Ричард Леймън
Плът (26)

Двадесет и шеста глава

Зад оградата на къщата в края на алеята Джейк зърна русокосо момиченце на велосипед с три колела. Беше облечена с бяла блузка.

Кими?

Виждаше само гърба й.

Какво ще прави тя тук? И на велосипед? Може да е къщата на някоя приятелка. Барбара каза, че е звъняла на всички…

Предната дясна страна на патрулната кола се вирна нагоре. Джейк откъсна поглед от момичето. Натисна спирачката, но не навреме, и колата се вряза в дънера на дъба. От удара той залитна напред. Предпазният колан се заключи, притисна го през рамото и гърдите и го върна рязко назад.

Чуло трясъка, момиченцето обърна глава.

Не беше Кими.

Пушек или пара започна да се надига изпод предния капак. Джейк изключи двигателя. Разкопча колана. Треперещ, излезе да види какво е станало. Поклати глава. Не беше за вярване.

Докато гледаше детето, бе изпуснал управлението на колата. Предната дясна гума се бе качила на бордюра и автомобилът се бе забил в голямо дърво на тревистата площ между улицата и тротоара.

С несигурни стъпки се отправи към предницата на колата. Оттам се чуваше съскане. Бялото облаче, което се извисяваше, миришеше на пара и гума. Нямаше нужда да отваря капака, за да разбере какво е станало. Беше пробил радиатора.

Отпусна се на седалката и посегна към микрофона на радиостанцията.

 

 

— Благодаря, че ме докарахте — каза той и излезе от кола номер едно.

— Почини си малко, преди отново да се включиш в издирването — посъветва го Дани.

— Да.

Той затвори вратата. Патрулната кола се отдалечи.

Джейк се отправи по алеята към къщата си, където бе паркиран Мустанга. В същото време търсеше ключа за колата в джоба. Чувстваше се изтощен и му се гадеше. Главата му пулсираше. Изпитваше остра нужда да се изпикае. С несигурни крачки се отправи през моравата към входната врата на къщата.

Влезе. Макар навън да се свечеряваше, вътре бе почти тъмно. Запали осветлението в хола.

След като се облекчи в тоалетната, глътна три аспирина. Разтърка скования си врат. В огледалото видя, че изглеждаше така зле, както се и чувстваше. Косата му бе разрошена. Зачервените му очи гледаха със странен кух поглед. Лицето му беше сивкаво. На подмишниците униформената риза бе подгизнала от пот.

Изми лицето си и влезе в спалнята. Започна да разсъблича влажните дрехи.

А вчера си мислеше, че е лош ден. Претърсването на „Оукуд“ ти се стори ужасно.

Тогава дори не подозираше какво означава лошо.

Отлепи мокрите си чорапи и бельо и ги хвърли на пода. Извади нови от шкафа. Осъзна, че вероятно ще се строполи, ако се опита да се облече прав. Седна на леглото и обу първо бельото, а после — чорапите. Простенвайки, се изправи. Отиде до гардероба за чиста риза. Навлече я, опита се да закопчае поне едно копче, но се отказа. Свали от закачалката чифт кафяви панталони от рипсено кадифе и ги отнесе до леглото. Седна и ги нахлузи.

Вчера беше нищо особено, помисли си той. Вчера просто проклетото ти въображение работеше на пълни обороти.

Сети се как провери под леглото за змиеподобното същество и само дето не гръмна Куки — чудовището.

Искам Куки!

Очите го засмъдяха и сълзи замъглиха погледа му.

Обърна глава към нощното шкафче, където остави Куки, след като за малко не прати куршум между изцъклените му очи.

Куклата я нямаше!

Джейк знаеше със сигурност, че я остави там.

Погледна на пода зад шкафчето. В следващия момент бе на крака и цялото изтощение и болка изчезнаха от прилива на обзелата го надежда. Бързо издърпа панталоните нагоре. Излезе от стаята и се втурна по коридора. Запали лампата и на леглото на Кими завари Куки, притиснат към бузката й с крехката й ръчичка.

В следващия момент Джейк бе на колене. Ръцете му притискаха топлото й гръбче, а лицето му бе заровено в рамото й.

 

 

— Барбара, тя е тук. Всичко е наред.

— Слава Богу!

Дълго след това Барбара не пророни дума. Джейк чуваше плача й. Най-накрая се овладя достатъчно, за да попита:

— Къде е?

— Тук. У дома.

— Къде я намери?

— Тук? Върнах се да взема колата и…

— Невъзможно е. Това са километри.

— Малко над пет, предполагам.

— Дяволите да те вземат! Защо не я потърси първо там?

— Мислех. Но… Стори ми се… Толкова е далеч. Дори не подозирах, че знае пътя, а камо ли да го извърви. Още не мога да повярвам, но тя е тук.

— Имаш ли представа през какъв ад минах през цялото това време?

