Ричард Леймън
Плът (25)

Двадесет и пета глава

Роланд затвори чековата си книжка. В началото на семестъра родителите му дадоха 350 долара в допълнение към таксата за обучение, спане и храна. Каквото останеше след закупуването на учебници, можеше да бъде използвано за странични неща като забавления, допълнителна храна, дрехи (ножове и белезници, помисли си той злорадо) и така нататък. В сметката му бяха останали 142.55 долара.

Сутринта ще ги изтегли от банката и ще ги използва, за да се измъкне от града.

Сумата не бе кой знае колко голяма.

Роланд стана, отиде до бюрото на Джейсън и седна пред него. Намери чековата му книжка в горното чекмедже. Разгледа отрязъците, докато намери последната внесена сума. След това ги прехвърли напред като вадеше сумите, които Джейсън бе теглил оттогава. Излизаше, че Джейсън има близо 400 долара в сметката.

Добра сума.

Роланд ще трябва да поупражнява подписа на Джейсън…

Глупав смотаняк, ти пусна шофьорската му книжка в тоалетната чиния в ресторанта „Оукуд“, забрави ли? И не само това, ами и не взе наличните му пари от портфейла.

Зачуди се дали Силия е имала пари в чантата си.

Беше оставил чантата й в колата на Джейсън.

Да отида ли да я взема?

Не. Прекалено рисковано е.

Наведе се и отвори най-долното чекмедже на бюрото на Джейсън. Повдигна списанията Пентхаус и Хъслър и извади плика със снимките на Дана (защо да не ги вземе за спомен?). Потършува още малко сред списанията и откри спестяванията на Джейсън. Банкнотите бяха сгънати надве и стегнати в пакетче с ластици.

Роланд ги извади. Дебелината да изглеждаше привлекателна. Но откри, че банкнотите са предимно от един долар. Въпреки това цялата сума възлизаше на 87 долара.

Отнесе парите и плика до своето бюро и натика пачката в портфейла си.

В края на бюрото бе изправена рамка с негова снимка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра. Беше я увеличил от негатива на снимка, направена на празника на Вси Светии. Страхотна беше! Роланд — в мантия на вампир(дрехата бе взел назаем за случая). Изкуствените зъби бяха оголени. Устата и брадичката му — изцапани с кръв.

Роланд потупа плика със снимките на Дана и се ухили, когато му хрумна идеята.

Извади снимката си от рамката. Извади и снимките на Дана. След това взе ножица и лепило от чекмеджето.

Разряза Дана.

Чудесен, чудесен начин за убиване на времето, помисли си той.

Залепи парчета от снимките на Дана около вампира.

Скоро озъбеното му лице бе заобиколено от човешки части.

Произведение на изкуството, реши той, когато приключи.

Редно е да измисля име.

Наречи я „Лични блянове“.

Ухили се, тъй като заглавието му допадна.

Точно събираше остатъците, когато някой почука на вратата.

Сърцето на Роланд подскочи.

Бързо натика снимката в чекмеджето на бюрото си.

— Кой е? — попита той.

— Алисън Сандърс. Съквартирантка съм на Силия Джеймърсън.

— Един момент.

Пулсът му бе учестен. Съквартирантката на Силия.

Едно от момичетата, което беше със Силия в търговския център? Ами ако е онова готиното маце, което беше облечено с гащеризона?

Бързо сграбчи джинсите и ги нахлузи. Наведе се, затвори куфара, който беше на пода. Натика го обратно под леглото. Изтича до гардероба, извади спортна риза и бързо я облече. С треперещи пръсти успя да закопчае няколко копчета, преди да отвори вратата.

Точно мацето с гащеризона! Изглеждаше дори по-страхотно, отколкото си спомняше. Вероятно се е пекла на слънце, откакто я видя за последен път, защото лицето й сияеше и бялото на очите и зъбите й изпъкваше. Дори в сенчестия коридор косите й светеха като златни. Беше облечена със синьо-сива блуза с къси ръкави. Блузата бе закопчана до врата. През тънкия плат на раменете се забелязваха презрамките на сутиена. Джобове криеха гърдите й. Блузата бе внимателно подпъхната в бухнали бели къси панталони с навити маншети до средата на бедрата. Носеше чорапи до коленете, с цвета на блузата, и искрящи бели маратонки. Държеше ремъка на кожена чанта, която се полюляваше и докосваше бедрото й.

