почука.

— Влизай! — обади се отвътре Хелън.

Алисън отвори вратата. Хелън отмести стола назад. Извърна се и погледна към Алисън през зелената предпазна прозрачна козирка, нахлупена на главата й.

— Нещо вълнуващо да е станало, докато ме нямаше?

— Само дето Силия хленчеше за болежките и мъките си, но не бих го нарекла вълнуващо.

— Някой да е звънял? — попита тя, но в същия момент си помисли: „Какво ли ме интересува?“ Ала усети разочарование, когато Хелън поклати глава.

— Никой. Тоз, дето те интересува, сигурно е зает с нещо друго.

— Толкова по-добре.

— Мислех, че си приключила с Евън?

— Така е. Просто проявих любопитство.

— Дани Гард звънна на Силия да я покани да излязат довечера. Да можеше да я чуеш как хленчи! „Не, не мога. Не, не ми беше никак добре вчера. Направо агонизирах. Може би другата седмица? Или — месец? Не, причината не е у теб. У мен е. Толкова ме боли. Едвам се движа.“

— Не мога да повярвам, че Силия възнамерява да си остане вкъщи в събота вечер! — удиви се Алисън.

— Не. Просто изчаква по-добро предложение. Предполагам, че не е доволна от снощното прекарване.

— Той не е никак приятен. Последният път го видях в бара на Уоли. Състезаваше се с Лиза Бол кой ще се оригне по-силно.

— От братството Сигма е — отбеляза Хелън, сякаш това обясняваше всичко.

Алисън кимна.

— Неговата идея за добро прекарване е да запалваш пръдня.

Хелън се ухили.

— Това от личен опит ли го знаеш?

— Чувала съм го да проповядва…

Внезапното иззвъняване на телефона я прекъсна. Усети как се напряга.

— Ще видя кой е — смотолеви тя и забърза към хола.

Дано не е Евън, молеше се Алисън.

Ръката й трепереше, докато вдигаше слушалката.

— Ало?

— Силия?

Слава Богу!

— Един момент.

Все още на дивана, Силия беше със затворени очи. Музиката в слушалките вероятно й бе попречила да чуе оглушителното иззвъняване на телефона. Алисън се зачуди дали приятелката й спи.

Хелън се появи на вратата на стаята си. Вдигна рунтавите си вежди.

Алисън покри слушалката с длан.

— За Силия е.

— Някой тип ли?

— Да.

— Разбери кой е.

— Коя я търси, моля? — попита Алисън.

— Джейсън Банинг.

— Благодаря. Един момент.

Отново постави ръка на слушалката.

— Джейсън, актьорът. Съквартирантът на оня особняк.

— Джейсън от първи курс?

Кимвайки, Алисън остави слушалката и забърза към дивана. Побутна Силия. Момичето промърмори и остана със затворени очи. Алисън повдигна едната слушалка от ухото й.

— Хайде, поспалано. Звънят, за да те събудят.

— Ъ?

— Един твой обожател е на телефона.

Единият клепач се стрелна нагоре.

— Ъ? Кой…

— Джейсън.

Тя отвори и другото око. Погледът й се плъзна към Алисън.

— Джейсън? Джейсън Банинг?

— Точно той.

— Сериозно?

— Да му кажа ли, че не можеш да се обадиш в момента?

— За нищо на света — тя се надигна бавно и простена, като в същото време свали слушалките. — Боже, чувствам се повече умряла, отколкото жива.

Алисън приближи телефона. Постави го на масичката и й подаде слушалката.

— Здрасти, Джейсън — поздрави Силия. Звучеше весело, дружелюбно и в отлична форма.

Алисън хвърли поглед на Хелън. Хелън поклати глава и тихичко се засмя.

— Да бе, някакво копеле ме хвърли от пътя… Не, не съм чак толкова зле. Не съм особено привлекателна гледка, но… О, говориш така, защото не си ме видял… Ами? О, и аз бих излязла с теб с удоволствие… Тази вечер?… Не, нямам планове, които да не мога да променя…

Все още клатейки недоумяващо глава, Хелън завъртя очи.

— Чудесно. По кое време? Добре… Прекрасно… Страхотно… Ще се видим довечера.

Тя подаде слушалката на Алисън да я постави върху апарата.

— Сигурна ли си, че можеш да издържиш да излезеш?

— Ще ме води в рибарската хижа. Това определено мога да го издържа.

— Там е добре — съгласи се Алисън.

Рибарската хижа бе най-хубавият ресторант в Клинтън.

— Голямо вълнение, няма що — обади се Хелън. — Да излизаш с първокурсник.

— Разкошен първокурсник — добави Силия.

— Все едно да излизаш с невръстни деца.

— Затваряй си плювалника — тя се облегна назад, кръстоса глезени и продължи. — Освен това той е на двадесет и една, колкото сме и ние.

