Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (15)

5.

Роботът беше стар и покрит с плесен, само антикорозионният лак го спасяваше от ръждясване; той разговаряше с онзи скърцащ глас, който са появява у всички престарели роботи, преди да бъдат изпратени за преоборудване. А Чарли — така се наричаше роботът — все още съществуваше, само защото беше принадлежал на Джексън. Той вече не беше слуга, а музеен експонат. Стоеше на обичайното си място в антрето в дома на Джексън и макар че както преди можеше да ходи из всичките шест стаи, вече осемдесет години той не мърдаше от този пост. Върху табелката на стената пишеше, че първите тридесет години след смъртта на стопанина си Чарли непрекъснато, ден и нощ, бавно и безнадеждно обикалял дома, взирал се с тъжното си червено око във вещите, заслушвал се в шумовете и въртял старите ленти с гласа на стопанина си — на хората, които влизали в музея, им се струвало, че самият Джексън ходи из дома си, дава нареждания на Чарли, разговаря с приятелите си.

— Старче! — каза Хенрих на престарелия робот. — Ти знаеш за Джексън Петров повече от всички хора на Земята. Налага ни се да изучим по-подробно неговия живот.

На челото на Чарли мътно засвети червена лампичка. Роботът беше изгубил подвижността, но не и разума си. Той изхриптя, гласът му сякаш идваше отдалече:

— Стига това да не навреди на стопанина…

— Твоят стопанин отдавна е мъртъв — меко каза Хенрих.

— Той е жив. Той е в мене. Той е с мене. Той е с всички нас.

— Да, в твоята и в човешката памет.

— Слушайте! — тържествено каза роботът. — Живият глас на моя жив стопанин.

От вътрешността на Чарли се чуваше само пукане, неясен шум, който винаги съпровожда работата на разстроения електронен механизъм. После от тази объркана шумотевица се появи младежки, звучен глас: „Чарли! Чарли! Къде си? Отивам да хапна, а ти гледай да не пада напрежението! Шест хиляди триста и седемнадесет волта, такава е задачата за днес! И никого не пускай при Оли!“

— Вие чухте живия Джексън Петров! — тържествено произнесе роботът. — Не смейте да казвате, че той е мъртъв.

— Хенрих, аз съм поразен! — измърмори Рой. — Такъв глас!…

— Приятелю, повтори този разговор — помоли Хенрих. — И моля те, спомни си и други нареждания. Моят брат никога не е чувал гласа на твоя стопанин.

Хенрих, който иначе обичаше да кръстосва стаята и понякога дразнеше с това флегматичния си брат, бързо седна на дивана и затвори очи. В музея на Джексън можеше да се слуша внимателно само ако човек остане за момент неподвижен. Нито в една от стаите нямаше интериорни полета: тук бяха оставили всичко, както си е било някога — тежки постоянни мебели, постоянни картини, едновремешни, а не силови килими. Беше неудобно и даже опасно да се движиш — забравиш ли за минута, че си сред мебели, лесно можеш да се удариш в масичката, в шкафа, дивана или креслата, да се спънеш в пердета, да се закачаш за дръжката на вратата. Вратите в тези архаични стаи не се прибираха в стените при приближаването на човека, а се затваряха и отваряха с ръка.

Рой си помисли, че в такъв дом може да се живее само на светло, на тъмно човек би бил безпомощен, а вещите, напълнили стаите — всесилни и враждебни, вече нямаше да са удобство, а скрита заплаха.

В стаята, където ги въведе роботът, имаше три огромни прозореца за дневна светлина, а от тавана висеше полилей с електрически лампи. Вече най-малко сто години в нито един дом не съществуваха нито прозорци, нито специални осветителни тела, а да не говорим за постоянни мебели.

Около минута роботът поскърцваше — прочистваше гласовите си контакти, — после стаята отново се изпълни с гласа на Джексън Петров.

Домакинът на дома се смееше и сърдеше, караше се на робота и го хвалеше, тананикаше си, разхождайки се из стаята, четеше на глас стихове, разговаряше със себе си. Въпреки несъвършенството на старинния запис и амортизацията на лентата се прокрадна откъслек от разговора му с друг човек, част от беседа с телевизионното студио, на два пъти прозвуча приглушен — явно чут през стената — призив: „Оли, Оли, хубавицата ми, това съм аз, излез!“

За каквото и да говореше Джексън, както и да се сменяха интонациите му, весел ли беше или тъжен, уморен или бодър, раздразнен или щастлив, възпроизведеният му от механическия слуга глас създаваше една и съща картина, рисуваше със звуци един и същ образ. Из този дом се движеше млад, енергичен, жизнерадостен човек. Той беше остроумен и добър, това беше главното в него — изпълващата цялото му същество доброта. И което може би беше най-удивителното — за добротата на този човек свидетелствуваха не думите, а гласът; думите се пораждаха от ситуацията и съответствуваха; такива думи би могъл да каже всеки друг, докато гласът принадлежеше само на Джексън; неповторимо своеобразен, той вълнуваше и тревожеше, покоряваше и очароваше…

И когато замлъкна, Рой отговори на възхитения поглед на Хенрих, сякаш беше прочел мисълта му:

— Ти си прав — поразителен човек! Жалко, че знаем толкова малко за него.

