Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (9)

3.

Хенрих пристъпваше по алеята на парка, като си помагаше с бастуна. Когато Рой и Андрей пристигнаха, той радостно махна с ръка и забърза, но краката все още не го слушаха.

Рой притича и успя да задържи брат си. Упрекна го:

— Не е ли рано да бягаш? Има още да лежиш и да лежиш.

— Да бягам е рано, но за останалото съм здрав — весело отговори Хенрих.

Той се отпусна на пейката, Рой и Андрей седнаха до него. Андрей мълчаливо гледаше приятеля си. Хенрих беше отслабнал, на нервното му, по-рано бързо сменящо изражението си лице се беше появила восъчна вцепененост, странно противоречаща на очите, живи като преди. Хенрих се усмихна, той знаеше как изглежда.

— Когато човек се разсипе на атоми, Андрей, трудно е да го събереш в стария му вид — каза той.

— Да, разбира се, разбира се — припряно се съгласи Андрей. — Страхотна авария е била, просто страхотна! И толкова тайни, толкова загадки, толкова всевъзможни удивителни неща!…

Той отново замълча, без да откъсва изплашените си очи от Хенрих. И мълчанието на винаги словоохотливия му, импулсивно изригващ думи приятел показваше по-ясно от всичко колко странен изглежда Хенрих. На Хенрих това даже му хареса. Страшният му външен вид съответствуваше на ужаса на катастрофата. Макар че искрено би се зарадвал, ако Андрей го беше намерил в отличен вид — той се измъчваше от болестта си, особено в онези първи дни на Земята, когато, върнал се в съзнание, още не знаеше как ще се развие процесът на оздравяването и със страх мислеше за бъдещето.

Сега всяка клетка на тялото му усещаше възвръщането на здравето, бъдещето беше светло, ужасният външен вид вече не съответствуваше на вътрешното му състояние; той свидетелствуваше само за дълбочината на онази яма, от която Хенрих се беше измъкнал. Той се учуди на тази си мисъл и усети задоволство, че така беше наплашил Андрей.

Каза шеговито:

— Относно тайните и удивителните неща ще си замълча. От всички ни ти най-добре знаеш кое трябва да смятаме за удивително и кое — за стандартно. Но толкова уморително е почти месец да се търкаляш безцелно в леглото, когато другите…

В отговор на Хенрих Андрей долови не шега, а оплакване и възрази, за да не му позволи да се задълбочи в самосъжаление — самосъжалението е лош помощник при оздравяване:

— Недей, Хенрих, как така безцелно! По време на болестта си ти сътвори неща, поразяващи въображението!…

Хенрих тъжно се усмихна:

— Ти говориш за превръщането ми във велик математик? Това вече мина. Поболедувах от гениалност и се измъкнах отново в нормалността.

— Все пак това са твои открития — измърмори Андрей.

— Едва ли. По някакъв начин болният ми мозък е станал приемник на чужди озарения, при това лош приемник — веднага ги излъчил навън. А онзи, който наистина генерира велики мисли, ги носи в себе си, Нали така, Рой?

Рой сдържано каза:

— Засега ти още можеш да претендираш за авторство.

— Това би било съвсем просто решение, Рой. А ти самият доказваше, че най-безплодното нещо е да се търсят прости решения. Не можеш да си представиш, Андрей, как ме измъчваше Рой с въпроси и подпитвания от първата минута, когато станах способен да отговарям.

— А какъв е резултатът? — внимателно попита Андрей. — Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид. Паметта ми е изключила в момента, когато Спенсер започна да се надига от дивана. Какво е било после даже не мога да си представя.

Андрей попита Рой с поглед няма ли да навреди на Хенрих по-нататъшният разговор за аварията. Рой, извърнат, не улови погледа му. Като се поколеба, Андрей продължи да поставя нови въпроси, само се постара да говори по-бавно, като при това наблюдаваше лицето на Хенрих, за да прекъсне разпитването, ако при някакъв спомен то болезнено се изкриви. Но Хенрих отговаряше спокойно, ту повдигаше рамене, ту в недоумение се усмихваше, ту замислено гледаше някъде надалеч — такъв беше обичайният му маниер на разговор. Андрей полека-лека се успокояваше, Хенрих си беше предишният въпреки новия си страшен вид.

— Но съзнанието ти е запазило много картини, Хенрих.

— Зная. Нечии полудели очи. Те са се запечатали в моя мозък, а не в съзнанието ми. Любопитни картинки, аз сега с интерес ги разглеждам от екрана, но имам усещането, че нямат нищо общо с мене.

— Какво можеш да кажеш за Спенсер?

— Същото каквото и за екипажа — практически нищо. Ние се срещахме в столовата и салона, рядко си разменяхме по някоя дума.

— Полетът нормално ли минаваше?

— Точно по графика. Ако рейсът беше завършил благополучно, бих казал, че това е бил удивително скучен полет.

Вдигнал глава, Рой разсеяно гледаше листака. Лятото преминаваше в есен — онова особено време, когато във въздуха е глухо и сънно, листата почти не шумолят, птиците не си подвикват. В парка беше пусто, лекуващите се явно си почиваха по стаите. Андрей обгърна с поглед зеленината, докосната вече от жълтото, и с учудване каза:

— Знаеш ли, Хенрих, септември е хубав месец, винаги съм го обичал, а тук забравих какво време е, стори ми се, че още е пролет. Наистина колко е хубаво!

На лицето на Хенрих се появи едва забележима насмешлива усмивка. Той се усмихваше по новому — по-сдържано и по-сухо.

— И на нас с Рой ни се е случвало да забравим какво време е навън. Разкажи за постиженията си, Андрей. В ефира споменават вашата лаборатория по-често от всяка друга. Значи, сте открили нова галактична цивилизация? Поразително!

Андрей винаги говореше охотно за работата си, а сега искаше и да разсее Хенрих. Той знаеше, че Хенрих и по-рано се интересуваше от всичко, което ставаше в неговата лаборатория.

— Не нова — единствена. Извънземните цивилизации не са малко, но цивилизацията на Кентавър доста превъзхожда човешката — все още недостъпни за нас методи на свръзка, всичко със свръхсветлинни скорости…

— Не така бързо — помоли Хенрих. — Още не съм възстановил предишната си способност за възприятие.

Колкото и да беше увлечен от разказа си, Андрей забеляза, че Рой му прави внимателни знаци. Андрей скочи от пейката и прекъсна фразата си наполовина:

— Останалото ще научиш, когато излезеш, дотогава ще натрупаме нови наблюдения. Оздравявай по-бързо!

Хенрих остана в парка. Докато той ги виждаше, Рой вървеше без да бърза, после ускори крачка. Андрей недоволно каза:

— Какво е това идиотско бързане! Нима обясненията ми щяха да навредят, не разбирам, защо не ми даде да се доизкажа, та той се заинтересува…

— По-бързо, по-бързо! — Рой вече не вървеше, а тичаше към авиетката, оставена пред входа. — Получих мислограма от Арман, че са уловени мозъчни излъчвания със същата характеристика като на Хенрих по време на болестта.

— Човек? Машина!

— Човек. И се намира в Столицата.