— Свърши вече. Тя е жива и здрава.

— Дай да говоря с нея.

— Спи.

— Събуди я, по дяволите.

— След малко.

— ВЕДНАГА!

— Успокой се. Трябва да звънна в участъка и да прекратя издирването. След това ще я събудя. Сигурно умира от глад. Ще я нахраня и ще ти я доведа след час, час и нещо. А ти пийни нещо. Стегни се. Не искам да си в истерия, когато я доведа.

— Истерия? Кой е истеричен? Мислех, че е мъртва и захвърлена в някоя канавка. А тя в това време решила да направи шибано гостуване на шибания си баща!

— Трябва да звънна в участъка — повтори той. — Ще дойдем след малко — и затвори.

Когато свърши и с второто обаждане, се върна в спалнята на Кими. Тя продължаваше да спи.

Джейк коленичи до нея и я погали по главата. Косата й беше влажна. Положи ръка на вратлето й. Кожата й гореше през плата. Чуваше равномерното й дишане. Леко похъркваше.

Джейк погъделичка ушенцето. Без да се буди, тя разтърка мястото с пухкавата синя глава на Куки — чудовището.

Той се усмихна. Продължаваше да усеща буцата в гърлото си, но вече се чувстваше по-добре. Преди миг бе съвсем разнебитен. Беше проспала всичко, за щастие.

Ха, та това дете можеше да проспи почти всичко.

Сложи ръка на рамото й и леко я разтърси.

— Събуди се, мило — подкани я той. Отново я разтърси. — Ехо. Има ли някой тук? Кими?

Тя простена и се обърна с гръб към Джейк.

— Нападение по подмишниците — обяви той и навря пръсти под ръчичката й.

Тя се извърна и зарови лице във възглавницата.

— Нападение по дупето!

Тя се пресегна и шляпна ръката му, след това се изтърколи и се обърна с лице към него.

— Така не е хубаво — запротестира тя.

— Искрено съжалявам. Искаш ли да отидем на сладкарница?

— Ще ми поръчаш ли палачинки?

— Разбира се. Хайде да тръгваме.

— Няма какво толкова да ме караш да бързам.

— Ако не се измъкнем бързо, мама може да се появи и да те прибере, и тогава няма да видиш никакви палачинки.

Кими седна в леглото. Потърси под възглавницата и намери Клу.

— Мама сърдита ли ми е?

— Не бих се учудил. И двамата доста се разтревожихме. Това, което направи, е много опасно.

— Бях много внимателна.

— Хайде!

Той я хвана за ръка. Тя скочи от леглото, погледна към Куки, сякаш разсъждаваше дали да го вземе, и се остави Джейк да я изведе от стаята.

— Ще мога ли да остана при теб тази вечер?

— Мисля, че не. Мама ще иска да си у дома.

— А тук не е ли у дома също?

— Разбира се, че е.

— Не искаш ли да остана при теб?

— С удоволствие. Но днес не е особено подходящо. Работя върху много важен случай.

— Някой е опънал петалата ли? — попита тя и се ухили.

— Точно така.

Навън Джейк я вдигна, за да я настани на седалката. Завърза я за столчето. Бързо отиде от своята страна, запали двигателя и включи фаровете. Докато караше на заден ход по алеята, каза на Кими:

— Търсихме те из целия град. Всички от полицейския участък участваха в издирването ти.

— Значи ли това, че съм загазила?

— Мисля, че този път няма да те вкараме зад решетките. Правиш го за пръв път. Но ако се повтори, се опасявам, че ще трябва да си излежиш присъдата. Защо го направи?

— Мама не се държа добре.

— Защото не ти е поръчала сладолед?

— Не. Фрасна ме.

— Как така те фрасна?

— Фрасна ме ей тук — тя посочи със сивата главичка на Клу горната част на ръката си. — Доста ме заболя. Нали не бива да се нараняват децата?

— Избягала си, защото те е ударила?

— Ти никога не ме удряш.

— Само защото знам, че ще ме претрепеш, ако се опитам — увери я той, но кръвта му кипеше.

Кими никога не лъжеше.

Кучката я е ударила.

А не й стискаше да си признае.

— Значи си се ядосала, че те е фраснала и си решила да ми дойдеш на гости? Как намери къщата? И как успя да влезеш?

— О, знам къде е. А ти беше оставил един прозорец отворен.

— И извървя цялото разстояние?

— Да. Но краците ми се умориха.

— Доста хора те търсеха. Изненадан съм, че никой не те е видял.

— Ами виждаш ли — аз се криех. Добра криячка съм.

— Как го постигна? Всеки път, когато някой се приближаваше, се шмугваше в храстите ли?

— Понякога нямаше храсти. Тогава търсех дървета и коли.

— Много предвидливо — отбеляза Джейк.

