Ричард Леймън
Плът (24)

Двадесет и четвърта глава

Джейк мина покрай забавачката, където Кими ще тръгне от есента, ако… Не го споменавай, предупреди се мислено той. Да умре, преди дори да е…

Престани!

Разтърка чело. Чувстваше се толкова уморен. Ех, да имаше начин да разкара всички тези грижи.

Когато се бяха събрали за малко в участъка, за да организират издирването, другите шест мъже го уверяваха, че всичко ще е наред. Но очите им ги издаваха. Очакваха най-лошото и, с изключение на Барни, даже не знаеха мащаба на опасността.

Джейк зърна русо момиченце на люлката в двора на забавачката. Сърцето му подскочи. Натисна спирачката.

Отдалеч момиченцето доста приличаше на Кими. Зад люлката стоеше мъж и я буташе. Детето беше облечено в сини джинси и бяла тениска. А Кими трябваше да е облечена с розова блузка и зелена поличка.

Но Джейк си припомни новинарското съобщение за момиченцето, изчезнало в Търговската алея. Майката вдигнала тревога. Входовете били затворени веднага. И момиченцето било разпознато от майката, когато похитителите се опитали да я изведат покрай охраната. Само че вече не приличала на момиченце. След като я сграбчили, двамата мъже я вкарали в тоалетната, хвърлили рокличката, навлекли я с джинси и риза, отрязали й косите и й сложили бейзболна шапка на главата.

Мъжът, който бута люлката…

… е баща й, помисли си Джейк.

Може да е, а може и да не е.

На ръст бе почти колкото Кими. Имаше бледа кожа и почти бели коси.

Мъжът я буташе все по-високо и по-високо. Когато отиваше напред, косата й се вееше зад нея. Когато се връщаше — покриваше лицето й.

Наблюдавайки мъжа и детето, с отчаяна надежда Джейк бавно тръгна по първата пряка. След това сви наляво. Този път премина по-близо и продължаваше да му се струва, че може да е Кими.

Не се лъжи, каза си той.

На следващата улица отново зави наляво. Люлките бяха съвсем близо — от другата страна на тротоара, зад телената ограда. Джейк виждаше само гърба на момиченцето.

Дано.

Мина покрай люлките. Като погледна през рамо, видя как момиченцето отива напред, след това надолу и пак нагоре. Когато косата се отметна от лицето, надеждите на Джейк угаснаха.

Бързо се отдалечи.

Добре. Не беше Кими. Но ще я намеря. Непременно. Или някой от нас ще я открие. Като се прибавят Харолд и Барни, осем души я търсеха.

Един от нас…

Къде си, скъпо дете? Къде?

Джейк бе поне на километър и половина от къщата. Малко вероятно бе тя да се е отдалечила чак толкова много. Но той бе кръстосал всяка улица и алея като очертаваше все по-широк и по-широк кръг.

Беше минало доста време. Можеше да е стигнала дотук.

Сви по алеята, която пресичаше квартала. В далечния й край едно червено Пинто спря до бордюра. Дългунест мъж с карирана риза излезе от колата. Вдигна ръка и дръпна дългия си нос.

Мъжът бе далеч и без униформа, но подръпването на носа го издаде. Майк Фелсън.

Разбира се, сети се Джейк. Аз съм в неговия участък на търсене.

Майк като че ли не забеляза патрулната кола.

Отиде до затворените врати на някакъв гараж, подмина го и вдигна капака на кофата за боклук. Погледна вътре. Затвори я и отиде до следващата кофа. Вдигна капака.

Джейк простена. Като се хвана за корема, той облегна чело на горния край на волана. Не можеше да спре да стене. Вдигна главата си на няколко сантиметра и я стовари върху кормилото. След това го направи отново.