Ричард Леймън
Плът (20)

Двадесета глава

Алисън се събуди. Слънчевата светлина огряваше леглото й. Топлият бриз, който влизаше през отворения прозорец, ухаеше на цветя и трева. Някаква птица грачеше с дрезгав глас. Сякаш бе ядосана от приятното чуруликане на съседите й. Някъде в далечината прокънтяха камбаните на църквата. Алисън си представи пеещите богомолци: „… и ще се срещнем на красивия бряг…“

Чувстваше се добре и се протегна под чаршафа. Отметна го и с изненада установи, че е сложила новата синя нощница.

Възнамеряваше да я облече при специален случай. Може би тази нощ по някакъв начин беше специална.

Сети се как се качи в таванската си стая, след като с Хелън поиграха карти и гледаха телевизия. Седна на бюрото и се загледа в снимката на Евън, окачена на таблото й за съобщения. Докато мислеше за него, я обхвана чувство на самота и празнота. Вероятно и в момента бе с Трейси Орган-Морган. Копеле! В стремежа си да го нарани, откачи всички снимки. Започна да къса една от тях на парченца. На снимката двамата с Евън се държаха за ръце. Силия я бе направила преди две седмици на моравата зад аудиторията „Бенет“. Евън беше с тениска с надпис: „Поетите го правят с ритъм.“ На лицето му имаше глупаво изражение. Защото вместо да ги насърчи с обичайното „А сега кажете мармалад!“, Силия бе изтърсила: „Кажи — аз съм коварен лингвист!“

Алисън късаше снимката, хвърляше късчетата в кошчето и ридаеше. Не можеше да си представи да унищожи друга. Затова събра останалите на купчина, притегна ги с ластик и ги скри в горното чекмедже на бюрото.

Все така наскърбена, се съблече и отвори гардероба. Възнамеряваше да сложи обикновена нощница, но новата — синя и лъскава — попадна пред погледа й. Нямаше причина да я пази. Нямаше за кого да я пази. Защо тогава да не й се наслади? Нахлузи я и въздъхна, когато усети как материята се плъзга по кожата й. Избърса очи и се огледа в огледалото. Гърдите й ясно се виждаха под прозрачния плат. Размърда се, така че единият от тънките ширити се плъзна по рамото. Изяж си сърцето от мъка, Евън, помисли си тя. Ще си глътнеш езика, ако някога ме видиш така, но това няма да те огрее. Малшанс, глупако.

Спомените донесоха част от снощната болка и отнеха малко от удоволствието й да лежи в огряното от слънце легло и да усеща лекия бриз.

Алисън се надигна и отиде до прозореца. Навън всичко изглеждаше много красиво. Трябва да направи нещо, да намери начин да се забавлява. Неделните дни бяха чудесни, преди да се появи Евън, и можеха отново да станат такива.

Денят изглеждаше прекрасен за разходка. Да отиде в заведението на Джак и да хапне една от онези сърповидни кифли с пълнеж от сирене, наденичка и яйца. Да забрави за ученето, да купи нова книга — някой нашумял трилър. По-късно, с книгата и радиото да седне във вътрешния двор и да прекара няколко часа на слънце. Или да отиде до парка и да се попече, да се разходи до потока. Там поне никой няма да те закача. Дворът сигурно щеше да е препълнен в ден като днешния. Зависи. Какво предпочитащ — да си сама или да има хора и, може би, да срещнеш някого? Ще има доста момчета на двора. Е, добре. Ще реши, когато му дойде времето.

Прекоси спалнята и отново усети колко приятно материята на нощницата гали кожата й. Настроението й се подобри.

Какъв беше онзи разказ на Хемингуей? Някакво хлапе, вероятно Ник Адамс, си ляга една вечер в лошо настроение, защото се е разделил с приятелката си. Или я беше видял с някой друг? Важно беше последното изречение. Легна си като се чувстваше съвсем кофти. А на другата сутрин бе буден цял половин час, преди да се сети, че е с разбито сърце.

Страхотна история.

Ник Уинстън не знаеше какво говори, когато се нахвърляше срещу Хемингуей.

Защо не намине покрай Уоли довечера? Може да срещне Ник?

Наистина ли искаше да го види?

Изхлузи нощницата през главата, сгъна я внимателно и я постави в чекмеджето на гардероба. Натърка подмишниците си с дезодорант. Прииска й се да се изкъпе. Не, по-добре да го запази за следобеда, след като приключи с печенето.

Сложи пликчета и облече жълтата рокля без ръкави. Обу сандалите. Взе чантата и излезе от стаята.

На площадката в края на стълбището към тавана влезе в банята. Използва тоалетната, изми се, изчисти зъбите си, среса се и излезе.

Завари Хелън да седи по турски на килима в хола. Пред нея лежеше разтворен вестник. В скута на доста парцаливата й розова нощница бе разтворена кутия с понички, обилно поръсени с пудра захар. А на пода, до коляното й, имаше чаша с кафе.

