Ричард Леймън
Плът (7)

Седма глава

С чаша димящо кафе в ръка Дана Норис се върна на масата в ъгъла на студентския клуб. Прочете стихотворението още веднъж, сбръчка нос и въздъхна.

Защо не пишеше по-разбираемо този тип?

— Привети.

Тя вдигна поглед и зърна до масата Роланд.

Роланд Тъпака.

Всъщност той не беше тъпак — дори напротив. Но никой не успяваше да го отгатне по вида му.

Дългата му мазна черна коса бе с път по средата, като на героите от старите гангстерски филми. Чрез този стил, както обичаше сам да обяснява, изразяваше уважението си към Закеръл — бившият водещ на късно телевизионно шоу на ужасите.

Днес бе облякъл спортно карирано сако с крещящи цветове и една от неизменните си парцаливи тениски. Този път на тениската в телесен цвят бе изрисувана продълговата прободна рана с изобилие от ярка кръв и разпилени черва.

— Мога ли да седна при теб? — попита той.

— Опитвам се да уча.

Кимвайки, той придърпа оранжев пластмасов стол и се настани срещу нея.

Дана заби поглед в книгата.

— Какво според теб е „сила в зелен фитил“?

— Звучи ми като плесенясал дренаж.

— Голяма помощ ми оказа, няма що.

Роланд се наведе напред и опря лакти на масата.

— Чу ли какво е станало в ресторанта „Оукуд“?

— Защо не отидеш да хапнеш нещо? Приличаш на…

— … Жив труп — довърши той.

— Точно.

— Благодаря.

Той се ухили. Кривите му зъби приличаха на изкуствени — като онези, които се купуват за маскарада в навечерието на празника на Вси Светии.

Дана не разбираше как Джейсън го търпи за съквартирант. А още по-малко — как може да са приятели.

— Значи не си чула.

— Какво да чуя?

— За избиването.

— А, избиване. Това обяснява блясъка в очите ти.

— Станало е извън града. При оня стар ресторант „Оукуд“. Мъж и жена дошли от Лос Анджелис с намерението да го отворят наново. Мястото не работи от години — откакто няколко от постоянните посетители опънали петалата, след като яли там. Отровили се — той размърда тънките си черни вежди. Излъчваше доволство. — Та снощи били там да пооправят, но мъжът напълно превъртял и прострелял жена си с пушката в главата. В този момент се появило някакво ченге и му видяло сметката.

— Точно неща, по каквито си падаш — отбеляза Дана.

— Възхитително, нали?

— Жалко, че не си бил там да гледаш.

— Така е. Отидох сутринта, но ченгетата бяха отцепили мястото — той сви рамене. — Но труповете сигурно вече са откарани.

— Наистина е сигурно.

— Ама нямаш идея как ми се ще да погледна вътре. Чат ли си? Може още да не са почистили. Представяш ли си само какво остава от човек, получил куршум право в главата, а? Нищо чудно парчета от черепа и мозъка на жената да са още по стените…

— Престани.

— Както и да е. Помислих си, че по-късно мога пак да опитам да вляза. Ако ченгетата са се разкарали. Имаш ли нещо против да ми заемеш фотоапарата си, твоя Полароид?

Дана го погледна втренчено и усети как се изчервява.

— Какво те кара да мислиш, че имам Полароид?

— Просто знам. Е, ще ми го дадеш ли?

— Отрепката му с отрепка. Показал ти е снимките, нали?

— Разбира се. Нали сме съквартиранти.

Устата й пресъхна. Вдигна кафето с трепереща ръка и отпи. Трябваше да се досети, че Джейсън няма да спази обещанието си. На кого ли друг ги е показал? На всички от общежитието? Тя искаше да изгори проклетите снимки, но Джейсън обеща, че няма да ги покаже никому.

Можеше да си представи как Роланд Тъпака им се наслаждава.

— Какво ще кажеш? Ще ми го дадеш ли?

— Ще убия оная отрепка!

Роланд се изхили.

— Ще ми позволиш ли да гледам, докато го правиш?

Роланд едва ли им се бе наслаждавал чак толкова, помисли си тя. Дори може да не са му се сторили интересни, защото не се виждат нито черва, нито изкривени крайници. Освен ако не си ги е представял с болното си въображение. Което беше доста вероятно.

