Ричард Леймън
Плът (4)

Четвърта глава

— По някакъв начин това дойде добре дошло. Можем да си отдъхнем — констатира Рон.

— Съвсем друга песен ще запееш, скъпи, утре сутринта в пет.

Пеги отпи от високата чаша с водка като внимаваше да не я разлее. Тялото й бе сгънато неудобно за пиене, но й бе приятно да седи отпусната на дивана с крака, качени на масичката.

— Не мисля, че се налага да станем чак толкова рано — възрази Рон.

— Помисли само! Оборудването ще дойде в десет, а дотогава подът в кухнята трябва да е почистен и лъснат.

— Това не може да отнеме пет часа!

— Така ли мислиш?

— Както кажеш.

Пеги кимна доволно. Ледена капка се откъсна от чашата и падна върху оголения й корем под изрязаната блуза. Тя трепна и избърса дъното на чашата в шортите си. Върху червения плат остана тъмно петно. Отпи отново.

— Трябваше да се захванем с кухнята, след като обядвахме — отбеляза Рон.

— Скъпи мой, бяхме планирали да го сторим след вечеря. Не знаехме, разбира се, че дългата ръка на правосъдието, така да се каже, ще се появи и ще сговни всичко.

— Човекът просто си изпълнява задълженията и иска да ни помогне.

— Спокойно мога да мина без такава помощ.

— Не бяхме длъжни да си тръгнем.

— Нямаше търпение да се ометеш оттам и го знаеш много добре!

— Продължавам да смятам, че постъпихме разумно. Защо да се навираме в евентуална опасна ситуация, когато можем да я избегнем.

— Защо наистина? — промърмори тя.

— Никак не ми харесва отношението ти — не се стърпя Рон.

— И какво от това? — тя се накани да отпие.

— По дяволите, Пеги!

Ръката й трепна. Охладената течност се разля по брадичката й.

— По дяволите! — тя седна по-изправена. Течността се разля по шията й. С лявата си ръка вдигна блузата и попи мокрото. — Няма защо да викаш — гърлото й пареше, а очите я смъдяха. — Сега ще ми лепне навсякъде. Ама си и ти, Рон.

— Извинявай.

Придърпа блузата, за да прикрие гърдите си. Отпи и постави чашата върху масичката на колелца, преди да го подиграе: „Извинявай.“

В банята избърса брадичката и врата си с влажен пешкир. Образът на Рон се появи в огледалото. Ръцете му обгърнаха корема й.

— Извинявай — повтори той.

— И аз се извинявам — пророни Пеги тихичко. — Държах се като кучка. Но просто ми се щеше да приключим тази вечер.

Той повдигна блузката. Ръцете му обвиха гърдите й.

— Тревожех се за теб. Това е всичко.

— Знам.

— Ако искаш ти остани тук, а аз ще отида да почистя пода.

— Сам?

— Мога да взема пушката.

— Имам по-добра идея. Вземи пушката и ще отидем двамата.

 

 

Джейк Кори седеше облегнат на дънера на евкалиптовото дърво и оглеждаше околността с бинокъла, който бе донесъл от вкъщи.

Свечеряваше се. Слабият бриз бе истинско облекчение след днешния пек, който го измъчи от момента, когато заряза патрулната кола.

Сигурно бе извървял три, а може би и повече, километра на зигзаг из плевелите в търсене на следа. Най-сетне се озова на възвишението и седна, за да наблюдава околността.

— Не си губи времето — посъветва го Чък след смяната им.

— Нямам какво друго да правя.

— Глупости. По-добре излез и се захвани с нещо. Ще ти е от полза.

Джейк не беше в настроение да следва съветите на Чък. Ако не беше тук, щеше да е сам в малката къща, която държеше под наем. Щеше или да почете, или да погледа телевизия, преди да си легне рано. Щеше да изпитва също чувство на вина, че е допуснал оцелелия от катастрофата да се измъкне.

Сега поне работеше по въпроса.

Онзи тип може вече да е на километри далеч оттук.

Но защо пък да не се навърта наоколо. Полето не е равно. Ако си е намерил падинка, където да се скрие, сега си почива и чака. Изчаква да се убеди, че е в безопасност, за да предприеме нещо.

Именно на това залагаше Джейк.

Затова стоеше скрит сред високите плевели с гръб към дървото и оглеждаше околността.

Особено района около изоставения ресторант.

Ти би се отправил натам, мислеше си той.

