Ричард Леймън
Плът (15)

Петнадесета глава

— Как си, човече?

— Добре съм — отвърна Джейк в телефонната слушалка. Не само, че не се чувстваше добре, ами бе направо депресиран. Веднага след разговора трябва да откара Кими при майка й. — Стийв появи ли се?

— Да. И иска да говори с теб. Стой за секунда.

Само след миг Стийв Епългейт бе на телефона.

— Джейк? Приключих със Смелцър. Искам да дойдеш.

— Откри ли нещо интересно?

— Интересно? О, да, определено. След колко можеш да се появиш?

— Петнадесет-двадесет минути.

— Редно е и Хигинс да узнае какво съм открил.

— Шефът? Че какво чак толкова има?

— Запалих любопитството ти, нали? Хайде, размърдай се. Аз ще звънна на Хигинс — без думичка повече той прекъсна разговора.

Джейк постави обратно слушалката върху апарата.

Сгушена на дивана, Кими гледаше телевизия. Даваха „Тримата бунаци“. Кърли точно се опитваше да попречи на Моу да не му бръкне в очите.

— Мило — обади се Джейк, — хайде да тръгваме.

— Трябва ли?

— Ти какво, няма ли да ме слушаш? — сопна се престорено той.

Отиде бързо до Кими. С широко отворени очи тя прилепи ръце до тялото си. Пръстите на Джейк се заровиха в ребрата й. Тя се смееше и въртеше.

— Ще те науча аз! — кискаше се Кими.

Легна по гръб, размаха крачета и започна да го рита. Едното успя да го удари по бедрото.

— О-о-о! — простена той и се хвана с ръце за удареното място.

Отстъпи назад и се стовари по гръб на пода.

Кими му се ухили победоносно от дивана.

— Така ти се пада, когато се закачаш с Ши-Ра.

— Права си. Ти направо ме съсипа.

Тя размаха юмрук към него.

— Искаш ли още?

— Не, моля те.

Джейк се изправи и смени тона:

— Наистина трябва да тръгваме.

Радостта от лицето й изчезна.

— Защо?

— Мама те чака, а и аз трябва да отида на работа, мило.

— Ще дойда с теб в работата ти. Става ли?

— Не.

— Няма да пускам сирената — увери го тя, докато го гледаше разкаяно и с надежда. — Наистина обещавам. Мога ли да дойда?

— Съжалявам, миличко, но днес няма да стане. Освен това няма да използвам колата със сирената.

— Нищо. Искам да дойда с теб.

— Няма да ти хареса там, където отивам. Трябва да видя един, който вече не е сред живите.

— Ъх! Наистина ли?

— Да.

На лицето й се появи гримаса на отвращение, каквато би направила, ако някой постави пред нея чиния с цвекло.

— Е, поне не го пипай — посъветва го тя.

 

 

Спирайки зад играчката на ББ, Джейк слезе и отиде до дясната врата на колата. Кими го гледаше сериозно. Предпазният колан бе вече разкопчан, но тя не бързаше да махне презрамките от раменете и продължаваше да седи в столчето.

— Хайде да видя, можеш ли да се усмихнеш — подкани я Джейк. — Днес е рожденият ден на мама. Ще й бъде приятно да види усмивка върху физиономията ти.

— Не ми е добре.

— Лошо ли ти е?

— Не съм щастлива.

— Защо?

— Ти ме изоставяш.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

Джейк я взе на ръце. Тя го обви с ръце и крака.

— Днес ще прекараш много добре, ще видиш — убеждаваше я той, докато я отнасяше към къщата.

— Няма.

— А аз ще дойда в петък и двамата ще разполагаме с цели два дни, както е редно.

Кими се притисна още по-плътно до него. Усети как телцето й започва да трепери и разбра, че плаче. Не го правеше високо. Просто се задавяше от сълзите си и той чуваше накъсаното й дишане.

— О, миличко — нежно промълви той като се стараеше също да не ревне.