— Защо не вземеш да ме снимаш? — попита тя. — Снимката трае по-дълго.

Точно в този момент покрай нея мина Кал Табър. Той се изсмя на забележката й, погледна през рамо и подхвърли:

— Запази малко и за мен, Роланд.

Роланд му показа среден пръст.

— Много мило — промърмори Алисън.

— Извинявай. Но някои от момчетата са истински свине. Ще влезеш ли?

— И тук ми е добре. Знаеш ли къде са Джейсън и Силия?

Провери в ресторанта „Оукуд“, мислено я посъветва той.

В същото време се намръщи и поклати глава.

— Не знам. Когато за последен път видях Джейсън, тъкмо тръгваше да я вземе. Възнамеряваше да я води в Рибарската хижа.

— И оттогава не си ги чувал?

— Не.

Чудеше се, дали Алисън винаги така плътно закопчава блузите си. Представи си как реже с ножа копчетата едно по едно и как разтваря блузата.

Алисън присви очи. Дали не ми чете мислите, помисли си Роланд.

— Значи нямаш представа къде са? — попита отново Алисън.

— Не. Но може би… Не искам да мислиш, че съм доносник, но…

— Не се тревожи какво ще си помисля.

— Ами вчера следобед забелязах, че има два телефонни номера на бюрото на Джейсън. Той не беше в стаята, а на мен ми стана любопитно и затова ги набрах. Нали разбираш — просто ей така. Единият беше на Рибарската хижа. Когато позвъних на другия, попаднах на рецепцията на мотел в Марлоу. Предполагам, че Джейсън е възнамерявал да я заведе там.

— Защо чак в Марлоу?

— Ще трябва да попиташ Джейсън. Нямам представа. А и той взе сак, когато тръгваше.

— Въпреки това е доста странно, че все още ги няма.

Роланд се усмихна.

— Сигурно прекарват добре.

Алисън не изглеждаше развеселена.

— Няма какво да се притесняваш. Вероятно скоро ще се върнат. Освен ако не решат да прекарат още една нощ.

— Да — промърмори Алисън, но й личеше, че никак не е убедена.

По дяволите, трябваше да я излъжа, помисли си Роланд. Джейсън ми е звъннал и ми е казал, че ще останат и тази вечер.

Може да се обади на Алисън по-късно и да й го съобщи. Но дали ще му повярва?

Няма значение.

Тя няма да се задържи наоколо достатъчно дълго, за да създаде проблеми.

— Не бих се безпокоил — подхвана отново той, — освен ако не се върнат до утре сутринта. Джейсън има лекции в десет. Сигурен съм, че дотогава ще се е прибрал.

Алисън кимна.

— Ще ми звъннеш ли, ако Джейсън се свърже с теб? Мен сигурно няма да ме има, но можеш да предадеш на Хелън. Имаш ли с какво да запишеш номера?

— Отбелязан ли е в студентския справочник?

— Да.

Значи — и адреса.

— Ще звънна, ако науча нещо.

— Благодаря.

Тя си тръгна.

Роланд я проследи с поглед, докато тя вървеше по коридора. При всяка крачка платът на панталонките се опъваше леко на задника й. Тя се накани да се обърне и да хвърли поглед през рамо. Затова той бързо се дръпна и затвори вратата.

Изтича до леглото и нахлузи обувките. Завърза ги. Посегна под свободно падащата риза и докосна калъфа на кръста. След това провери джоба, за да е сигурен, че има ключ от стаята.

Докато отново отвори вратата, Алисън вече не се виждаше. Затвори зад себе си и хукна по коридора. Заслиза бързо по стълбите.

— Де намали малко, скапаняк! — предупреди го Тод Брустър, когато Роланд почти се сблъска с него и гаджето му на площадката.