— Днес ще научим повече. — Хенрих се обърна към робота: — Твоят стопанин най-често седеше в библиотеката, нали?

— Да, той обичаше библиотеката — каза роботът.

— Заведи ни там — нареди Хенрих. — И побързай, имаме малко време!

Роботът тежко закрачи към последната стая; след него, като го побутваше по гърба, тръгна Хенрих. Рой се учуди, но премълча.

Не се случваше толкова често деликатният Хенрих властно да нарежда някому и безцеремонно да го кара да бърза.

В този музей на стария бит библиотеката беше най-музейното помещение. Тя също беше пълна със стационарна мебел — диван, две кресла, висящ от тавана полилей, пердета на неизбежните прозорци. Освен мебели в нея имаше книги, задължителната принадлежност на старите домове — стотици книги по остъклените стелажи — малки и големи, тънки и дебели, с ярки илюстрации или само с печатен текст.

Рой не обичаше книгите, това беше несъвършен начин за предаване на информация — бавен, с малък коефициент на полезно действие. Той им хвърли безразличен поглед и се намести, както можа, в неудобното постоянно кресло. Затова пък Хенрих обиколи стелажите, като оглеждаше гърбовете на книгите и дори изваждаше някои от тях.

В библиотеката на Джексън имаше нещо, което сродяваше архаичното му обиталище със съвременните жилищни помещения — между стелажите беше поставен стереоекран. Рой си спомни, че по времето на Джексън стереоекраните току-що са навлизали в бита — киното още ги конкурирало, а на Джексън в знак на признателност за сънотворческото му майсторство бяха поставили най добрия от тогавашните стереомодели. Тогава той сигурно е поразявал въображението на съвременниците си, но днес изглеждаше допотопен. Рой плъзна поглед по екрана. Хенрих също не прояви интерес към дядото на днешните стереоекрани, поспря се само пред ръчките за управление, огледа една от тях и се усмихна на нещо.

В ъгъла на стаята стоеше странно съоръжение и Рой се загледа в него. Това беше лакиран цилиндър с човешки ръст, снабден с проводници и сигнални лампи и ограден с ниска бариера от стаята.

Рой кимна към цилиндъра с проводниците:

— Забавно съоръжение! За какво ви е служило?

— Имаш предвид високоволтовия апарат? Оли го е използувала за зареждане — Хенрих говореше толкова уверено, сякаш години беше работил с апарата. Със същата увереност той властно поиска потвърждение от робота: — Два пъти на ден, нали? Сутрин и вечер?

— Сутрин — отговори роботът. — Стопанинът в това време излизаше да хапне.

— Естествено. Въздухът се е йонизирал твърде много, при това възможността за електрическо изпразване… Ти ли регулираше напрежението?

— После се научи и Оли.

— Тя казваше ли ти кога да изключиш апарата?

— Аз знаех и без нея. Стопанинът ми беше обяснил.

— Но тя разговаряше ли с тебе?

— Много малко.

— А тук ли седеше най-често?

— Да.

— Твоят стопанин тук ли идваше да говори с нея?

— Да, но понякога и в гостната. Аз не разбирам…

— Не е важно разбираш ли или не разбираш. Аз ще питам, а ти ще отговаряш. Та казваш, Оли обичаше да чете? Какви книги четеше?

— По астрономия и физика, по биология и по… — единственото око на робота изведнъж се наля с малинова ярост. Той изхриптя заплашително: — Вие не сте приятели. Аз не съм казвал, че Оли обичаше да чете, вие сами… Вие ще причините зло на Оли. Трябва да си отидете.

Хенрих се засмя и тупна стария робот по рамото. Сега той говореше както обикновено:

— Не се сърди, драги. Ние знаем, че Джексън ти е забранил да говориш за Оли. Нямаме намерение да й сторим зло, даже след като е мъртва. Повярвай, аз я уважавам не по-малко от него.

— Вие трябва да си отивате — повтори хрипливо роботът. Гласовите му контакти отново отказаха и той вече не се стараеше да ги продуха. — Вие ме накарахте да наруша заповедта на стопанина.

Хенрих направи две-три крачки към вратата и отново се спря. В тясното пространство между два стелажа висеше фотография — стопанинът на дома с маймунката си. На снимката Джексън стоеше до прозореца. Беше човек със среден ръст, външността съответствуваше на гласа му — усмихнато лице, весели очи. На рамото му лежеше ръката на маймунката — пред нея се и закова Хенрих. Оли не би стигнала и до рамото на Джексън и много напомняше шимпанзе — дългоръка, рижа, с широка муцуна, с уста до ушите, сини устни и изпъкнали челюсти…

Но имаше нещо странно в облика на маймунката. Всеки, който внимателно се вгледаше във фотографията, просто не можеше да не забележи тъгата в изражението на Оли — маймунката гледаше спрелите пред нея хора с пронизващо умни, безкрайно скръбни очи.

Хенрих отново се обърна към робота:

— Приятелю! Старче! Не се съмнявам, че Джексън ти е забранявал да записваш гласа на Оли, но ако поне един звук от речта й се е запазил, поне един звук…

Отговорът на робота се чу сякаш назад десет врати:

— Щом знаете, че стопанинът ми е забранявал да съхранявам гласа на Оли, то би трябвало да знаете също, че аз всеки ден изтривах от лентите всичко, което тя случайно записваше на тях…