Джейк сви с колата към погребалното бюро „Епългейт“. Градчето Клинтън не беше достатъчно голямо, за да поддържа собствена морга. Но Стийв, чийто брат се занимаваше с погребални ритуали, бе работил дванадесет години като съдебен патолог в Лос Анджелис, преди да напусне разгневен, защото несправедливо уволниха началника му, и да се върне в родното си градче, където продължи да упражнява занаята.

В Клинтън не правеха много често аутопсии. Но все пак бяха достатъчно, за да е доволен Стийв. Аутопсия се правеше на всеки загинал при злополука, самоубийство, убийство или при неочаквана смърт от заболяване. Аутопсия се правеше и на всички трупове, които щяха да се кремират, а не погребват. При тези обстоятелства дори малкото спокойно градче като Клинтън осигуряваше достатъчно възможности на Стийв да упражнява занаята си.

Трима нови клиенти само в четвъртък, помисли си Джейк, докато слизаше от колата. Стийв сигурно има чувството, че е отново в Лос Анджелис.

Джейк влезе през задната врата, която водеше към офиса на Бети. Тя спря да пише на машината и, като видя кой е дошъл, се усмихна. Завъртя се на стола.

— Отдавна не си идвал, Джейк.

Наклони стола назад и постави ръце на тила си — поза, която очевидно целеше да привлече вниманието на Джейк върху гърдите й. Работата на Бети не включваше постоянни срещи с клиентите на погребалното бюро, затова можеше да се облича както иска. Днес носеше тениска с надпис „Зарадвай ме“, прилепнал плътно върху едрите й гърди. Зърната им стърчаха под меката материя.

— Добре изглеждаш — отбеляза той.

— Естествено.

Тя се загледа в слабините му. Той не погледна надолу, но усети как платът около чатала му се надига.

— Е, да вървя, че Стийв ме чака.

— Няма нужда да бързаш. Хигинс още не е пристигнал — тя погледна лицето му. Очите й се разшириха. — Е, каква е историята?

— Коя история?

— Нова приятелка ли си намери?

Джейк поклати глава.

— Да не си дал клетва за въздържание?

— Не, просто имам много работа.

По устните й заигра усмивка.

— Е, ако някога нямаш чак толкова много работа… Мога да ти кажа, че купих нов гумен чаршаф за леглото и огромна бутилка масло за тяло, с което можем да се мажем един друг. Трябва да ме видиш как лъщя на светлината на свещ.

Джейк си представяше. Сви напуканите си устни и подсвирна замечтано.

— Ще го имам предвид.

— Надявам се, че ще намериш време, когато не си толкова зает.

— Непременно.

Тя кимна доволна. Отново се загледа в слабините му.

— С удоволствие ще се погрижа за него още сега. Има доста празни стаи наоколо. Какво ще кажеш?

— Не говориш сериозно, нали? — удиви се той, макар да знаеше, че тя прави точно това. — Намираме се в погребално бюро, все пак — припомни й той.

— Съвсем подходящо място, за да се погрижи човек за надървеност, а аз виждам точно такава в момента.

Тя стана. Носеше къса черна кожена пола. Голите й крака бяха слаби и с лек тен.

— Това е лудост — промърмори Джейк.

Усещаше как целият трепери. Наистина ли щеше да се остави да го увлече в играта си?

В този момент задната врата се отвори и Барни Хигинс, шефът на полицията в Клинтън, влезе. Бети се обърна към Барни:

— Здравей, Барн.

— Здрасти, Бети.

Дребният жилав мъж й намигна и цъкна с език:

— Как си го представяш това, дето го пише на тениската ти?

— Ти какво предлагаш, Барн?

— Къде ги намираш? Бих искал да поръчам няколко за жената — той се засмя и потупа Джейк по рамото. — Хайде да действаме. Зарязах страхотна игра на покер вкъщи — обърна се към Бети. — Къде е Стийв? Долу в кланицата ли?

— Стая В-1 — отвърна тя. — Забавлявайте се, момчета.

Излязоха от офиса й през страничната врата и слязоха по стълбището към мазето.

— Бива си го момичето, нали? — попита Барни.

— Да.

— Страхотна е. Ох! Как да не си поиграе човек на „Да скрием салама“ в нея, нали?