— Да, да…

— На толкова е!

— Какво, да не е повтарял три път първи курс?

— След гимназията е работил. Бил е манекен и се е снимал в реклами.

— Ами гаджето му? — обади се и Алисън. — Нали разправяше, че излиза с някоя.

— Да, излиза. Осъзнал е, предполагам, че не е за него.

— Сигурно предпочита да излиза с инвалиди — предположи злорадо Хелън.

— Или иска да я използва, за да си отмъсти — гадаеше Алисън.

— Иска да я начука — отново се обади Хелън.

— Вие двете направо прекалявате.

— Ревнуваме — обясни Хелън. — Съжаляваме, че ние не сме поканени в Рибарската хижа от първокурсник.

— Ще му звънна. Може би ще успее да уреди някоя от вас да излезе с Роланд.

— Не съм себична. Отстъпвам го на Алисън.

Силия извърна глава и погледна Алисън усмихната.

— Да излезем четиримата. Все едно сме още в гимназията.

— Извинявай, но ми се повдига.

— Е, давам си сметка, че Роланд не е толкова привлекателен, колкото Евън, но все пак — събота вечер е. Не искаш да стоиш вкъщи в събота вечер, нали?

— Освен това той определено те харесва — обади се и Хелън.

— Така е — съгласи се и Силия.

— Начинът, по който те разсъбличаше с очи вчера…

Разговорът караше Алисън да се чувства неловко.

— Наистина бих дошла на среща заедно с теб, Силия, но знам, че Роланд има други планове за довечера. Намислил е да сте тримката.

Хелън се изхили.

— Ха-ха — обади се Силия.

Алисън погледна към Хелън.

— Тя мисли, че се шегувам. Хелън, не смяташ ли, че е малко странно. Джейсън, който никога не е звънял на Силия досега — независимо от нейния интелект и красота, — я кани на вечеря точно в деня след случайната й среща с неговия съквартирант Роланд в Търговската алея?

Хелън сложи пръст на дебелата си долна устна и потвърди:

— Наистина е необичайно.

Силия се ухили самодоволно.

— Ще ви кажа, какво ще направя. Ако Роланд се появи на вечерята, ще му дам ключа от къщи и ще му обясня, че двете ми съквартирантки просто умират от възбуда по него — тя намигна на Хелън. — И ще го посъветвам да донесе и чипс.

 

 

— Е, как изглеждам? — попита Силия.

Седнала в люлеещия се стол, Алисън остави маркера върху текста от Чосър, който изучаваше от два часа насам. Вдигна глава.

— Много добре.

Превръзката от челото на Силия беше изчезнала. Синият копринен шал около главата й криеше ожуленото място. Шалът бе вързан на възел над лявото й ухо и краищата му се спускаха почти до рамото. Беше сложила огромни обици халки.

— Доста добре, наистина — повтори Алисън.

— Симпатична съм, нали?

— Да, дори направо чудесна.

— Не си личи, че съм повредена стока, а?

— Не. Особено ако човек не знае с каква репутация се ползваш — обади се Хелън.

Идваше от кухнята с кутия бира и пакетче фъстъци. Подаде бирата на Силия.

— Не, благодаря. Пазя си мястото за вечерята.

— Къде е презрамката ти? — попита Хелън.

— Не възнамерявам да се появя в Рибарската хижа с вързана ръка — Силия тромаво помръдна ръката си. — Бинтовах си ръката в лакътя и двете колене.

— Изненадана съм, че имаш дреха, която да може да ги скрие — вметна Хелън.

— Това е, което успях да измисля.

Синята рокля беше с източени ръкави и достатъчно дълга, за да покрие коленете й. Скриваше превръзките, но не съвсем. Алисън забеляза, че те се виждат заради начина, по който лъскавата материя прилепваше към тялото на Силия. Изглеждаше сякаш отдолу има само тези три превръзки и нищо друго.

Силия се огледа.

— Бих предпочела да сложа нещо, което разкрива повече от прелестите ми отпред — призна тя като дърпаше надолу бието около врата.

— Ако нахлузиш целофан може би ще се вижда повече — сподели на глас Хелън и се настани на дивана. — Искаш ли фъстък? — попита тя Алисън като метна един към нея.

Алисън го хвана във въздуха и го налапа.

— Има и още един проблем — продължи Силия, — но не знам как да го разреша — тя се извърна настрани и направи крачка напред. Десният й гол крак се подаде през цепката на роклята. Виждаше се бинтованото коляно. — Опитах се да сваля превръзката, но коляното наистина ме боли без нея.

— Можеш да опиташ с ластичен чорап — предложи Алисън.

— Вярваш ли, че ще го направи? — не се стърпя Хелън.

— Искам да кажа, той знае, че си имала премеждие — обясни Алисън. — Няма да е толкова страшно, ако се види превръзката.