— Ходил ли си при психиатър заради тези твои проблеми? — осведоми се Дана.

— Психиатър ли? При онези, дето се ровят в мозъка? Между другото знаеш ли как го правят? Първо ти продупчват черепа, за да го отделят от мозъка, после…

— Стига.

Роланд млъкна, а тя продължи:

— Какво ти става? Знам, че си съквартирантът на Джейсън, и че сте приятели. И вероятно трябва да се държа мило с теб, сякаш си човешко същество. Но той не е наоколо, така че се престани. Какво ти става, а? Просто съм любопитна. Или си напълно смахнат, в което се съмнявам, или цялата тази мания за кръв и черва е нещо като игра. Но ако е игра, трябвало е да я преодолееш поне преди пет години.

По време на нейния изблик Роланд бе дръпнал лакти от масата и се бе отпуснал назад. Изглеждаше потресен. Дребните му очички бяха широко отворени, а устата — зяпнала.

— Знаеш ли защо се държиш по този начин? — продължаваше Дана. — Аз имам идея. Тя се свежда до следното. Страх те е.

Роланд погледна през рамо, за да се увери, че никой не ги слуша. Наоколо нямаше хора.

— Страх те е, че никой няма дори да забележи съществуването ти, ако не обикаляш наоколо и не се държиш като смахнат. Хората поне те забелязват. Не им харесва това, което виждат, но поне те забелязват. Това — първо. И второ — вкопчил си се за тази кръв и тези черва, защото искаш уж да се надсмееш над онова, което те плаши най-много — смъртта. Подиграваш се на болката и смъртта, защото искаш да си внушиш, че не съществуват. Защото мисълта за тях те ужасява.

Дана спря. Облегна се на стола, скръсти ръце и го загледа втренчено.

— Ти си луда — промърмори той.

— Снощи в онзи ресторант са били убити истински хора — налагаше си да говори спокойно. — Това е било действителността — ако всичко, което ми разказа е така.

— Да…

— Истинско, Роланд, а не като в онези глупави филми, които толкова харесваш. Просто така си си глътнал акъла, че се налага да защитиш крехката си психика като омаловажаваш случилото се.

— Ти си истински Зигмунд Фройд.

— Ако питаш мен, ти си тръгнал натам с пълното съзнание, че ченгетата ще те спрат. Знаел си, че няма да зърнеш труповете или полепналия по стените мозък. Отишъл си там само, за да можеш да се фукаш, че си го направил, и да го включиш към дивашкото си поведение, с което привличаш вниманието върху себе си. Така се опитваш да си внушиш, че то не се е случило, че не е толкова ужасно.

— Не е вярно.

— Слабак такъв. Та теб те е страх от собствената ти сянка.

— Не е вярно. Исках да видя труповете. Не съм виновен, че…

— Ти си страхливец, Роланд. Страхливец.

— Щях да вляза, ако…

— Ако ченгетата не те бяха прогонили. Ха на бас. Да, готова съм да се обзаложа. На сто долара. Представи си само колко тениски и маски можеш да си купиш със сто долара.

Ъгълчето на устата на Роланд се изви в лека усмивка.

— Готова си да се обзаложиш на сто долара, че няма да вляза в ресторанта?

— Напълно.

— Ти си луда.

— Имаш ли сто долара.

Роланд се поколеба.

— Така си и мислех — подигра го Дана.

— Това са бая пари.

— Предлагам ти сделка. Ако загубиш, няма защо да ми плащаш и цент. Просто зарязваш смахнатото си поведение. Спираш да носиш тези тениски и се държиш като човешко същество.

Той се намръщи.

— Не знам. Това значи…

— Готвиш се да се измъкнеш, а?

— Не.

— Договаряме ли се?

— Единственото, което трябва да направя за да спечеля, е да вляза в ресторанта, нали?

— През нощта — уточни Дана.

— Дадено.

— Ще влезеш довечера и ще прекараш цялата нощ. Сам.

Усмивката му започна да изчезва.

— А що се отнася до фотоапарата ми, можеш да го вземеш.

— А ти как ще разбереш, че съм останал там цялата нощ? Искам да кажа, бих могъл да се измъкна. Не, че ще го направя, но…

— Ще бъда отвън в колата си. И кой знае — може от време на време да идвам да проверявам дали си още вътре.

— Приемам облога.

— Ще мина да те взема довечера в девет.