— Наистина е впечатляваща.

В дъното на стълбището Джейк отвори металната врата. Точно насреща бе стаята за аутопсии В-1. Стомахът му се стегна, когато пристъпи и отвори вратата. От стаята долиташе високо жужене, като от зъболекарска бормашина.

Със стиснат между зъбите остатък от пура Стийв Епългейт работеше сред облак от дим. А каквото и да бе заниманието му, то бе свързано с голата жена на масата пред него и с жужащата машина — източник на целия този шум.

Докато прекосяваше покрития с линолеум под, Джейк предпочете да гледа обувките си.

Моторът на триона млъкна.

— Кой е това? — попита Барни.

— Мери Бет Харкър. Вероятно става въпрос за аневризъм на главния мозък.

— Момичето на Джо Харкър?

— Точно така.

— О, Господи! Кога е станало?

— Снощи.

— Господи! Та тя на колко е? Осемнайсет? Деветнайсет?

— Деветнайсет.

— Господи! Та тя бе единствената му дъщеря.

Джейк усети как кръвта му се смразява. Кими. Божичко, ами ако това бе Кими? Как може да продължи да живее човек, ако нещо подобно се случи с детето му?

Извърна се и се загледа към другата маса. Тялото бе покрито със синкав чаршаф.

— Това Смелцър ли е? — попита той като избягваше да се оглежда.

— Това е Роналд Смелцър. Ще стигна до Пеги Смелцър по-късно днес.

Аз убих този човек, помисли си той. Искаше да почувства вината, за да разсее мислите си от ужасната представа, че Кими можеше да е мъртва.

Аз убих този човек. Той е мъртъв заради мен.

В съзнанието му изплуваха образите. Чудесно. Ето — Смелцър надига глава, парче от кожата на жена му се вее между зъбите му, той бавно посяга към пушката.

— Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо — отбеляза Стийв и изтръгна Джейк от унеса.

Стийв отметна чаршафа.

Смелцър лежеше по корем. Куршумите на Джейк бяха оставили пет рани там, където бяха излезли през гърба и разкъсали шията му.

— Добри попадения — отбеляза Барни.

Джейк стоеше загледан в разреза — от врата, надолу по гръбнака, през дясната буза на задника и бедрото, чак до глезена на десния крак. Отстрани на суровия безкръвен разрез имаше ивица синьо-сивкава кожа, широка около сантиметър.

— Какво е това? — попита Джейк.

— Нещо като загадка — отвърна Стийв.

С върха на пурата той посочи дупката при глезена — голяма колкото двадесет и пет цента, — и попита Джейк:

— Знаеш ли нещо за това?

Джейк поклати глава.

— Когато го съблякох днес сутринта, я открих заедно с обезцветяването, което виждаш тук. Откровено казано, не разбирам за какво става въпрос. Натъртването обикновено се причинява от травма, която разкъсва капилярите под кожата. Затова се запитах какво може да е ударило мъжа така, че да остави синина по протежение на цялото тяло.

— Нещо еластично? — предложи Джейк.

— Камшик или маркуч? — намеси се и Барни.

— Хрумнаха ми тези неща. Но проблемът е, че по епидермиса не се забелязват следи от нараняване както, ако човекът е бил ударен с такова нещо. А раната при глезена съвсем възбуди подозренията ми. Затова, като започнах от глезена, направих разрез и проследих пътя на улея чак до врата. Открих разделение от около два сантиметра по продължение на цялата рана. Съединителната тъкан под кожата и мускулите вече не беше цяла. Сякаш нещо, дебело около два сантиметра, насила е повдигнало кожата отвътре.

— Какво ще рече всичко това? — не се стърпя Барни.

— Нещо е влязло в тялото на този мъж през раната при глезена и си е прокарало път чак до врата.

— Искаш да кажеш нещо живо?

— Точно това имам предвид.

— Глупости!

Стийв изтърси пепелта от пурата. Тя падна в канала на пода. Той продължи:

— Открих и сериозно увреждане на мозъка. Все едно, че нещо го е дъвкало.

Джейк се загледа в трупа.