— Ехо! — поздрави я Хелън като вдигна глава.

— Добро утро.

— Изглеждаш доволна.

— Предоволна. А как си ти в това прекрасно утро?

— Според теб е чудесно, така ли?

— „Господ в небесата, мир на земята…“

— Ей, какво ти става. Да не се е вмъкнал някой посред нощ в спалнята ти?

— Де такъв късмет.

Хелън поднесе кутията към Алисън.

— Поничка?

— Благодаря. Ще отида до заведението на Джак, за да хапна от кифлите с наденичка. Ще дойдеш ли?

Хелън поклати глава, а бузите й се раздрусаха.

— Не. Ще трябва да се облека.

— Можеш да си метнеш шлифера.

— Как ли пък не.

Отхапа от поничката. Трохи и захар се посипаха по оголените й гърди и в гънката между тях.

— Силия стана ли?

Хелън сви рамене. Дъвка известно време и отпи от кафето.

— Силия може да е станала или не, но каквото и да е направила, то не е тук.

— Не се е върнала?

— Излиза, че си е намерила по-подходящо убежище за през нощта.

— Значи нещата вървят добре.

Хелън завъртя очи.

— Вероятно са се харесали с Джейсън — продължи Алисън.

— Не е задължително. Може да са катастрофирали.

Алисън се престори, че не е чула забележката.

— Дано да се превърне в нещо хубаво.

— Превърнало се е в оргия.

— Не. Искам да кажа, тя се преструва, че й доставя удоволствие да преспива с когото й падне. Но това започна да се случва, едва след като скъсаха с Марк.

— Да, оттогава започна да не подбира.

— Наистина ще е хубаво, ако срещне подходящ мъж.

— Ама защо точно първокурсник?

— Явно има нещо у него — заобяснява Алисън, — защото иначе нямаше да се задържи цяла нощ. Почти никога не го прави.

Ухилена, Хелън попита:

— Мислиш ли, че са останали в неговата стая с откачалката Роланд наоколо? Това пък ако не е върхът.

— Върхът на гадостите.

— Ами ако Роланд е допълнил „сандвича“? Те са филиите хляб, а Силия — парчето месо между тях?

— Ти си много разстроен човек, Хелън.

— Представи си го само!

— Сигурна съм, че не са отишли в стаята на Джейсън. Особено ако се е знаело, че онова противно същество ще се навърта наоколо. Вероятно са отседнали в мотел или просто са паркирали колата на закътано място.

Или са проснали спален чувал на открито, помисли си тя. Съвсем като Робърт Джордън и Мария. Топлата вечер предразполагаше към такова поведение.

— Сигурна съм, че когато се върне, ще ни разкаже всичко — обобщи Хелън.

След тези думи тя натика остатъка от поничката в устата си и се съсредоточи върху забавната страница на вестника.

— Ще се видим по-късно — каза Алисън на излизане.

Хелън само кимна.

Алисън застана пред вратата и я отвори със замах. На дървения под стоеше стъклена вазичка с жълти нарциси. На нея бе облегнат плик. Тя се загледа в ярките цветя и в плика. Намръщена, сложи ръка на устните си.

Вероятно не е за мен, мина й през ума.

Но сърцето й биеше лудо.

Наведе се и взе плика. Върху него бе изписано нейното име. С треперещи ръце го разтвори и извади листовете. Вятърът раздуха краищата им.

Три напечатани страници. Подписът на Евън бе на последната.

Най-скъпа Алисън,

 

Аз съм презряна отрепка, червей, негодник. Напълно оправдано ще е да се изплюеш върху настоящето послание и да изхвърлиш цветята в най-близката тоалетна. Ако все още четеш, искам да ти кажа, че не си в състояние да ме презираш повече, отколкото аз самият се презирам.

Няма извинение за поведението ми в петък вечер. Злобно и детинско беше от моя страна да се появи в заведението на Габи с Трейси. Какво мога да добавя? Бях заслепен от обида след твоя отказ и изпитвах желание да те накажа. Глупава, отвратителна постъпка. Мога да те уверя обаче, че номерът ми бе върнат тъпкано. Колкото и да съм те изтормозил, уверявам те, че самият аз се изтормозих повече.

Искам също така ясно да разбереш, че Трейси не представлява интерес за мен. Единствената причина да я изведа бе да ни видиш и се надявах да ме изревнуваш. Въобще не се интересувам от нея. Макар и да ти е трудно да повярваш (заради заслужената й репутация и твоето убеждение, че освен за секс не мисля за нищо друго) не сме се отдавали на никакви интимности. Дори не я целунах за лека нощ на раздяла.