— Луд! — чу той гласа на момичето.

Прескочи последните три стъпала.

През стъклените врати зърна Алисън. Вървеше по алеята покрай северното крило на общежитието.

Роланд изчака във фоайето тя да се скрие зад ъгъла. След това я последва.

Запази дистанцията помежду им, когато Алисън се отправи напряко през центъра на университетското градче. Тя тръгна по алеята от западната страна на вътрешния двор. Няколко момчета играеха футбол на моравата. Независимо от късния час имаше момичета, повечето по бикини, които лежаха на одеяла и или четяха, или спяха. Други, събрани на малки групи, разговаряха, а трети — следяха футболния мач. Тук-таме имаше и двойки, излегнали се на одеялата. Една двойка се прегръщаше бурно. Близо до алеята хубаво момиче с разкопчано горнище лежеше по корем и се подпираше на лакти. Бе напълно погълната от книгата, която четеше. Роланд позабави ход и огледа добре гърдите й. Усети лека възбуда.

Коя ли е тя, зачуди се той.

Забрави я. Имаш други планове за тази вечер. А след като свършиш, се омиташ оттук завинаги. Нямаш време за тази, дори да знаеш коя е.

Нещата тук доста се напичат.

Ако наистина искаш да си в безопасност, ще тръгнеш още сега и ще забравиш за Алисън.

О, не мога да направя това. Няма начин.

Първо — Алисън, след това поемам.

Макар че е жалко да се остави всичко това.

Не се тревожи. Светът е пълен с вкусна свежа плът.

В края на алеята Алисън сви наляво и мина през сенчестото пространство между аудиторията „Дохън“ и театъра. Излезе направо на улицата. Пресече.

Роланд наблюдаваше иззад едно дърво, докато Алисън не се скри зад ъгъла. След това и той се втурна да пресича. Когато стигна до ъгъла, Алисън бе на не повече от двадесет метра отпред. Ако се обърне сега… Той бързо направи крачка встрани и се шмугна в храстите.

Изчака малко и надникна. Алисън бе спряла по средата между двете преки. Гледаше нагоре. Оправи дръжката на чантата върху рамото си. Изви гръб и сякаш си пое дълбоко дъх. Докосна горното копче на блузата. След това ръката й се спусна на кръста и провери дали блузата е добре втъкната. Слезе от тротоара.

Роланд бързо я последва.

Зърна я. Беше във вътрешния двор на стар жилищен блок с тухлени стени, обрасли с бръшлян. Докато я наблюдаваше, тя се изкачи по външното стълбище, което водеше към балкона на целия първи етаж. Подмина две врати и се спря пред третата.

Вместо да почука или да отвори с ключ, тя се облегна на перваза от ковано желязо. Склони глава. Известно време остана неподвижна. След това се откъсна от перваза, вдигна ръка и се изви, за да види гърба на панталоните. Прокара бързо ръка няколко пъти през седалището. Най-накрая пристъпи към вратата и почука.

Отвори мъж. Беше по-висок от Алисън. Най-малко метър и осемдесет. Беше облечен в панталони и тясна плетена риза. Дори от разстояние Роланд виждаше, че е добре сложен — плосък корем, широкоплещест, дебел врат и мускулести ръце.

Не беше тип, с когото да си имаш работа.

Мъжът отстъпи назад и изчезна. Алисън влезе и вратата на апартамента се затвори.

А сега какво, зачуди се Роланд.

Да се кача и да направя опит?

Не бъди глупак.

Да изчакам, докато си тръгне, и да я нападна по пътя?

Ако този тип е поне малко джентълмен, ще я изпрати. Освен това тя ми трябва на място, където ще съм сигурен, че никой няма да ме прекъсне.

Искам да прекарам доста време насаме с нея.

Ще се върна в общежитието и ще потърся името й в студентския справочник, реши той.

Да.

Роланд изтри потните си треперещи ръце в ризата.

— Прибирай се по-бързо, Алисън — прошепна той.

След това се отдалечи.