— Искаш да кажеш, че нещо си е пробило път през тялото и е нападнало мозъка?

— Така изглежда.

— Господи! — промърмори Джейк.

— Добре, де — обади се Барни. — А къде е това нещо?

— Изчезнало е.

— Как така е изчезнало?

— След като мъжът е починал, то си е прегризало път през хранопровода. Оттам е отишло в стомаха. Направило е отвор в стената на стомаха и, като е минало през дебелото черво, е излязло през ануса.

— Майтапиш се — не се сдържа Барни.

Стийв загаси пурата в металната решетка на канала.

Вдигна чифт спортни гащета, обърнати наопаки — седалището им бе изцапано с изпражнения и кръв.

Барни сбръчка нос.

Стийв вдигна чифт джинси, също обърнати наопаки. По десния крачол личеше тънка диря, която при маншета почти изчезваше,

— Майтапя ли се?

Барни невярващо заклати глава наляво-надясно.

— Какво може да направи такова нещо? — обади се Джейк.

Стийв сви рамене. Единият край на устата му се изви в усмивка.

— Амбициозна змия?

— Много остроумно, няма що! — обади се Барни.

— Нямам никаква представа какво е, но поне по форма напомня на змия.

— Никога не съм чувал змии да вършат подобни неща.

— Така е — съгласи се Стийв.

— Бил ли е жив Смелцър, когато това нещо е влязло в него? — обади се Джейк.

— Определено.

— Откъде знаеш?

— От количеството загубена кръв и тази по десния му чорап. Съдейки по степента на съсирване на кръвта при раната на глезена, бих казал, че това нещо е влязло в него минути, преди да умре Смелцър.

— И е напуснало тялото му след смъртта? Това пък откъде знаеш?

— Пак от количеството кръв. Има много малко в участъците, през които е гризало, за да мине.

— По дяволите. Все едно сме в Зоната на здрача — не се стърпя Барни.

— Какво е твоето обяснение? — попита Джейк.

— Не знам — отвърна Стийв безпомощно.

— Говорим за мъж, който простреля жена си в главата и започна да я яде. И ти казваш, че минути преди да се нахвърли отгоре й, това змиеподобно нещо си е прокарало път през глезена и го е ухапало по мозъка.

— Точно така изглеждат нещата.

— И след като го застрелях, то… е напуснало тялото му?

— Не го ли забеляза случайно? — обади се Барни.

— Не се застоях дълго. Огледах набързо ресторанта, да не би да има трети човек, и се отправих към колата да повикам подкрепление. Вероятно ми е отнело около петнадесет минути. Предполагам, че в това време се е измъкнало.

— Нищо не знаем със сигурност — отбеляза Барни.

— Може още да е в ресторанта — предположи Джейк.

— Вече претърсих тук — обади се Стийв. — А също и колата, която го докара. Не исках то да се навре в мен.

Барни се приближи към Стийв. Протегна ръка, хвана с пръсти крачола на белия му панталон и внимателно го повдигна.

— Вече се проверих — заяви Стийв.

Той вдигна и двата маншета високо над глезените.

Барни се наведе, за да огледа още по-отблизо.

— Ами ти? — обърна се той към Джейк.

— Взех си три душа, след…

— Добре. Значи държиш на хигиената. А я сега вдигни крачолите, за да видим.

Джейк ги вдигна до коленете. Барни приклекна до него и го огледа внимателно. След това дръпна чорапите на Джейк надолу.

— Добре, значи сега знам, че вие няма да се нахвърлите върху мен и да ме заръфате.

Джейк кимна и добави:

— Значи не съм единственият, който мисли, че това змиеподобно същество е накарало Смелцър да откачи?

— Звучи налудничаво, но може и да не е.

— Опасявам се, че съм съгласен с Барни. Сякаш е някакво същество, което се поддържа чрез симбиозна връзка с човека, в чието тяло се е настанило. Някакъв паразит, който не просто се захранва от своя домакин, а по някакъв начин, започва да контролира навиците за хранене на човека.

Барни се усмихна криво.

— Освен ако Смелцър не е имал навика да похапва от жена си.