Снощи прекарах сам и окаян в апартамента си. Мечтаех да бъда с теб, но ме беше срам да звънна или да дойда. През цялото време мислех за теб. Представях си как изглеждаш, как звучи гласът ти, как се смееш. Припомних си всички хубави мигове, които сме прекарали заедно, не само секса (въпреки, че не можех и за него да не се сетя — особено колко е хубаво, когато сме плътно един до друг, сякаш слети в едно). Известно време дори зяпах снимките ти в годишните фотоалбуми на университета. Но бе непоносимо да наблюдавам застиналите изображения и да си мисля, че е възможно да съм те загубил завинаги.

Сънувах те. Сънувах, че влизаш в стаята, сядаш на леглото и хващаш ръката ми. В съня се разплаках и ти казах, че съжалявам. Обясних ти, че никога не съм възнамерявал да те нараня, че те обичам и ще направя всичко, за да ми простиш. Ти не каза нищо, но се наведе и ме целуна. В този момент се събудих. Никога не съм съжалявал така, че се будя, както тогава. Възглавницата беше мокра от сълзите ми. (Давам си сметка, че вероятно ти звучи сантиментално, но искам да знаеш всичко, независимо колко смущаващо изглежда на дневна светлина.)

В момента е три часа сутринта. След съня станах и седнах на пишещата машина, за да научиш какво чувствам. Знам, че нямам право да се надявам да ми простиш лесно. Сънят беше една фантазия. Отразяваше мечтите на изстрадал човек. Съзнавам, че поведението ми спрямо теб бе грубо и противно и вероятно предпочиташ никога вече да не ме видиш. Ако е така — не бих те упрекнал.

Ако не искаш повече да сме заедно, вероятно ще се наложи да се науча да живея без теб. Няма да имам друг избор, освен да се измъкна с едно бодване тук, вляво. (Забрави, че съм го казал. Не смятам, че съм чак толкова отчаян, макар мрачни мисли от този род да минават през главата ми.)

Може и да не ти дам това писмо. Нищо чудно да го изгоря. Не знам.

Липсваш ми, Алисън. Искам да бъда в състояние да оправя нещата. Да върна времето в четвъртък следобед, когато започнах цялото това глупаво, отвратително поведение. Но животът не е устроен по този начин. Няма как да накараш лошите неща да изчезнат, независимо от силното си желание.

Обичам те.

Моля се да не ме мразиш.

Окаян съм без теб, но знам, че аз съм виновният и заслужавам подобни мъки.

Ако това е краят — значи е краят.

Бъди щастлива, Алисън.

 

С цялата ми любов,

Евън

Алисън усети как главата й се изпразва. Сгъна писмото, пъхна го обратно в плика и вдигна вазичката с нарциси. Внесе всичко в къщата и затвори вратата с дупе.

— Какво става? — учуди се Хелън.

Алисън сви рамене. Не бе в състояние да говори. Гласът й щеше да изневери и вероятно щеше да се разплаче.

— А, цветя значи. Казах ти, че ще му дойде акълът в главата.

 

 

Алисън се качи до стаята, постави вазата с цветята върху тоалетката и седна на леглото. Извади писмото и отново го прочете.

Описваше съня си. Сякаш всичко бе сън. Почти не й се вярваше, че той е написал такова писмо. С толкова мъка. С отчаяние. Дори заплахата, с алюзия от Хамлет, за самоубийство — което бързо оттегляше, но си оставаше факт.

Алисън си помисли, че трябва да е очарована. Нали точно това искаше. Той да се разкае и да я умолява да го приеме отново. Но не бе очарована. Писмото я бе смутило. Нима тя значеше толкова много за него?

Желаеше ли да е така?

Той изглежда не беше на себе си.

Алисън се изтегна върху леглото, постави писмото на корема и се загледа в тавана. Изхлузи единия сандал, чу го как тупна на пода и направи същото с втория. Чувстваше се изтощена, сякаш току-що се бе върнала от безкрайна разходка. Пое си дълбоко въздух. Дробовете й сякаш трепереха, докато издишаше.

Нали го искаше обратно? Ето, твой е. Ако го желаеш.

Ще трябва да предприемеш нещо.

Нещо.

Евън вероятно е в апартамента си, вторачен в телефонния апарат и чака. Чуди се дали си се присмяла, след като си прочела писмото. Или си се разплакала. И най-вероятно мисли си, че е постъпил изключително глупаво като се е разкрил по такъв начин.

Жестоко е да го караш да чака.

Още сега трябва да сляза долу и да му звънна. Или да отида до апартамента му. Както в съня. Няма да отрониш и дума, когато отвори вратата, а просто ще го целунеш.

Не го прави така лесно за него.

Може би не искам изобщо отново да се съберем?

Как да постъпя? Дали да не се престоря, че изобщо не съм получила цветята и писмото и да се правя, че нищо не се е променило?

Алисън лежеше и се чудеше.

Чувстваше се потресена и объркана. Изпитваше и надежда, но и малко страх.

Постави възглавницата върху лицето си. Тъмнината й бе приятна. Усещането от меката възглавница — успокояващо.

По-късно, помисли си тя. Ще предприема нещо по-късно.