Ти не само си жаден, но и гладен. А това все пак е ресторант. Не си оттук и нямаш представа, че е затворен от години. Само виждаш, че тази вечер не е отворен. Добре, значи почива в четвъртък. Извадил си късмет. Ако се вмъкнеш вътре, ще си устроиш истинско пиршество. А на тръгване може да си вземеш достатъчно, за да ти стигне за следващите няколко дни.

Мястото, което Джейк бе избрал на височината, му осигуряваше добър изглед към ресторанта. Или най-малкото към предната и южната му страна. От противоположната страна и откъм гърба на ресторанта можеха да се приближат множество хора и той нямаше да ги види. Поне не оттук.

А може този тип вече да е вътре.

Джейк съжали, че не е огледал вътре, преди да започне наблюдението си. Но в този момент не му се щеше да напуска удобната позиция.

Ще изчака да се стъмни.

Нямаше да се наложи да чака дълго. Цветовете наоколо вече избледняваха. Яркото зелено и жълтото започваха да изчезват и на тяхно място се появяваше сивото.

След няколко минути ще се стъмни.

Все едно че както някога е в автокиното и изчаква светлината съвсем да изчезне.

Джейк беше с Мустанга си. И с Барбара. Неговият прозорец беше изцяло отворен, за да има къде да се закрепи високоговорителчето. Почти бе тъмно. Почти бе време филмът да започне. Хлапета играеха на люлките и на въртележката под екрана.

Барбара. С бяла плетена блузка, бели шорти, чорапки и гуменки. Свежа и красива. При цялата тази белота кожата й изглеждаше матова.

Разходка до бюфета. Винаги пуканки и пепси-кола по време на първия филм. След това — в паузата — сладолед или подсладени ледени пръчици. Обикновено с ликьор.

Доста веселба падаше с ликьорените ледените пръчици.

Можеше да се удрят с тях. Или да се гъделичкат. Или да се дразнят. Или всеки захапваше с уста единия край и ледчето се топи, докато стигне средата.

Докато стигне до устата на Барбара. Нейната уста с вкус на черешка.

Шумът от приближаваща кола върна Джейк в настоящето и той имаше чувството, че се е събудил от сладък сън.

Фарове осветиха предната фасада на ресторанта.

Колата приближаваше. Докато минаваше под неговото месторазположение, Джейк забеляза, че е комби.

Чудесно.

Значи това е резултатът от неговото предупреждение.

И край на намерението му да провери вътре в ресторанта, след като се стъмни.

Наблюдаваше как стоповете ту се качват, ту падат, следвайки неравностите на пътя. Колата спря и той вдигна бинокъла. Едната от вратите се отвори. Вътрешната лампа на колата светна.

Господин и госпожа Смелцър. Динамичното дуо.

Рон отвори задната врата. Измъкна пушка двуцевка.

Вратата се затвори. Джейк свали бинокъла и продължи да наблюдава как двойката се изкачва по стълбите към верандата. Там се забавиха известно време, докато Рон отключваше вратата. После и двамата влязоха. Секунди след това светлина огря прозорците.

Какво става, зачуди се Джейк. Защо се бяха върнали?

Да са забравили нещо? В такъв случай щяха да излязат след секунди. Освен ако не ги нападнат.

Джейк осъзна, че е притаил дъх и очаква да чуе или изстрел, или писък.

Изправи се. Пое по склона надолу към пътя. Продължаваше да се ослушва. Чуваше отчетливо как сърцето му бие, как растителността под краката му пука. Различаваше обикновените шумове от щурчета и птици.

Може би типът нямаше да ги нападне, помисли си Джейк. Нищо чудно да се крие. Неминуемо е чул приближаването на колата. Стар ресторант като този очевидно предлага изобилие от скривалища.

Ако въобще е вътре.

Със същия успех може да се е притаил сред дърветата зад ресторанта. Или на четири-пет километра оттук. Вероятности — много. По дяволите! Ами ако лежи сред плевелите, умрял от раните си.

Или се спотайва в някой ъгъл на гостилницата „Оукуд“ и дебне подходящ момент, за да нападне.

От едно по-високо място на пътя Джейк виждаше комбито и ресторанта, но не и семейство Смелцър.

Тези идиоти не са забравили нищо. Те са се върнали, за да работят.

Нямаше какво да се изненадва.

Джейк ускори крачка.

Днес следобед жената демонстрира цялата си неохота да си тръгне. Рон наистина прояви здрав разум. Но той бе и по-мекушав. Нищо чудно дребничката съпруга да го е убедила, че не бива да позволяват толкова незначителна причина, като убиец, бродещ на свобода в околността, да ги отклонява от задълженията им. „Страх ли те е? Ами — вземи пушката. Ти ще пазиш, докато аз измета.“

— Много умно, няма що! — промърмори Джейк.