— Той и така и така ще ги види, когато метнеш роклята на пода — отбеляза Хелън.

— Тя няма да си хвърли роклята на пода — апострофира я Алисън. — Роланд внимателно ще я закачи.

— Много сте забавни, няма що. Колко е часът?

Хелън погледна ръчния си часовник.

— Шест и двайсет.

— Добре. Той ще дойде да ме вземе в седем без десет.

Мисля да си пийна едно малко…

— И аз щях да искам да се напия, ако ще излизам на обществено място облечена така — подметна Хелън.

— Ако ти излезеш на обществено място облечена така, хората ще имат нужда да се напият — не й остана длъжна Силия.

Обърна към Алисън.

— Да донеса ли нещо и за теб?

— Да, благодаря. Каквото и на теб.

Силия изчезна в кухнята.

— Господи, изглежда божествено — прошепна Хелън. — Ако поне десет процента приличах на нея… — тя поклати глава и въздъхна. — Животът е тежък, а накрая — умираш.

— Хайде да се обадим да ни донесат пица, след като излезе.

Хелън вдигна дебелите си вежди.

— Е, може би животът не е чак толкова тежък.

След няколко минути Силия се върна с поднос в лявата ръка. Две чаши се мъдреха на таблата.

— Двойна водка — обяви тя, докато Алисън взимаше едната чаша.

— Ще се напиеш, още преди да е дошъл — смъмри я Хелън.

— Само едно питие за премахване болката. А освен това той ще шофира.

Тя постави таблата внимателно на масата, настани се бавно на дивана и вдигна чаша.

Алисън отпи. Питието беше доста силно. Тя погледна към Силия със сериозно изражение на лицето.

— Сигурна ли си, че си готова за тази вечер?

Загледана в чашата си, Силия повдигна едното си рамо.

— Не възнамерявам да спра да живея, само защото някакъв тип ми стори тази гадост.

— Може би се нуждаеш от малко време.

— Да седя и да го премислям ли?

— Според мен доста те е разтърсило.

— Знам.

— Имам предвид — емоционално.

— Алисън е права — обади се и Хелън. — Не можеш просто да се преструваш, че не е станало. Ти за малко не загина, а оня тип умря. Това са все утежняващи обстоятелства.

— Ще се справя, ще видите. Какво се опитвате да направите? Да ми развалите апетита ли? — тя отново отпи. — Ще ми бъде много добре. И ще ми е още по-добре след няколко питиета и вечеря с раци в компанията на симпатичен мъж, който ме харесва, и е готин, макар и първокурсник. Разбирам вашата загриженост, но престанете, а? Бомба съм!

— Питието си го бива — каза Алисън. — Съвсем скоро и двете ще сме бомба.

— Да, но аз ще съм с прекрасен чаровен мъж, а ти ще си с Хелън. Умрете от завист.

— Хей, не говори така — помоли Алисън. — Депресираш ме.

Малко парче от фъстък се удари в челото й и попадна в чашата. Заплува във водката. Тя го извади. Ухилена, го метна в устата си. Солта се бе измила. Извади парче лед от чашата и започна да го изучава.

— Ей, недей — помоли Хелън. — Можеш да нараниш някого с това.

— Права си. Какво ли се чудя?

Тя го метна по Хелън.

Пищейки, Хелън се сви в стола. Трепна, когато кубчето попадна в скута й. Ръката й подскочи. Част от бирената пяна попадна на шията и започна да се свлича към гърдите й.

— Леле…

— Леле… — обади се и Алисън.

— Божичко — замисли се Силия. — Май ще е най-добре да звънна на Джейсън и да откажа срещата. Тук явно ще е голяма веселба тази вечер.

Хелън стисна пакетчето фъстъци с колене. Гледайки надолу, тя дръпна мокрия плат от себе си. Беше със същата избеляла, безформена рокля, с която вчера ходи до Търговската алея. Или може да е друга, помисли си Алисън, но да прилича на онази. Имаше няколко. Обаче трудно се различаваха. Хелън помириса мокрия плат.

— Забелязва се значително подобрение — констатира тя.

 

 

— Тръгнаха — провикна се Алисън от люлеещия се стол.

Хелън отвори бавно вратата на стаята си и се огледа. Искаше да се увери, че са сами, преди да се реши да влезе. Доволна от огледа, тя се приближи до Алисън.

— Е, как изглежда той?

— Прилича на актьор от реклама за одеколон след бръснене.

— Хм — Хелън прокара ръка през носа си. — Сигурно е мухльо. Забелязала ли си, че все с мухльовци излиза.

— Не бих казала — колебаеше се Алисън.

— Такива са. Уверявам те. Един ден ще съжалява.

— Надявам се да не й се случи.

— След като излизаш с мухльовци, рано или късно…

— Каква пица ще поръчваме? Със салам? Наденица?

— Имам няколко менюта в чекмеджето.

— Донеси ги.