— Значи предполагаме, че е някакво змиеподобно нещо, което се навира в човека, започва да контролира мислите му и го кара да яде човешка плът? Това е, което предполагаме, нали?

— Звучи невероятно. А и при последния ми преглед не ме изкараха луд.

— Ако има друг начин, по който да се тълкува станалото, с готовност ще го изслушам — заяви Стийв.

— Двамата ми приличате на създадени в подсъзнанието кошмарни образи — тюхкаше се Барни.

— Никой от вас не е попадал в подобна ситуация, нали? — уточни Джейк.

— Шегуваш ли се?

— Чувал съм за канибализъм — продължи Джейк, — но никога за змия, или каквото и да е, което се напъхва в човека и го превръща в човекоядец.

— Господа, май има и допълнение към тази история — Стийв извади нова пура от джобчето на бялата си престилка, махна целофана и отхапа края. Изплю парченцето в канала. Прокара език по дължината на пурата. След това я пъхна в уста и запали, преди да продължи. — Вчера ходих до Марлоу по молба на мой колега, Херман Уилис. Голото тяло на двадесет и две годишно момиче е било открито четвъртък следобед. Било е заровено в полето на изток от Марлоу. Могло е никога да не бъде намерено, ако някакво хлапе не отишло да си играе в полето с кучето си. Кучето е надушило гроба. Хлапето се втурнало вкъщи, за да вземе лопата. Вероятно е смятало, че е попаднало на скрито съкровище. Покопало малко, преди отново да се втурне с писъци към дома си.

— Бая трябва да се е изплашило.

— А ето и интересната част. Тялото е било наядено. Доста от кожата е била смъкната, част от мускулите са били ръфани — пурата в ръката на Стийв затрепери. — Имаше следи от нахапване по цялото й тяло. Някои бяха само повърхностни. При други е била откъсвана плът. Тялото е било разрязано по средата. Сърцето откъснато и отчасти изядено. Главата й е… скалпирана. Черепът е бил счупен. Предполагам, с тъп предмет или камък. Мозъкът й липсваше.

— Господи, какъв кошмар! — обади се Барни.

— Уилис никога не е виждал подобно нещо. Мисля, че ме извика повече за морална подкрепа, отколкото за професионален съвет. Както и да е. Пробите, които взехме от захапката и слюнката по ранните показват, че нападателят е бил човек.

— Искаш да кажеш, че тя е станала жертва на това нещо?

— На някой, в който това нещо се е настанило.

— Кога е умряла?

— В сряда, около полунощ. Уилис можа да уточни времето на смъртта й доста точно, по съдържанието в стомаха й. Била е забелязана в заведението за пици около осем същата вечер. Степента, до която пицата е била смляна…

Барни перна с ръка бедрото на тялото на масата пред себе си.

— Къде е бил Роналд Смелцър в сряда вечер?

— Не мисля, че Смелцър го е направил — обади се Джейк. Сърцето му биеше лудо. — Микробусът, дето се опита да размаже Силия Джеймърсън, идваше от Марлоу. Това стана в четвъртък следобед. Някой, нещо, е слязло живо от микробуса. Имаше следи от кръв по паважа при задната врата. Проследих дирята в полето, но не успях… — той поклати глава. — Микробусът катастрофира на няколкостотин метра от ресторанта „Оукуд“. Да предположим, че съм тръгнал по следите на това змиеподобно същество и то се е укрило в ресторанта. А по-късно същата вечер се е намърдало в Смелцър — той се обърна към Стийв. — Тук ли е още тялото на шофьора на микробуса?

— Насам.

По коридора последваха Стийв от стаята за аутопсии до, помещението с десетина хладилни помещения. Той провери етикетите и изтегли едно чекмедже. Тялото бе покрито с чаршаф. Джейк беше благодарен за миризмата от пурата на Стийв, макар ида не бе достатъчна да надвие дъха на изгоряла плът и коса.

— Ако предпочитате да не гледате — предложи Стийв, — аз съм наясно какво търсим.

Джейк, който бе видял трупа, проснат на предното стъкло на микробуса, не изгаряше от желание да го огледа сега отблизо. Но не искаше Барни да го сметне за гнуслив, затова не каза нищо.