Надяваше се поне да са достатъчно интелигентни и да се сетят да проверят внимателно вратите и прозорците. Ако се предположи, че бяха заключили, преди да тръгнат (а Джейк помнеше, колко се бяха забавили), то тогава онзи тип не е могъл да влезе, без да счупи нещо.

Освен ако е бил вътре, още преди да тръгнат. Да се е криел.

Ами и ако те бяха в играта?

Мисълта сепна Джейк. Спря и се взря в ресторанта. Отново премисли хрумването.

Не бяха заложници — въобще не приличаха на такива. Но ако помагаха на онзи тип поради някаква причина?

Каква може да е причината?

Пари? Може би онзи разполага с много пари и ги е подкупил, за да го укрият?

Онова твърдение на Рон, че е тръгнал за лед, звучеше подозрително от самото начало.

А и толкова се забавиха вътре. Нали го уверяваха, че тръгват веднага, щом заключат. Може би обсъждаха създалото се положение с новия си приятел?

Тръгват с мен. Връщат се, след като се стъмни. С пушка. С пушка за новия им приятел.

Джейк се намръщи и продължи към ресторанта.

Какво знам за семейство Смелцър, попита се той. Почти нищо.

По дяволите, та микробусът може да е пътувал насам, когато някому е хрумнала бляскавата идея да блъсне Силия Джеймърсън.

Не се ли увличаш, а?

Просто се старая да премисля всичко. От всеки възможен ъгъл. Точно така се избягват изненадите.

Наистина ли вярваш, че са се сдушили с онзи тип?

Е, съпругата — може би. Но Рон?

Или може би Рон е страхотен актьор?

Джейк се съмняваше.

Или и двамата са вътре в играта, или — никой. По-вероятно — никой. Може би.

Докато Джейк приближаваше към ресторанта, му хрумна, че сигурно и двамата са решили да пренебрегнат риска. Вземат пушка за всеки случай и идват да довършат работата си. Но той не можеше да пренебрегне другите възможности, колкото и невероятни да изглеждаха.

По-добре в безопасност, отколкото мъртъв.

Реши да не чука на вратата.

Вместо това тихо се изкачи по стъпалата към верандата и надникна през прозорците отдясно на входа. Не видя никой. Най-вероятно пространството под прозореца да е залата за коктейли. Дълъг барплот от тъмно дърво се простираше до края на салона. В основата на плота лъщеше месингова тръба, която служеше за подпиране на краката. Не се виждаха високи столчета. Няколко сгъваеми стола и масичка бяха разпънати по средата на залата. На масичката бяха поставени няколко бутилки и чаши.

Ето ти доказателство, помисли си Джейк. Те наистина са се готвили да пият тук. Рон вероятно не е излъгал, когато каза, че отива за лед.

Джейк отиде до другия край на вратата. Оттам виждаше цялата трапезария. Без столове и маси тя наистина изглеждаше огромна. Над тъмната ламперия по стената отляво имаше множество прозорци. Стенни свещници бяха окачени между прозорците отдясно и в дъното. Във всеки свещник от ковано желязо имаше по три имитации на свещи — всяка със светеща крушка. Те очевидно не осигуряваха достатъчно светлина за семейство Смелцър, Лъскавото дюшеме се осветяваше допълнително от настолна лампа върху пода.

До лампата бе изправена прахосмукачка. На бояджийска стълба бе подпряна метла. По пода бяха разпръснати още отворено сандъче с инструменти, парцали, кутии и бутилки с препарати за чистене и полиране.

Джейк изчисли, че стената отдясно свършва там, откъдето започва кухнята. Именно оттам идваше светлината, която осветяваше люлеещите се врати.

Джейк слезе от верандата. Проправи си път надясно към един от осветените прозорци в края на стената.

Отвътре долиташе тиха музика, затова съобрази, че вероятно прозорецът не е затворен добре. Внимателно се приближи до него.

Прозорецът наистина беше отворен.

Беше високо над земята — первазът бе наравно с рамото на Джейк. Подпря се на грубото дърво на стената и надникна през ъгъла на прозореца. Долови слаб мирис на амоняк.

В далечния край на кухнята Рон изцеждаше парцал, закрепен на дълга дръжка, в кофа с вода. Беше по джинси и без риза. Ризата му бе метната на тезгяха близо до радиото.

Джейк забеляза пушката, подпряна в нишата, предназначена вероятно за хладилник или печка.

Не виждаше съпругата.

Наведе се и мина под перваза на прозореца. След като заобиколи сградата, надникна през задния прозорец.