— Ами виждаш ли, изплаших се от онзи мъж в колата. Той всъщност нямаше котенце, ’щото е било прегазено, но искаше да погали Клу и аз избягах.

— Какво?

Джейк подскочи. Господи, някой все пак се е опитал да я отвлече.

— Татко, трябва да ме слушаш. Не повтарям.

— Слушам те. Каза, че някакъв мъж е искал да погали Клу.

— Да, ама това беше измислица. Искаше да ме сграбчи и да ме натика в колата.

Сърцето на Джейк биеше лудо.

— Той ли ти каза това?

— Не.

— Тогава защо мислиш, че е смятал да те натика в колата.

— Не можеш да излъжеш Ши-Ра.

— Кога стана това?

— Днес.

— След като избяга от къщата на мама?

— Ами, разбира се.

— Той караше кола?

— Да.

— И спря близо до теб, докато ти вървеше към моята къща?

— Да.

— Какво ти каза?

— Вече ти разказах.

— Моля те върни лентата назад.

Кими издаде бръмчащи звуци.

— Готово. Направих го.

— Какво каза мъжът?

— Котето му било прегазено от кола и му било тъжно. Ама не мисля, че е било прегазено. А ти?

— Не знам.

— Не му позволих да погали Клу. Избягах.

— Той не тръгна ли с колата след теб?

— Ами, виждаш ли, аз се затичах към една къща.

— Много умно си постъпила. А той какво направи?

— Бързо се омете.

— Как изглеждаше?

— Ще го вкараш ли в затвора?

— Мога и да го направя.

— Така му се пада.

— Но трябва да знам как изглежда, иначе може и да не го хвана.

— Май е по-добре да го застреляш. Идеята ми не е лоша, нали?

— На колко години изглеждаше?

— Не знам.

— По-млад ли е от мен?

— Да, но е голям.

— Изглеждаше ли достатъчно голям да е студент в колежа?

Кими сви рамене:

— Приличаше на Джордж.

Джордж беше гаджето на Сандра Филипс — детегледачката на Кими от времето, преди бракът на Джейк с ББ да се срине. Тогава Джордж беше в последния клас на гимназията.

— Как изглеждаше?

— Ами, беше без риза — и с хитро гласче добави. — Видях цицките му.

— Видя ли гърба му? — попита Джейк.

И имаше ли подутина, продължи да се чуди той. Изглеждаше ли така, сякаш има нещо като змия под кожата?

Кими поклати отрицателно глава.

— Какъв цвят бяха косите му?

— Черни.

— А очите?

— Не знам — каза тя, загубила търпение. — Стигнахме ли почти сладкарницата?

— След още две пресечки. Слаб ли беше или дебел?

— О, слаб.

— Носеше ли очила?

— Тц.

— А слънчеви очила?

— Татк-о-о-о — въздъхна тя. — Уморих се.

— Нали искаш да го застрелям?

— Ами…

— Каква кола караше?

— О, това е лесно. Като на мама.

— Порше?

— Какво е порше?

— Колата на мама, дето Харолд й я купи.

— А, онази. Не. Като старата й кола. Да не би да е било нейната стара кола?

— Съвсем същата ли беше? Цветът и всичко останало?

— Да. Само дето имаше нещо на нея.

— Какво нещо?

— Нещо като стърчащо знаменце.

— Какъв цвят?

— Червено-оранжево.

— Като твоето цветно червено-оранжево моливче?

— Ами да, разбира се.

— Къде беше знаменцето? Залепено за прозореца или…

— Беше ей там — Кими посочи през прозореца към радиоантената на колата на Джейк.

— Страхотна си, скъпа! Много ми помогна. Нещо друго да се сещаш за този тип или колата?

— Май не. Котенцето му се казвало Силия. Само дето си мисля, че е нямал котенце. А ти? Това май беше измислица, за да му разреша да погали Клу и да може да ме сграбчи. На бас се хващам, че искаше да ми направи нещо лошо. Но го надхитрих, нали?

— Определено, миличка.

Само след секунди Джейк сви към паркинга на един ресторант.

— Ей, ти ми обеща сладкарница.

— Трябва да се обадя по телефона.

Местата до апаратите бяха заети, затова се наложи да спре в далечния край на паркинга.

— На мама ли ще се обаждаш?

— Не. Искаш ли?

— Не!

— Ще звънна в полицията — той разкопча предпазния колан на Кими. Тя се смъкна от високата седалка и последва Джейк през шофьорската врата. Хванал я за ръчичката, той я поведе през паркинга. — Ще звънна на Барни, за да му кажа за този мерзавец във фолксвагена.

Очите на Кими се разшириха от възбуда.

— Наистина ли?

— Да. Ще го сгащим.

— Може ли да ядем, преди да го сгащим? Умирам от глад.

— Ще ядем веднага, след като звънна.

— Добре, но побързай, човече.