— Дай да видим — подкани Барни.

Стийв отметна чаршафа. Джейк се загледа в металния ръб на алуминиевото чекмедже. Макар да не фокусираше поглед върху трупа, все пак с периферното си зрение го видя — неясна черна маса с очертания на човешко тяло.

— Ще трябва да го обърна — обясни Стийв.

— Ще успееш ли? — попита Барни като очевидно не желаеше да предложи помощ.

— Няма проблеми.

Джейк премести погледа си към Стийв и забеляза, че той е нахлузил хирургически ръкавици. Наблюдаваше как Стийв се навежда над тялото. Долови звуци, сякаш нещо се разтрошаваше. Дочу себе си как простена.

— Този е като истинска люспа — промърмори Барни. — Разпада се при допир.

Стийв се усмихна сковано като стисна пурата със зъби. Като надигаше и теглеше, той се бореше да обърне черната буца. Когато свърши, предницата на бялата му престилка имаше вид, сякаш някой беше размазвал въглища по нея.

— Джейк, прав си.

Джейк насочи поглед натам, накъдето сочеше протегнатия пръст на Стийв. От тила до средата на гърба, успоредно на гръбначния стълб, се различаваше сивкава подутина.

— Нещото като че ли е заело същото положение, както при Смелцър — отбеляза Стийв.

— Само дето не е излязло отзад — добави Барни.

— При всичките тези наранявания е трудно да се определи точно какво е станало, но очевидно нещото бързо се е измъкнало като е разкъсало кожата над себе си.

— Трябва да е доста силно, за да успее да направи това — обади се Джейк.

— Да — включи се и Барни. — А после да отвори и задната врата на микробуса.

— Тя сигурно се е отворила при сблъсъка — предположи Джейк.

— Може и така да е станало.

— Ще взема мярка на челюстта и кръв за проба — реши Стийв. — И ще отскоча до Марлоу. Ще звънна оттам да ви кажа дали съвпадат. Но съм готов да се обзаложа, че е така.

— Звънни ми вкъщи — уточни Барни. — Там сега тече игра на покер.

— Ако това е типът, който е убил момичето в Марлоу — обади се Джейк, — то нашата теория се потвърждава.

— Мисля, че може да я смятаме за потвърдена.

— Да — съгласи се и Барни. — Значи имаме змия, дето влиза в хората и ги превръща в канибали. Звучи ли ви правдоподобно?

Джейк отстъпи от трупа. Облегна се на стената с чекмеджетата. Отмести се малко, за да избегне някаква дръжка, попаднала в гърба му. Скръсти ръце.

— Нещото е убило в сряда. Опита се да унищожи Силия Джеймърсън в четвъртък следобед, а после погуби Пеги Смелцър вечерта в четвъртък. Излиза, че си търси по жертва на ден.

— „Дай ни днес насъщния“ — изрецитира Барни.

— Днес е събота. Чудя се дали е убило някого вчера.

— Не може само да го направи — обърна внимание Барни. — Иначе нямаше да се вмъква в хората.

— Най-добре да проверим всички, които бяха в ресторанта в четвъртък и всички, които са имали нещо общо с трупа на Смелцър.

— Отвори ти се работа. Иди и започвай. Ще видим как ние тримата ще се справим. Никой, освен нас, не знае. И засега е добре да не се разчува. Ако хората научат, ще настъпи хаос. Ще действаш сам, Джейк, и ще докладваш само на мен.

— Ами Чък?

— Ще ви разделя, докато приключиш. Това е единственият начин да не се разчуе.

— Сигурен ли си, че трябва да остане тайна? — попита Стийв. — Ако хората са предупредени за опасността, могат да се предпазят.

— Ще се паникьосат. Или ще решат, че сме откачили. Или — и двете.

— Знам, но…

— Гледай си чекмеджетата, Стийв. Ако не се справим до ден-два, ще включа всички в задачата. Съгласен ли си? Дори ще дадем пресконференция. Но нека си затраем ден-два и да не казваме на хората, че някой ги е включил в менюто си.