Съпругата беше в далечния край на кухнята и на колене бършеше пода. Беше с все същите червени шорти, но без никаква друга дреха. Гърбът й бе извит. Подпираше се с едната ръка и бършеше с другата. Докато работеше, гърдите й се поклащаха.

Джейк изведнъж се почувства като натрапник.

Отдръпна се от прозореца, облегна се на стената и се загледа към полето и близката гора.

Толкоз от проверката ти на семейство Смелцър, помисли си той.

Беше почти очевидно, че не са приютили неговия беглец.

Дали са в безопасност или не — кой каквото ще да мисли. Но явно бяха предпочели да поемат риска. И поне бяха се сетили да вземат пушка със себе си. Джейк бе изпълнил своето задължение. Беше ги предупредил. Дори се бе промъкнал дотук, за да види как са. Не можеше да си представи, че ще почука на вратата ще ги предупреди отново. Особено след като бе видял полуголата жена.

Изпита желание да надзърне отново.

Не ставай глупак, Кори!

И тръгна да си върви.

 

 

— Чу ли нещо? — попита Пеги.

— Какво да чуя?

— Изключи проклетото радио.

Рон повлече гъбата, закрепена към дългата дръжка. Стигна до тезгяха и изключи радиото.

Пеги пусна четката, с която миеше. Изправи се, избърса мокрите си ръце в шортите и се вторачи в него.

— Нищо не чух — повтори той.

Изглеждаше изплашен. Очите му бяха широко отворени, а устата — леко зяпнала.

Капка пот се стече от подмишницата на Пеги. Тя вдигна ръка и я изтри.

— Може само така да ти се е сторило — предположи Рон.

— Хич не ми се е сторило.

Рон извъртя глава и очите му заиграха от прозорец на прозорец.

— Не беше оттам — отсече Пеги.

Тя посочи затворената врата към мазето.

Лицето на Рон съвсем пребледня.

— Майтапиш се — едва пророни той.

Също шепнешком тя заяви:

— По дяволите, сигурна съм, че чух шум и то — оттам.

— Мама му стара!

— Не стой така. Иди вземи пушката.

Той погледна към оръжието и обратно към Пеги.

— Що за идиотски шум беше?

— Тупване. Приглушено тропване. По дяволите, Рон, не мога да определя…

— Добре, добре.

Той прекоси кухнята на пръсти, взе пушката, опря я на рамо и насочи дулото към вратата на мазето.

Пеги погледна встрани. Сгънатата й блузка беше върху барплота, но дори да се протегнеше, нямаше да я достигне. Гола до кръста, тя се чувстваше още по-уязвима. Без да откъсва очи от вратата, тя започна да пълзи сантиметър по сантиметър към плота. Даде си сметка, че я е страх да прави каквито и да било резки движения. Не можеше да откъсне очи от вратата. Посегна нагоре към плота и започна да го опипва. Най-накрая напипа блузата и я дръпна. Притисна я към корема си и все така пипнешком затърси прореза. Напипа ръкавите, вдигна високо ръце и остави блузата сама да се свлече върху тялото й. За миг очите й бяха закрити. Пеги бързо дръпна блузата надолу. Като впи една ръка в тезгяха, тя се изправи и каза:

— Хайде да се омитаме оттук.

— Искаш да си ходим? — не разбра Рон.

— Да.

— Майтапиш се.

Тонът му накара Пеги да се отвърне за миг от вратата. Тя го погледна. Беше все така блед, но в ъгълчето на устата му се бе появило нещо като усмивка.

— Не сме приключили с пода — подигра я той.

— Рон!

— Наистина смятам, че е редно да свършим. А ти? Иначе ще се наложи да станем на зазоряване и…

— В мазето има някой! — просъска тя.

— Я виж кой е шубелията сега.

— Никога не съм казвала, че си шубелия.

— Нима? А мен ми се струва, че го каза. Или може би само така ми се е сторило.

— Не му е времето сега да… Хайде да изчезваме, чуваш ли?

— Ще оставиш някакъв си глупав шум да те подплаши? И то след като почти насила ме довлече тук.

— Ако искаш да останеш, стой си. Но ми дай ключовете за колата.

— А аз как ще се прибера? Може би пеша? Или да остана да спя тук? Не, благодаря. Имам по-добра идея. Ще сляза да претърся мазето, а когато се върна ще ми се извиниш. Ще повториш след мен: „Рон не е слабак или шубелия!“

— Не си слабак. Не си шубелия. А сега, нека си вървим. Моля те!

Той й се ухили самодоволно. Пристъпи смело към вратата, наведе пушката и хвана дръжката с лявата ръка.

— Идиот такъв!

Пеги се спусна напред. Готова бе да го сграбчи и да сложи край на тази лудост. Но с босия си крак стъпи на мокро петно на пода и политна. Стовари се доста силно на дупето си.

Насмешката се заличи от лицето на Рон.

— Удари ли се?

— Ще оживея.

— Дръж — той затършува в джоба на джинсите, измъкна връзката с ключове и я метна към нея. Тя тупна на пода между краката й и издрънча. — Иди и ме чакай в колата — той отвори вратата към мазето. — Ще дойда, след като проверя долу.

— Не отивай там. Знам, че ме мислиш за луда. Според теб е било мишка или плъх, но…

— Точно така.

Той щракна осветлението и заслиза по стълбите.

Пеги сграбчи връзката ключове. Стискаше я здраво докато слушаше стъпките на Рон по дървеното стълбище. Бавно, тихо тя събра краката си и се изправи на колене.

Стъпките от слизането на Рон секнаха.

— Рон? — провикна се тя.

Той не отговори.

Пеги се надигна. Пропълзя до отворената врата и погледна надолу. В мазето имаше светлина, но тя виждаше съвсем малко около основата на стълбището. Рон не беше там.

— Добре ли си?

— Да, да.

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Защо не се качиш вече?

— Ей сега. Не съм слизал тук. То е… МАМКА МУ!

Внезапното извикване стресна Пеги и спря дъха й. Тя надникна стреснато надолу. Мина й мисълта, че ако се наложи да бяга, няма да може.

Опита се да му извика. Гласът й сякаш бе застинал.

Господи! О, Господи! Какво беше станало с него?

— Проклето нещо — изпуфтя Рон.

Тя почувства облекчение, но не бе достатъчно. Все още не можеше да говори. Опита се да си поеме дъх.

Рон се появи до стълбището. Той й се усмихна, а и изглеждаше много доволен.

— Трябваше да го видиш. Изскочи отнякъде и се насочи право срещу мен — говореше той и изкачваше стълбите. — Най-големият проклет плъх, който съм виждал. Разбира се, трябва да призная, че досега никога не съм виждал плъх.

Пеги отстъпи назад, по-далеч от вратата. Ръката й беше върху гърдите.

Спря, когато дупето й опря барплота. С ръце се опита да се надигне.

Рон стигна горния край на стълбището. Намръщи се:

— Добре ли си?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ужасно ме изплаши… Да викаш така.

— Извинявай. Но онова нещо доста ме стресна.

— Плъхът?

— Плъхът! Не ти ли казах, не няма от какво да се боиш?

Рон се усмихна и вдигна пушката.

— Хей, не си играй с…

 

 

Джейк Кори вървеше по асфалта (беше се отказал от наблюдението си и бе решил да стигне до колата си по царския път, а не през полето), когато чу изстрел.

Обърна се и хукна.

Господи!

Знаех си!

Господи! Не биваше да им позволявам да останат. Знаех си. Знаех си, че греша. Знаех, че той е там. Трябваше да ги принудя да си тръгнат. Проклети идиоти. Предупредих ги. Какво още можех да направя? Още много можех да направя, за да ги накарам да се махнат. Те много добре разбираха какво правят. Въобразяваха си, че на тях няма да им се случи. Или все пак Рон е успял да застреля кучия му син, а не — обратното! Надявай се. На бас се хващам, че единият е мъртъв, а нищо чудно — и другият, ако не тичам по-бързо!

Ресторантът беше пред него — изцяло в зрителното му поле, — докато тичаше натам.

Покрай колата.

Нагоре по стъпалата. Взимаше ги по три наведнъж, докато отваряше кобура и изтегляше револвера калибър 38. Рамото му опря вратата.

Дървото се разцепи. Разхвърчаха се трески и вратата се отвори.

Никой.

Продължи все така тичешком към люлеещите се врати.

Нахълта през тях в кухнята и зае положение за стрелба.

Не стреля.

Не знаеше какво вижда.

Жената с червените шорти лежеше на пода с лице нагоре. С лице? Тя нямаше лице! Може би само брадичка.

Рон бе наведен над нея с глава, заровена в корема й.

В кухнята нямаше никой друг.

Вратата към мазето зееше.

— Рон? Рон, накъде отиде той?

Рон вдигна глава. Кървящо парче от плътта на жена му висеше от здраво стиснатите зъби. Той се понадигна. Вторачи се в Джейк. Очите му бяха спокойни. Продължи бавно да дъвче. След това посегна към пушката.

Куршумите на Джейк Кори го размазаха.